Българският планински клуб в Германия и Австрия с прощално писмо за Атанас Скатов
От Българския планински клуб в Германия и Австрия написаха прощално писмо за Атанас Скатов, който през вчерашния ден почина при опита си да изкачи връх К2.
" Днес почина Атанас Скатов. Сърдечни съболезнования на синът му Васко, родителите му, сестра му Нели и приятелката му Шейни. Приятелите му скърбят с вас. Шокът още не е отминал, всичко стана по този начин бързо, а към този момент желаем да го проучваме и асимилираме. Може би с цел да разбираем необяснимото: гибелта. Някак си на фона на гибелта осъзнаваме, какъв брой е натоварен животът. Понякога тя идва също толкоз интензивно и още не мога да си показва, че Наско не е сред към този момент живите. Факта, че тази покруса провокира страсти в мнозина, потвърждава, че той беше същински жив до момента в който живееше и неговият живот ще продължава да живее и след гибелта. Може би, с цел да запомним за какво го направи и да се въодушевяваме от делото му, е добре да разберем що за човек беше. Би било значимо, тъй като до момента в който околните му постоянно ще тъгуват за него, множеството от нас обаче скоро ще не помнят задачата му. А тя си заслужава и ще е прелестно в случай че стимулира мнозина от нас да създадат света по-добър за природата, животните и индивида. Освен от медиите и книгите му, имах щастието да прекарам една седмица с него предишния септември, преди четири месеца. По мотив на двегодишнината от основаването на Bulgarischer Alpenclub в Германия и Австрия, ние го поканихме да взе участие на събора в планината. Той откликна и възнамерява да пристигна за 2 дни и да изнесе лекция. Тирол и радостната планинска компания толкоз му се усладиха, че остана над седмица. Прекарахме незабравими мигове и аз ненапълно съумях да добия визия за личността на алпиниста и индивида Атанас Скатов. Установих, че Наско не беше нито необикновен планинар, нито даже необикновен състезател. Той беше необикновен човек! Човек набожен в фантазиите си и доказвайки, че всичко допустимо. Човек мечтаещ да въодушевява другите да вършат света по-добър. Много ухилен и още повече доброжелателен. До 32-годишна възраст Наско нямаше отношение към планината или даже спорта. На 32-годишна възраст Наско беше приключил доктарантура в Германия, работил в немска компания и отвратил се от месомелачката на европейското консуматорско общество, върнал в родния си град Сливен млад мъж. Разведен, с малко дете, който живее още веднъж при родителите си, към този момент пенсионери. Наранен от раздялата с жена си и от актуалната реалност, Наско потегля в планината. Останалото е история! За 10 години той прави невероятни подвизи и става неповторим образец за силата на човешкия дух и религия. Отначало прекосява Ком-Емине дружно с татко си. Искрата е запалена и в планината Скатов открива силата. Следват многочислени походи из българските планини, планинско тичане и колоездене, многодневни походи. Първият план: „ седемте континентални първенци “ стартира. Но преди този момент Наско намира призванието си в живота: да въодушевява хората да се замислят действително за опазването на околната среда, всеобщото изтребване на животни и нездравословното хранене на индивида. През последните 10 години той се бори против безнравственото изсичане на българските гори, всеобщото отглеждане на животни и несъразмерната консумация на нездравословни храни. Преминава на растителен режим на хранене и потвърждава, че даже без скотски артикули, човек може да издържи и да се възвърне от изключителни физически и душевен натоварвания. Но Наско не натрапва веганството, а пропагандира съзнателното и умерено изразходване на всичко към нас. За да популяризира идеята си, той изкачва седемте най-високи върха на седемте континента: в това число връх Винсън на Антарктида. Само по себе си това достижение е героизъм, само че комбинирано с неналичието на опит и компликацията на намиране на средства в България, е равностойно на мъжество. Той е образец за воля, дух