От Фейсбук профила на Виктор БлъсковЗапочва тихо и неусетно. Години

От Facebook профила на Виктор Блъсков

Започва безшумно и незабелязано. Години наред една дребна част от столицата е извоювана от мигрантите. Никой не обръща внимание - въпреки всичко би трябвало някъде да живеят до момента в който им се преглеждат документите, а какво усещане ни прави просто следващото гето?

След години базата е открита. Имат към този момент мини-общество, в което стартират и техни стопански действия, някои законни, други - не толкоз. Започват дейности за докарването на още и още от тях. Либералните, леви медии пишат публикация след публикация по какъв начин или няма никакви мигранти или те са едни прелестни, благи, работливи и интегрирани хора. Поне една публикация показва някакъв мигрант, който обича страната, приказва езика и има личен бизнес към този момент, за да внуши, че това внасяме.

След време стартират да излизат от гетото. Първите произшествия са просто пердах над локалното население - тестват почвите. Когато се откри, че локалното население е едва, не може да се отбрани и няма сплотено общество - нещата ескалират. Все отново, има плячка за грабене, а явно е позволено да се граби и съпротивата е съкрушена.

При първия сериозен случай, когато се случва нещо ужасяващо, страната дърпа щепсела и полицията стопира да рапортува националността на нарушителите, а закони минават да защитят “човешките права ” като да вземем за пример забранят да се събира статистика за закононарушенията по нужния метод. НПО-тата осъждат небрежно медиите, които дръзват да пишат за закононарушенията.

Тишина. Безпомощност. Всеки знае какво се случва, само че към този момент е отвън надзор и няма връщане обратно. По обществените мрежи се чува за всевъзможни произшествия, когато се срещнеш с другари научаваш за още, само че по медиите няма гък, тъй като не могат да си разрешат делата против НПО-та, държавното управление мълчи, а институциите отхвърлят да допрян казуса.

Това е моментът, в който сме покорени. Овладяни. Изтласкани от личната си страна. Защото това безусловно е война - дано си спомним, по какъв начин се е наричало едно време пресичането на границите на една страна, нелегално, от групи млади мъже, които целят да се възползват от ресурсите ѝ?

Първите борби към този момент стартират и ще чуваме за тях всекидневно. Правителството евентуално ще заеме тяхната страна - въпреки всичко, в случай че не бяхме страхливи и слаби, те изобщо нямаше да са тук. Навсякъде по веригата ще си проличи слабостта на обществото, когато се постанова да се пазиме.

Разбира се, не всичко е изгубено. Това, което разказвам е утъпкан път, по който към този момент най-малко дузина западни страни крачат решително и са към края. Едно задоволително сплотено и мощно общество може да се съпротивлява, а никой не ни не разрешава да го вършим. Ако Ел Салвадор може да откаже НПО-тата, можем и ние. Също по този начин на европейско равнище несъмнено се вижда смяна, обвързвана с отношението към бежанци. Десните партии в целия Европейски съюз печелят поддръжка, а даже центристката ЕНП към този момент приказва за изпращане на бежанците в трети страни, където да бъдат арестувани преди да влезнат в Европа.

Истината е, че ние можем да се съпротивляваме и никой не ни стопира. Можем да приказваме за това, даже да рискуваме някой да ни направи проблем. Медиите могат да се опълчат на цензурата. Можем да пожелаваме от държавното управление да е на наша страна и да го отритнем, в случай че откаже, тъй като към този момент става въпрос за оцеляване. Можем да погледнем грешките на другите страни и да откажем да бъдем разграничени, стралхиви и спотайващи се, като се надяваме заплахата просто да ни подмине, което няма да се случи.

Ако сме мощни, ще спечелим, в случай че сме слаби, ще загубим. Както постоянно е било в историята.

Може би не беше нужно да се стига тук, а може би нямаше по какъв начин да го избегнем, само че остава истина - същият развой, който преди години щеше да се назовава война, стартира и в България.

Господ да ни е на помощ.