Откривателят на Луковитското съкровище го раздал на съседи
От далечната 1953 година до в този момент е изтекла доста вода, паметта за откриването на Луковитското богатство е избледняла – отишла си е с участниците в него. Странен факт е, че след време имената на откривателите потъват в давност. Ето за какво единствено неколцина в Луковит знаят, че Цанко Мишев Герчев е изровил едни от най-богатите тракийски артефакти по нашите земи, написа 24 часа.
Читатели желаеха да напомним тази забавна история, която публикувахме през 2008 година Срещнахме се тогава с Николай, наследник на Цанко – единствено той можеше тъкмо да опише по какъв начин татко му се натъкнал на изключителните сребърни предмети. И той го направи по доста занимателен метод. Потърсихме го още веднъж и в този момент, само че за жалост мъжът си бе отишъл от този свят. Журналистическият бележник обаче е съхранил прелюбопитната история за съкровището.
„ През пролетта на 1953 година баща е бил на 46 години, а аз – на 4. Късно съм се родил и съм само дете на родителите си “, стартира в миналото разказът на Николай. Баща му бил майстор-строител, търсели го от града и покрайнините му да подвига къщи, пък за полската работа все не оставало време. Та затуй помолил комшия да му изоре равнищата в местността Балан отвън Луковит. Човекът отишъл и прилежно запорил земята, само че по някое време ливнал дъжд и не могъл да довърши – останало му малко парче от общо деветте декара.
След няколко дни стопанинът на парцела впрегнал кравата си, взел и комшийско добиче, и отишъл да доизоре. „ Тате разправяше, че още на първата или втората вадичка ралото запънало. Помислил, че е коренище, само че като се навел да го почисти видял сред буците части от глинена делва и всякакви железни съдове “, продължава разказът на Николай.
До там бил Цанко с оранта. А че е разкрил богатство никак и не помислил, защото не било в общоприетия тип. Вярно от делва се изсипало, само че не били жълтици или украшения със скъпоценни камъни, а съдини някакви. Почоплил още из пръста, изровил каквото могъл от тях, натоварил ги в каруцата и поел към града.
„ Хей, хора, елате да видите какви черпаци открих “, викнал съседите като се прибрал. Те придошли любопитни, само че никой не се впечатлил от потъмнелите чашки, вазички и тем сходни предмети. Цанко пък обилно ги поканил да вземат кой каквото си хареса. И хората си избрали по нещо преди да се разотидат.
В идващите дни животът траял постарому – всеки подхванал неговата си работа. Обаче някои от комшиите като измили „ черпаците “ от калта, изпод благородният метал лъснал, след което мълвата бързо обиколила града. Разчуло се, че Цанко майстора е намерил богатство, стигнало и до управляващите. „ Дойдоха тогава от Съвета с полицаи, разпитаха баща къде, по какъв начин и какво е разкрил. Сетне споделиха, че всичко би трябвало да се изземе “, спомняше си Николай. Баща му покорно предал предметите, които били в дома му. Само, че майка му Рада отделила една ваза без тези да видят – желала да им остане нещо за спомен. Върху съдчето били гравирани цветя и всякакви плетеници, разказва го наследникът. Общинските чиновници обходили и прилежащите къщи, с цел да съберат останалите елементи от съкровището.
После пристигнали археолози и историци, разкопали мястото, където било открито и извадили още предмети – общо към 200. Освен 13-те сребърни съда – фиали, вази и една купа, били открити три стоманени юзди и бронзови зъбалци, разнородни сребърни халкички, копчета от конски наниз, три гарнитури от декорация на конски оглавници, като обособени елементи по тях са позлатени, а едната се състои от начелник и четири приложения, излети от сребро. На лицевата им страна е апликирана златна пластинка.
Според историци в съкровището от Луковит са отразени значително особеностите на тракийското изкуство и стадиите на неговото развиване през IV век и началото на III век преди новата епоха. То е било благосъстоятелност на локален държател или изтъкнат представител на племенната аристокрация. Вероятно тревожни събития са принудили знатния тракиец да сложи съкровището в огромна глинена урна и да го закопае в земята, където е останало прикрито повече от 20 века, допускат експертите.
Години наред иманяри преравяли равнищата на занаятчия Цанко в търсене на още едно богатство. Ентусиазмът им се подхранвал от археологическо умозаключение, че съкровищата не се закопавали в своята целокупност – разделяли ги на две половини, които се криели на разнообразни места. До през днешния ден обаче другата част /ако е имало такава/ не е открита.
Глинената делва пък, била поломена на дребни части, които се разпръснали из угарта, обясняваше Николай. След време „ виновникът “ за появяването на тракийските предмети получил с пощенски запис 15 хиляди лв. – страната откупила правото си на благосъстоятелност върху тях. „ Баща ми постоянно споделяше, че с тези пари е можел да купи къща “, продължава историята Николай. Къща обаче към този момент си бил построил, от занаята си изкарвал положителни пари, по тази причина внесъл хилядарките в ДСК. Синът също нямал потребност от тях, защото заработвал като хладилен механик. Там отлежавали левовете, до момента в който деноминацията не ги обезценила, та станали 1500.