и религия, които съчетани с неотклонен труд и ограничения, вършат невъзможното допустимо. Намерил призванието си, неуморимо го следва и стартира плана „ 14 x 8000 x vegan “. Изкачване на 14-те най-високи върхове в света при растителен режим на хранене. На Еверест той става първия веган в света стъпил на най-високия връх. Следват още невероятните девет осемхилядници! С повторното нанагорнище на Еверест, става единствения българин, изкачвайки 11 осемхилядника. Цяло знамение като се има поради неналичието му на опит и първични умения. Животът като планинар и мотиватор го караха да се усеща жив и му даваха смисъл. Всичко към това като популярност, физическо положение, намиране на спонсори, помията от нападки и злоба, „ помощта “ от страната, егото на алпиниста, прочувственото натоварване и несъответствието от претоварването бяха цената, която трябваше да заплати, с цел да живее съгласно идеала си. Той не се посвени да я заплати и в този смисъл беше един актуален български будител. Обичан от мнозина, въпреки всичко той остана неразбираем от българското общество. Нещо, за което народът ни не е отговорен: след епохи на иго последвано от поредици от национални произшествия, комунистическа тирания и 30 годишен хищнически преход, страната ни се намира в една от най-големите си рецесии. Останала без близо 4 милиона емигранти, само че с безгръбначни и алчни политици, външни и вътрешни експлоататори, в болшинството обезверено и обезверено население, България не можа да прозре саможертвата на Скатов. А неговият образец е заслужен за подражателство без значение в каква сфера човек се насочва. Алпинизмът беше изцяло непознат на Наско: липсваше му каквото и да е обучение или теоретични и на практика познания. Той живееше съгласно интуицията и вярата си, а не съгласно някакви рационални теоретични доводи или препоръки. Ако преди 10 години беше послушал лекаря си (че в никакъв случай с този тил няма да може да подвига и десеткилиграмова раница или спортува активно), той нямаше да реализира фантазиите си. Но когато човек има вяра в триумфа и е подготвен да следва фантазиите си, всичко е допустимо, с каквото и да се захване. Това е образеца за всички нас: да намерим призванието и смисъла в живота си и да го следваме. Без да се скъпим за труд, материални придобивки и даже живота си. Ето за това е образец Наско: за един заслужен и логичен човешки живот. Важно е да се подчертае, че неговия метод на алпинизъм е рисков за подражателство от хора, нямащи неговата конфигурация на духа. Алпинизмът е спорт и предопределение изискващо години подготовка и проучване опита на предшествениците. За самоукия Наско всичко се разви по различен метод. Мисля, че с каквото и да се беше захванал щеше да успее, тъй като настройката му и метода на мислене и деяние бяха верни. Той правеше нещата си по своя си метод. Рядко това беше верният метод съгласно учебниците, само че в действителността живееше изстинки действителен и натоварен живот. Все отново съумях да се убедя, че той имаше специфична връзка с планината. Връзка на почитание и обич. При гостуването за събора, той пристигна за първи път в Тирол и беше очарован от планините там. Активно ги обикаляхме и след осъществявания с страсти събор, започнахме ново премеждие. Заедно с приятелката му Шейни пътувахме през нощта до Шармони, взехме теснолинейката, изкачихме се до хижата Goûter на 3853 метра, спахме няколко часа и през нощта тръгнахме за върха. В осем часа сутринта бяхме на връх Мон Блан (4810 м.) по-късно слязохме и пропътувахме 800 км назад към у дома. Само по себе си това премеждие беше полуда. Безотговорно и рисковано. Още преди този момент го знаех, а след тези два дни бях уверен, че от теоретична позиция това беше неверно решение и можеха да приключи действително с неработоспособност или гибел. Наско качи двама неопитни фенове на планината на най-високия връх в Алпите. Нито Шейни, нито аз бяхме се качвали и 1000 м по-ниско, за първи път обувахме котки и ползвахме въже. Теоретичската ни