От Фейсбук профила на Даниел ЛорерКитай има твърде много фабрики.

От Facebook профила на Даниел Лорер

Китай има прекалено много заводи. България – прекалено много ползване.

И двете страни живеят на заем.

Само че го харчат в разнообразни направления.

Тази седмица две графики описаха една и съща история – от двата ѝ края.

Първата е от Пекин. Проф. Ли Даокуй, един от най-влиятелните китайски икономисти, предизвести, че китайският модел е стигнал границите си. Китайците използват едвам 35–38% от това, което стопанската система им създава. Местните управляващи дължат над 100% от Брутният вътрешен продукт за пътища, железници и индустриални паркове, чийто потенциал все по-трудно се запълва. Инвестициите се свиват. Това се е случвало единствено два пъти от 1949 година насам.

Втората графика е от София – от последната прогноза на Българска народна банка (благодаря на Георги Ангелов, че я открои).

Тя съдържа една мистерия.

Потреблението е добавило 5,3 процентни пункта към растежа.

Икономиката обаче е повишена единствено с 3%.

Къде изчезнаха останалите 2,3 пункта?

През границата. Купуваме повече, в сравнение с произвеждаме. Вносът пораства, износът се свива. Разликата се заплаща с заеми и държавен недостиг.

Една болест. Два противоположни признака.

Китай взема заеми, с цел да строи. И прекали. Строи оттатък точката, в която всяка нова фабрика, автомагистрала или промишлен парк основават задоволително стойност. Днес китайската промишленост създава повече, в сравнение с личните ѝ жители могат да купят.

Всеки остатък търси своя недостиг.

Затова китайските артикули заливат международните пазари, в това число европейските.

Изходът за Китай е прочут от дълго време: повече приходи и повече ползване за личните му семейства. Пекин дава обещание този завой повече от десетилетие. И всякога, когато стопанската система се забави, насочва заема назад към производството.

Докато това не се промени, Европа има един работещ отговор – силата на личния си пазар. Ако искаш достъп до него, би трябвало да произвеждаш при ясни правила. Все по-често това значи и да произвеждаш в Европа – с европейски стандарти и европейски служащи.

България е огледалният случай.

Парадоксът е мъчителен.

Китай е финансово пренаситен, а продължава да строи.

България е финансово бедна, а продължава да харчи.

При нас всяка нова електроцентрала, транспортен кулоар, индустриална зона или съвременна машина биха осъществили висока възвръщаемост.

Но държавният дълг от ден на ден финансира настоящи разноски, до момента в който финансовите стратегии изостават. По прогнозата на самата Българска народна банка обществените вложения ще понижават до 2028 година

Затова същинският спор не е дали страната да взема дълг.

Понякога това е вярното решение.

Истинският въпрос е защо.

Заеми за приходи през днешния ден са налози на следващия ден.

Заеми за енергетика, инфраструктура, промишленост, технологии и умения са стопанска система, която на следващия ден сама изплаща дълга си. И заплати, които имат действително покритие.

Китай прекали със строенето и в този момент търси кой да поеме остатъка му.

България прекалява с харченето и заплаща разликата с инфлация.

Историята няма да помни какъв брой дълг сме взели.

Ще помни какво сме оставили след него.

Фабрика.

Или касова записка.