Животът е път. Пътят е смисъл. Смисълът е любов.
От 10 дни съм на морето. Реших да напусна за малко огромния град. Изключих си телефона. Затворих си фейсбука. Забравих за отговорностите си в столицата – за онази ежедневна, смазваща рутина, която гълтам всекидневието ми. Забравих за паниките.
Впрочем, по този начин живеем всички ние. Сред шума на огромния град. Бързащи за работа. Все закъсняваме за някъде. Трудим се с часове в някакви компании. Често пъти измежду сътрудници, които ни нервират. Станали сме част от системата и няма изплъзване.
Прекрасно е възприятието, когато минеш около табелата за излизане от София. В колата дъни МЕТАЛИКА и ти си благополучен. Щастлив си, тъй като си излязал от клетката. Клетката, в която хората се въртят като хамстери, без да се уморяват. Дори и да се уморяват – никой не ги пита. Такива за механизмите на системата. Така действа машината за битие. Не я разбирам. Не ме вълнува.
Всеизвестна е максимата: „ Който не работи, не би трябвало да яде. “ Окей, склонен съм, само че не става единствено с бачкане. Човек отвреме-навреме би трябвало да намерения за себе си. Никой различен няма да намерения за теб, в случай че ти самичък не го направиш. Така си споделих, до момента в който стягах багажа. И отпътувах…
Едва ли има нещо по-велико от пътуването. Преместването от точка А до точка Б. Бягството, което можеш да си позволиш, тъй като си го заслужил. Когато избягаш – всичко става друго. Шефът ти стопира да е началник. Проблемите престават да бъдат проблеми. Защото за миг си изпуснал парата. Полезно е. Понякога е по-полезно от фитнеса, джогинга и диетите. Лично аз избирам да съм измежду природата.
Природата! Нашата майка, за която постоянно забравяме да мислим. Хвърляме си боклуците, където ни падне и не ни пука от никого и нищо. Царе сме да създадем нечистотия, до момента в който не се наложи да почистим вредите. Тогава не ни се занимава. Мързи ни да отделим пет минути в името на всеобщата непорочност. Бил съм очевидец на какви ли не образци за сходна небрежност. Не искам да ги изреждам в този момент. Хваща ме позор. Както и да е.
Мисълта ми бе друга – природата е надалеч по-могъща в сравнение с ние хората бихме могли да си представим. Ако един ден слънцето се взриви това ще е краят. Не това да ни уволнят или да не ни покачат във компанията, където киснем за пари. Или казано с едно изречение – гибелта на човечеството зависи от гибелта на природата, а не противоположното.
Не зная за какво изпаднах в тези размишления. Намирам се на нос Емине, до момента в който пиша това. Наблюдавам синевата. Синият цвят ме хипнотизира, прави ме различен, смирява ме.
Изведнъж в главата ми изплува споменът за легендата, която се е разказвала от бабите из покрайнината. Легендата за онази красива госпожица, която в миналото един път избавила давещ се моряк-корабокрушенец в страшна стихия. Морякът се влюбил в девойката. На разлъка заречен да се върне, само че не запомнил дадената дума. От заран до вечер, застанала на носа, девойката чакала своя обичан. Накрая, обезумяла от обезсърчение, се хвърлила в морето и вълните станали пурпурночервени.
Хващам ръката на момичето, с което пристигнах тук. Нямам никакво желание да я пущам. Мога да остана с нея на това място колкото желая. Каква по-дълбока медитация, кажете ми. Не ви би трябвало медитация. Трябва ви отмора. Трябват ви въздух, вода и небе.
Въздухът е живот. Водата е подарък. Небето е покой. Животът е път. Пътят е смисъл. Смисълът е обич.
Край.
Автор: Росен Карамфилов
Инфо: https://www.edna.bg