подготовка беше нулева, физически бяхме много изморени от предните дни. Но „ инцидентно “ се бяха освободили 3 места на хижата и Наско ни предложи. Неговата религия и оптимизъм ни заразиха. Бяхме сигурни в триумфа. И макар знанието за лудостта на начинанието, от позиция на живота това беше прелестно преживяване. Благодарен съм, че направих тази нелепост и бях с такива хора в планината. Грешка съгласно разпоредбите на алпинизма и даже здравия разсъдък и благословени мигове и спомен за цялостен живот. Може бе всеки от нас има потребност понякога от някоя полуда, с цел да се усети жив. За Наско изключително от последната година от живота му тази полуда се беше трансформирала в поличба. Натиска от оставащите 4 осемхилядника, компликациите към намиране на средства, многочислените нападки, ненавист и злоба, незаинтересоваността на държавните институции надълбоко го накърняваха. Когато се срещнах с него и той стартира да споделя за себе си, първото ми усещане беше и позитивно и негативно. Той говореше доста и нескромно за себе си и за триумфите си. Помислих си „ следващият планинар с голямо его “. Но опознавайки го, осъзнах, че разказвайки за себе си, той неведнъж даже омаловажава изкачванията си. Никой неизкачил осемхилядник не може да разбере и да си показа компликациите и мъченията там. А и да не забравяме, че Наско не беше планинар по специалност, а идеалист. Изкачвайки най-високите върхове на планетата, той самичък се удивляваше от достиженията си. След известно време и дълги диалози и няколко случки с него открих, че зад огромното его на Скатов има голямо сърце. Добро сърце, искащо освен самопризнание и обич за себе си, а смяна на света към по-добро. С наивността на дете, само че и с твърдата воля и неизменност на зрял герой. Заради тази си идея, той беше подготвен да рискува живота си. Това постоянно е по този начин: човек не може да реализира нещо, в случай че не е подготвен да даде нещо. Повечето от нас продаваме времето си и напъните си за пари, с които си купуваме проблеми и нерви, а малко на брой са тези, имайки задача. Да възпитат положителни деца, да са действителна градивна единица в обществото, да основат нещо за другите. Това постоянно е обвързвано с жертви: време, пари, старания и също изпуснати мигове със фамилията, личното здраве или благополучие, от време на време и преждевременна гибел. Е, от през днешния ден Наско заплати и последната сметка за делото си. Той го направи непоколебимо, целенасочено и почтено. В последно време ми споделяше, че към този момент му идва доста: компликациите в България на всички равнища, здравословното му положение и нечовешките старания по време на експедиция. Сподели, че към този момент не му се върви и мечтае да не би трябвало към този момент да изкачва осемхилядници. Но все пак той още веднъж беше там. Не почиваше на остарели лаври, не остана да разхожда до края на живота си богати туристи в България или да изкара курс за планински избавител в Германия и да живее в уредена страна спокоен и сигурен живот. Не се отклони и от намирането на фамилно благополучие. В лицето на Шейни той имаше до себе си умна и красива жена, странник и приключенец, подготвен да го последва на всички места. Чак до базовия лагер на прага на гибелта. Въпреки многочислените молби на сестра си Ина да заживее в Мюнхен, помагаща му с всичко и обичаща го с цялото си сърце, макар безсънните часове и терзания на родителите му, макар синът си Васко...той вървеше по-пътя на призванието си. Не размени задачата си със земни удоволствия. Така превъзнасян надали не звучи, че Наско е светец. Не, той беше човек като всички нас, със своите пороци, неточности, страхове. Но той беше човек намерил смисъл в живота си и вярвайки в положителното, даде живота си за задачата си. Нека неговият живот въодушевява мнозина българи да намерят и следват пътя си. Независимо накъде. Благодаря ти за вдъхновението приятелю. Какъв прелестен живот живя! Ти стана част от силата, която те водеше. Ще живееш в сърцата и делата ни!