До гибелта си през 1982 година Цанко Герчев изкарвал хляба на фамилията си с труд. Все нещо дялкал, чукал и майсторял – ръцете му не знаели покой. Вярната му спътница баба Рада го последвала в отвъдното скоро по-късно. Останали спомените, вазичката и една апликация, която оживяла забутана измежду вехториите. А Николай и брачната половинка му, улисани в развъждането на двете си дъщери, изцяло не запомнили за находката на дядо Цанко и скътаното за спомен от баба Рада.
Един ден през 1985 година в Луковит дошъл нумизмат от Етрополе. Незнайно по какъв начин и от кое място бил научил, че Николай има тракийска ваза. То били молби и увещания, пътища и пътеки направил, с цел да го склони да му даде скъпата движимост. „ Дълго отказвах, обяснявах му, че е завещание и спомен от родителите ми “, връщаше се обратно техникът. Упоритият колекционер не мирясвал, въпреки тогава да не знаел, че и фиал добавя сбирката от мемоари на семейство Герчеви.
С него Николай се сдобил по чудноват и малко смешен метод. В къща против тяхната живеел дядо Давид. Веднъж като го навестил, с изненада видял, че старецът си забърква пяна за бръснене в сребърно тасче. Когато Цанко с необятни пръсти раздавал от съкровището, комшията си взел фиал и през всичките години все него употребил при бръснене. „ Бре, дядо Давиде, знаеш ли туй нещо какъв брой е остаряло “, рекъл Николай и помолил възрастния човек да му го даде. Макар да изказал страдание, че се разделя с потребната му съдина, дядото я върнал на наследника.
Посещенията на етрополеца зачестили дотолкоз, че към този момент не се траело. Пък като схванал, че Николай няма да склони по този начин елементарно да отстъпи вазата и фиала, предложил размяна – пет златни наполеона против тях. След дълъг размисъл Николай склонил на направи размяната.
Някакво предусещане обаче имал, когато давал сребърните съдове, по тази причина категорично предизвестил нумизмата да не ги търгува зад граница. „ Казах му, че незабавно ще бъдат познати като част от съкровището – да не рискува “, припомняше си Николай. Колекционерът обаче тъкмо това направил и бил хванат при опит да изнесе скъпите антики.
След 10 дни привикали Николай за разпити в Централно следствено ръководство. „ Никога няма да не помни стая 504 и заканите от страна на следовател Ботев “, който казвал, че в случай че има повече власт, знамение ще направи. А Николай му отвръщал, че това е завещание от татко му – уверен бил че може да разполага с него както си желае.
Неприятностите не свършили със Следственото. По-късно Николай бил свикан и като очевидец по дело против етрополеца. В съда отначало обяснявал по какъв начин мислел, че има право да продава, завещаните от родителите му артефакти. Магистратите разсеяли заблудата му, наполеоните несъмнено били прибрани в милицията, а против тях му връчили единствено протокол.
След всичките отрицателни преживелици към тази история Николай взел решение да съобщи сребърната апликация с позлатен конник и лъв в краката му, която още кътал вкъщи си. Занесъл плочката в Историческия музей в София през 1987 година При срещата ни той твърдеше, че откритите от татко му плочки са били четири. В трезора на музея обаче се пазели две, с тази която дарил станали три. Само, че и двете не можал да види при визитата си. „ Търсиха ги, само че не ги откриха и ме отпратиха “, наскърбен бе мъжът. Сигурен бе, че на никое място не е записана и третата апликация, защото не получил никакъв документ. Съмненията му за недобросъвестност от страна на музейните служащи по това време, бяха мощни. Затова смяташе, че е заслужено да му бъдат върнати наполеоните.
След 1989 година съумял да си върне единствено равнищата – същата онази, дето било зарито съкровището. Останалите 60 декара бащини земи и гори се оказали мъчно доказуеми по простата причина, че Николай несъзнателно унищожил актовете за благосъстоятелност.
„ Нивата обработвах за малко – желае време, техника, много труд пък и средства. Отказах се от тези аграрни мераци и я дадох под аренда “, споделяше хладилният механик. Като се питаше какво е спечелило фамилията му от скъпото тракийско богатство, незабавно си отговаряше – нищо. В веществен аспект то не повлияло по никакъв метод на битието му. В прочувствен – донесло единствено неприятности.
„ Правим всичко допустимо да имаме копие или имитация на съкровището. Изградихме специфична зала, където то да бъде показано в цялото му величие. Надявам се по този метод да накараме луковитчани да се гордеят с античната и богата земя, на която живеят. А името на Цанко Герчев ще стои на видно място наред с откритото от него благосъстояние – то няма да потъне в давност, времето няма да го заличи “, сподели кметът на Луковит Иван Грънчаров.
Виж още:
