От две години аз съм сериозно пристрастена към шопинга. Но мисля,

От две години аз съм съществено пристрастена към шопинга.
Но мисля, че тази фикс идея е дремела в мен от доста години, още преди да се разсъни и развихри с цялостна мощ.
Бях на 16 години, когато цяло лято се хванах да шетам заведенията, с цел да мога да си купя нови чанти, обувки, облекла.
Все отново по това време бях по-скоро рационална. После започнах да последвам и се хванах на работа вечер в едно заведение, с цел да мога да си разреша да си сервирам всякакви дребни фешън удоволствия. После, когато приключих университета, започнах работа по специалността си, към този момент на цялостен работен ден.
Печелех сносно, само че макар огромната ми заплата, не след доста дълго ситуацията ми се утежни много.

Докато живеех при майка ми и татко ми, нещата бяха наред, защото не плащах никакви сметки, нито се постановяваше да пазаря храна.
Всичко, което печелех, отиваше за облекла. Но година по-късно взех решение да напусна дома на родителите ми и се изнесох на квартира. Само четири месеца по-късно осъзнах, че тъна.
Чанти, обувки, облекла – все скъпи марки… Имах стотина чанти и петдесетина чифта обувки. Колкото до облеклата, невероятно ми е да ги преброя, имам купища. Не желая да се извинявам, само че работя във компания, където всички са прекомерно изтънчено облечени, по последна мода, и аз не мога и не трябва да върша изключение. Нормално е да желая да съм облечена като останалите ми сътрудници.

Повечето от тях обаче имат богати родители и не разчитат единствено на заплатата си за това. А при мен казусът е, че моят единствен приход е заплатата ми, която в действителност е много висока, само че въпреки всичко е единственият ми доход. Не получавам финансова помощ от родителите си и пребивавам на квартира. За да не правя отстъпка по грациозност на другите, бях почнала да разходвам за облекла повече, в сравнение с печелех и както се досещате, това ставаше с заеми.
Взимах заем след заем и от ден на ден затъвах, до момента в който най-после разбрах, че към този момент не мога да ги погасявам. Тогава започнаха да ми звънят от банките, да ме търсят компании за събиране на дългове…

Животът ми стана пъкъл. Банките направиха запор над заплатата ми. Помолих работодателите ми да ме обезпечават на по-ниско трудово заплащане, с цел да ми остават повече пари за живот, само че те отхвърлиха, тъй като се опасяваха от санкция. Така банките взимат по-голямата част от прихода ми. Но фактът, че съм затънала в задължения, не ми пречи най-малко един път на ден да върша обиколка на магазините.
Щом свърша работа, бързам да се прибера у дома, да взема душ оптимално скоростно и да се юрна по магазините.
Прекарвам там минимум един час и наложително закупувам нещо. Винаги! И защото множеството магазини имат черен петък, тогава също ги навестявам. Самият факт да пазаря ме прави щастлива. Когато обаче се върна у дома и наредя на земята всички торбички и пакети, неизбежно ме връхлита мощно възприятие на виновност. Случва ми се даже да се разплача на глас, седнала измежду покупките си.

Разбира се, неведнъж върших опити да се спра, само че единствено след няколко дни стартирам да пострадвам мъчително и да сънувам кошмари. За да мога да си разреша всички тези маркови покупки, започнах и втора работа, а след това и още една.
През деня работя по специалността си в влиятелна компания, нощем съм сервитьорка в заведение, а в събота и неделя дежуря на рецепцията на един хотел. Смахнато, нали? Но по-лошото е, че тези спомагателни приходи не ми разрешават да си погася задълженията, тъй като и тези пари съумявам да изхарча за облекла, чанти и обувки. За да мога да си разреша всички тези ненужни скъпи неща, аз се отнемам от други по-важни и нужни.

Има дни, в които нищо не хапвам, тъй като нямам пари за храна. Впрочем, нямам и никакви развлечения. От години не съм ходила на отмора. Никога не отивам на ресторант или на кино. Не закупувам нищо отвън облекла – нито дискове с музика, нито DVDта с филми, нито книги. Имам шофьорска брошура и доста бих желала да си купя кола, само че не ми остават средства за това. Мечтата ми е да имам куче, но трябваше да се откажа от този блян, тъй като не мога да си разреша този разкош.

Вкъщи обзавеждането ми е много семпло – имам единствено три броя мебели, това е всичко! Освен най-хубавата ми другарка, никого различен не поканвам вкъщи, тъй като извънредно ме е позор. Дори приятелят ми в никакъв случай не е идвал в квартирата ми.
Единственото ми забавление е извършването на покупки в скъпите магазини. Работата ми и това изпълват дните ми. Срамувам се от себе си. Крия истината от родителите ми и от приятеля ми. Впрочем той подозира, че нещо с мен не е наред… Но когато се опита да научи повече, аз отблъсквам въпросите му.
Не желая да споделям за казуса си, тъй като се багра, че другите иска ми се подиграват.

Единственият човек, който е в течение на моето пристрастяване, е най-хубавата ми другарка. Тя счита, че незабавно би трябвало да се обърна към психотерапевт. Всеки ден ми се обажда, с цел да ми дава кураж да го направя. Освен това ме следи. Обажда ми се по доста пъти дневно, с цел да ме пита къде съм и да се увери, че сега не пазаря. Но тя не може непрекъснато да е зад тила ми и аз се възползвам от моментите, когато по-разхлабва вниманието си и се втурвам към магазините. Знам, че тази обстановка не може да продължава постоянно, само че знам също по този начин, че се нуждая от шопинга, с цел да съм щастлива.

Обмислям да се обърна към психотерапевт, с цел да ми помогне да се изцелявам от зависимостта си. Надявам се с негова помощ да се измъкна от тежкото положение, другояче съм застрашена от финансов провал.
Проблемът е, че макар разсъдъкът да ми споделя, че би трябвало да спра да пазаря безсистемно, не съм сигурна, че в действителност ще го направя.
Инфо: Розали.ком