Твой Георги "
" Днес почина Атанас Скатов. Сърдечни съболезнования на синът му Васко, родителите му, сестра му Нели и приятелката му Шейни. Приятелите му скърбят с вас. Шокът още не е отминал, всичко стана по този начин бързо, а към този момент желаем да го проучваме и асимилираме. Може би с цел да разбираем необяснимото: гибелта. Някак си на фона на гибелта осъзнаваме, какъв брой е натоварен животът. Понякога тя идва също толкоз интензивно и още не мога да си показва, че Наско не е сред към този момент живите. Факта, че тази покруса провокира страсти в мнозина, потвърждава, че той беше същински жив до момента в който живееше и неговият живот ще продължава да живее и след гибелта. Може би, с цел да запомним за какво го направи и да се въодушевяваме от делото му, е добре да разберем що за човек беше. Би било значимо, тъй като до момента в който околните му постоянно ще тъгуват за него, множеството от нас обаче скоро ще не помнят задачата му. А тя си заслужава и ще е прелестно в случай че стимулира мнозина от нас да създадат света по-добър за природата, животните и индивида. Освен от медиите и книгите му, имах щастието да прекарам една седмица с него предишния септември, преди четири месеца. По мотив на двегодишнината от основаването на Bulgarischer Alpenclub в Германия и Австрия, ние го поканихме да взе участие на събора в планината. Той откликна и възнамерява да пристигна за 2 дни и да изнесе лекция. Тирол и радостната планинска компания толкоз му се усладиха, че остана над седмица. Прекарахме незабравими мигове и аз ненапълно съумях да добия визия за личността на алпиниста и индивида Атанас Скатов. Установих, че Наско не беше нито необикновен планинар, нито даже необикновен състезател. Той беше необикновен човек! Човек набожен в фантазиите си и доказвайки, че всичко допустимо. Човек мечтаещ да въодушевява другите да вършат света по-добър. Много ухилен и още повече доброжелателен. До 32-годишна възраст Наско нямаше отношение към планината или даже спорта. На 32-годишна възраст Наско беше приключил доктарантура в Германия, работил в немска компания и отвратил се от месомелачката на европейското консуматорско общество, върнал в родния си град Сливен млад мъж. Разведен, с малко дете, който живее още веднъж при родителите си, към този момент пенсионери. Наранен от раздялата с жена си и от актуалната реалност, Наско потегля в планината. Останалото е история! За 10 години той прави невероятни подвизи и става неповторим образец за силата на човешкия дух и религия. Отначало прекосява Ком-Емине дружно с татко си. Искрата е запалена и в планината Скатов открива силата. Следват многочислени походи из българските планини, планинско тичане и колоездене, многодневни походи. Първият план: „ седемте континентални първенци “ стартира. Но преди този момент Наско намира призванието си в живота: да въодушевява хората да се замислят действително за опазването на околната среда, всеобщото изтребване на животни и нездравословното хранене на индивида. През последните 10 години той се бори против безнравственото изсичане на българските гори, всеобщото отглеждане на животни и несъразмерната консумация на нездравословни храни. Преминава на растителен режим на хранене и потвърждава, че даже без скотски артикули, човек може да издържи и да се възвърне от изключителни физически и душевен натоварвания. Но Наско не натрапва веганството, а пропагандира съзнателното и умерено изразходване на всичко към нас. За да популяризира идеята си, той изкачва седемте най-високи върха на седемте континента: в това число връх Винсън на Антарктида. Само по себе си това достижение е героизъм, само че комбинирано с неналичието на опит и компликацията на намиране на средства в България, е равностойно на мъжество. Той е образец за воля, дух и религия, които съчетани с неотклонен труд и ограничения, вършат невъзможното допустимо. Намерил призванието си, неуморимо го следва и стартира плана „ 14 x 8000 x vegan “. Изкачване на 14-те най-високи върхове в света при растителен режим на хранене. На Еверест той става първия веган в света стъпил на най-високия връх. Следват още невероятните девет осемхилядници! С повторното нанагорнище на Еверест, става единствения българин, изкачвайки 11 осемхилядника. Цяло знамение като се има поради неналичието му на опит и първични умения. Животът като планинар и мотиватор го караха да се усеща жив и му даваха смисъл. Всичко към това като популярност, физическо положение, намиране на спонсори, помията от нападки и злоба, „ помощта “ от страната, егото на алпиниста, прочувственото натоварване и несъответствието от претоварването бяха цената, която трябваше да заплати, с цел да живее съгласно идеала си. Той не се посвени да я заплати и в този смисъл беше един актуален български будител. Обичан от мнозина, въпреки всичко той остана неразбираем от българското общество. Нещо, за което народът ни не е отговорен: след епохи на иго последвано от поредици от национални произшествия, комунистическа тирания и 30 годишен хищнически преход, страната ни се намира в една от най-големите си рецесии. Останала без близо 4 милиона емигранти, само че с безгръбначни и алчни политици, външни и вътрешни експлоататори, в болшинството обезверено и обезверено население, България не можа да прозре саможертвата на Скатов. А неговият образец е заслужен за подражателство без значение в каква сфера човек се насочва. Алпинизмът беше изцяло непознат на Наско: липсваше му каквото и да е обучение или теоретични и на практика познания. Той живееше съгласно интуицията и вярата си, а не съгласно някакви рационални теоретични доводи или препоръки. Ако преди 10 години беше послушал лекаря си (че в никакъв случай с този тил няма да може да подвига и десеткилиграмова раница или спортува активно), той нямаше да реализира фантазиите си. Но когато човек има вяра в триумфа и е подготвен да следва фантазиите си, всичко е допустимо, с каквото и да се захване. Това е образеца за всички нас: да намерим призванието и смисъла в живота си и да го следваме. Без да се скъпим за труд, материални придобивки и даже живота си. Ето за това е образец Наско: за един заслужен и логичен човешки живот. Важно е да се подчертае, че неговия метод на алпинизъм е рисков за подражателство от хора, нямащи неговата конфигурация на духа. Алпинизмът е спорт и предопределение изискващо години подготовка и проучване опита на предшествениците. За самоукия Наско всичко се разви по различен метод. Мисля, че с каквото и да се беше захванал щеше да успее, тъй като настройката му и метода на мислене и деяние бяха верни. Той правеше нещата си по своя си метод. Рядко това беше верният метод съгласно учебниците, само че в действителността живееше изстинки действителен и натоварен живот. Все отново съумях да се убедя, че той имаше специфична връзка с планината. Връзка на почитание и обич. При гостуването за събора, той пристигна за първи път в Тирол и беше очарован от планините там. Активно ги обикаляхме и след осъществявания с страсти събор, започнахме ново премеждие. Заедно с приятелката му Шейни пътувахме през нощта до Шармони, взехме теснолинейката, изкачихме се до хижата Goûter на 3853 метра, спахме няколко часа и през нощта тръгнахме за върха. В осем часа сутринта бяхме на връх Мон Блан (4810 м.) по-късно слязохме и пропътувахме 800 км назад към у дома. Само по себе си това премеждие беше полуда. Безотговорно и рисковано. Още преди този момент го знаех, а след тези два дни бях уверен, че от теоретична позиция това беше неверно решение и можеха да приключи действително с неработоспособност или гибел. Наско качи двама неопитни фенове на планината на най-високия връх в Алпите. Нито Шейни, нито аз бяхме се качвали и 1000 м по-ниско, за първи път обувахме котки и ползвахме въже. Теоретичската ни подготовка беше нулева, физически бяхме много изморени от предните дни. Но „ инцидентно “ се бяха освободили 3 места на