Мария Касимова-Моасе: Затова Диана Димитрова не се е осмелила досега
От Facebook профила на Мария Касимова-Моасе – публицист, публицист и експерт по етикет и протокол
Това, което Диана Димитрова показа обществено, е огромен лакмус за публичната сензитивност по тематиката за насилието. Два дни по-късно, след публичното обговаряне на случая, въпросите, изплували на повърхността, са най към този момент два - за какво е споделила чак в този момент и за какво не посочва по име насилника си. Те вкараха случая в областта на приложната домашна криминология и центърът на дебата взе да се измества и размива в догатки, забелване на очи, даже грозни подмятания и подмятания.
Ами ето по тази причина не се е осмелила до момента! И ето по тази причина няма да назове име! Защото ще я изядат и разнесат, само че няма да я защитят. Не стига, че е изтърпяла и живяла с това пет години, ами хайде в този момент да е отговорна и че чак в този момент била споделила! Все едно има отминалост и с всяка премълчана година грозотията се обезврежда. И да е отговорна, че се опасява да каже име! Да й вменим още виновност, че е малко това дотук! Защото сама се е насинила, сама се е набила! И също по този начин нали било по време на фотоси, та какво толкоз - работа е, не е преднамерено!…
За да се разбере какво се случва в душата на една насилена жена, би трябвало малко примирение и добрина. Да можете да си го визиите, да бъдете Нея за малко, да се потопите в това, което тя споделя, да почувствате по какъв начин ви пари кожата, по какъв начин ви боли насиненото. Иначе съд огромен и след него всяка жена, попадала в такава обстановка, е истеричка, която… абе “и тя не е цвете ”… А въпросът е елементарен - една жена е бита! Няма това-онова, няма условия, няма “ама то е друго ”!
Не е друго! Никой никого не може да бие и тормози. Това е огромният проблем и това е, което би трябвало да възпитаме в обществото си. Не биеш, бе! Не насилваш и не тормозиш! И в случай че го правиш, си поемаш наказванията, измежду които най-голямото би трябвало да е публичното отменяне. За това би трябвало да сме единни. А не “ма какво желае да реализира, че чак в този момент ”! Иска да спи умерено и да не се опасява. Оказва се, че и това е извънредно доста. И, уви, немалка част от обществото не желае да го разреши. Което единствено по себе си е друга форма на принуждение. Обществен линч.
А в случай че знаете какъв брой доста има от тъкмо това принуждение към вас, до вас… Ако знаете какъв брой примерни хора в полезрението ви са в действителност едни насилници…
Това, което Диана Димитрова показа обществено, е огромен лакмус за публичната сензитивност по тематиката за насилието. Два дни по-късно, след публичното обговаряне на случая, въпросите, изплували на повърхността, са най към този момент два - за какво е споделила чак в този момент и за какво не посочва по име насилника си. Те вкараха случая в областта на приложната домашна криминология и центърът на дебата взе да се измества и размива в догатки, забелване на очи, даже грозни подмятания и подмятания.
Ами ето по тази причина не се е осмелила до момента! И ето по тази причина няма да назове име! Защото ще я изядат и разнесат, само че няма да я защитят. Не стига, че е изтърпяла и живяла с това пет години, ами хайде в този момент да е отговорна и че чак в този момент била споделила! Все едно има отминалост и с всяка премълчана година грозотията се обезврежда. И да е отговорна, че се опасява да каже име! Да й вменим още виновност, че е малко това дотук! Защото сама се е насинила, сама се е набила! И също по този начин нали било по време на фотоси, та какво толкоз - работа е, не е преднамерено!…
За да се разбере какво се случва в душата на една насилена жена, би трябвало малко примирение и добрина. Да можете да си го визиите, да бъдете Нея за малко, да се потопите в това, което тя споделя, да почувствате по какъв начин ви пари кожата, по какъв начин ви боли насиненото. Иначе съд огромен и след него всяка жена, попадала в такава обстановка, е истеричка, която… абе “и тя не е цвете ”… А въпросът е елементарен - една жена е бита! Няма това-онова, няма условия, няма “ама то е друго ”!
Не е друго! Никой никого не може да бие и тормози. Това е огромният проблем и това е, което би трябвало да възпитаме в обществото си. Не биеш, бе! Не насилваш и не тормозиш! И в случай че го правиш, си поемаш наказванията, измежду които най-голямото би трябвало да е публичното отменяне. За това би трябвало да сме единни. А не “ма какво желае да реализира, че чак в този момент ”! Иска да спи умерено и да не се опасява. Оказва се, че и това е извънредно доста. И, уви, немалка част от обществото не желае да го разреши. Което единствено по себе си е друга форма на принуждение. Обществен линч.
А в случай че знаете какъв брой доста има от тъкмо това принуждение към вас, до вас… Ако знаете какъв брой примерни хора в полезрението ви са в действителност едни насилници…
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