хижата и Наско ни предложи. Неговата религия и оптимизъм ни заразиха. Бяхме сигурни в триумфа. И макар знанието за лудостта на начинанието, от позиция на живота това беше прелестно преживяване. Благодарен съм, че направих тази нелепост и бях с такива хора в планината. Грешка съгласно разпоредбите на алпинизма и даже здравия разсъдък и благословени мигове и спомен за цялостен живот. Може бе всеки от нас има потребност понякога от някоя полуда, с цел да се усети жив. За Наско изключително от последната година от живота му тази полуда се беше трансформирала в поличба. Натиска от оставащите 4 осемхилядника, компликациите към намиране на средства, многочислените нападки, ненавист и злоба, незаинтересоваността на държавните институции надълбоко го накърняваха. Когато се срещнах с него и той стартира да споделя за себе си, първото ми усещане беше и позитивно и негативно. Той говореше доста и нескромно за себе си и за триумфите си. Помислих си „ следващият планинар с голямо его “. Но опознавайки го, осъзнах, че разказвайки за себе си, той неведнъж даже омаловажава изкачванията си. Никой неизкачил осемхилядник не може да разбере и да си показа компликациите и мъченията там. А и да не забравяме, че Наско не беше планинар по специалност, а идеалист. Изкачвайки най-високите върхове на планетата, той самичък се удивляваше от достиженията си. След известно време и дълги диалози и няколко случки с него открих, че зад огромното его на Скатов има голямо сърце. Добро сърце, искащо освен самопризнание и обич за себе си, а смяна на света към по-добро. С наивността на дете, само че и с твърдата воля и неизменност на зрял герой. Заради тази си идея, той беше подготвен да рискува живота си. Това постоянно е по този начин: човек не може да реализира нещо, в случай че не е подготвен да даде нещо. Повечето от нас продаваме времето си и напъните си за пари, с които си купуваме проблеми и нерви, а малко на брой са тези, имайки задача. Да възпитат положителни деца, да са действителна градивна единица в обществото, да основат нещо за другите. Това постоянно е обвързвано с жертви: време, пари, старания и също изпуснати мигове със фамилията, личното здраве или благополучие, от време на време и преждевременна гибел. Е, от през днешния ден Наско заплати и последната сметка за делото си. Той го направи непоколебимо, целенасочено и почтено. В последно време ми споделяше, че към този момент му идва доста: компликациите в България на всички равнища, здравословното му положение и нечовешките старания по време на експедиция. Сподели, че към този момент не му се върви и мечтае да не би трябвало към този момент да изкачва осемхилядници. Но все пак той още веднъж беше там. Не почиваше на остарели лаври, не остана да разхожда до края на живота си богати туристи в България или да изкара курс за планински избавител в Германия и да живее в уредена страна спокоен и сигурен живот. Не се отклони и от намирането на фамилно благополучие. В лицето на Шейни той имаше до себе си умна и красива жена, странник и приключенец, подготвен да го последва на всички места. Чак до базовия лагер на прага на гибелта. Въпреки многочислените молби на сестра си Ина да заживее в Мюнхен, помагаща му с всичко и обичаща го с цялото си сърце, макар безсънните часове и терзания на родителите му, макар синът си Васко...той вървеше по-пътя на призванието си. Не размени задачата си със земни удоволствия. Така превъзнасян надали не звучи, че Наско е светец. Не, той беше човек като всички нас, със своите пороци, неточности, страхове. Но той беше човек намерил смисъл в живота си и вярвайки в положителното, даде живота си за задачата си. Нека неговият живот въодушевява мнозина българи да намерят и следват пътя си. Независимо накъде. Благодаря ти за вдъхновението приятелю. Какъв прелестен живот живя! Ти стана част от силата, която те водеше. Ще живееш в сърцата и делата ни!
Твой Георги "
Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