От 681 година досега, българската войска е гарант за съществуването

От 681 година до момента, българската армия е поръчител за съществуването ни като народ и страна. Водила безчет борби през вековете, тя постоянно се е употребила с обичта и доверието на българите, била е обект на горделивост и образец с храбростта на воините.

След Освобождението на България, със заповед № 1 от 20 юли 1878 година на съветския императорски комисар у нас – княз Александър Дондуков-Корсаков, е основана Българската земска армия. Няма друга войска в света, която да не е разрешила нито едно нейно знаме да бъде пленено в борба и да бъде изложено във боен музей на друга страна.

Героизмът и военните умения на българите са приети от международно уважавани военни потенциали. Някои от интервенциите на армията ни през Балканската и Първата международна война са влезнали в учебниците и се учат във военните академии по света.

Днес ще ви представим 10 от най-успешните борби на българската войска. Струва си да научите детайлности. Черпим с доза национализъм!

1. Битката при Шипка

21-26 август 1877 година

Въпреки че борбата се е състояла преди формалното основаване на Българската войска, участва тук, тъй като без нея войска нямаше да има.

За защитата на Шипченския проход е образуван по този начин наречения Шипченски отряд – войскова групировка с шеф, командира на Българското опълчение генерал-майор Николай Столетов. Той се състои от 7 500 бойци и 27 оръдия.

Решителният и най-тежък пердах стартира на 23 август. Още на разсъмване турците откриват артилерийски огън по цялата позиция. Около 10 часа те получават и подкрепление. Към обяд всички турски офанзиви са отбити, само че ситуацията остава тежко. Патроните и снарядите са на изчерпване. Към 17 часа настава сериозният миг. По скатовете лежат труповете на повече от 1380 бранители. В багра се хвърлят всички, в това число и тежко ранените. Суеверен боязън обгръща турците, когато против тях полетяват трупове. В последния миг идва военачалник Радецки с подкрепление. Той идва с казаци и взвод планинска артилерия.

По време на тридневните боеве загубите на Шипченския отряд възлизат на 3100 съветски бойци и офицери и 535 български опълченци, а загубите на съперника — на повече от 8200 души. Турците минават към защита, което е преломен миг във войната за независимост на България и предначертава бъдещия краен триумф.

2. Битката при Сливница

17-19 ноември 1885 година

Мнозина дефинират борбата при Сливница като бойното кръщение на младата българска войска. Водена е в региона на град Сливница и село Алдомировци, местностите Три уши и Мека црев, в интервала 17-19 ноември 1885 година. Съотношението на силите е почти 2:1 в интерес на сърбите, които осъзнават, че съумеят ли да завоюват това стълкновение, пътят им към София ще бъде открит. Освен това Сърбия разполага със доста повече оръдия от България – 72 против 40. В този миг въодушевлението на крал Милан е толкоз огромно, че той декларира, че след седмица ще си пие чая в София. Българската войска обаче съумява да отбрани родината си по един превъзходен метод, което удивлява цяла Европа. В мъгливата заран на 17-ти ноември 1885 година сърбите подхващат първата си офанзива на сливнишката позиция.

Общо за трите дни българските жертви са 1800 убити и ранени, а сръбските – 2100. Целта обаче е изпълнена и в идващите дни българите обръщат изцяло хода на войната и от защитаващи своите позиции минават в нахлуване. Отрядът на капитан Коста Паница разрушава сръбските войски при Ропот и Комщица и навлиза в Сърбия, като с това завършва борбата при Сливница.

3. Битката при Лозенград

22-24 октомври 1912 година

Първото огромно стълкновение от Балканската война се свързва с боевете край Лозенград. По проект настъпателната акция би трябвало да се управлява от две български армии – Първа, командвана от военачалник Васил Кутинчев, Втора, командвана от военачалник Никола Иванов. Третата войска под командването на Радко Димитриев има задачата да доближи линията Татарлар- Каръмза.

Героичната българска армия изцяло опровергава надменния маршал Фон дер Голц, който декларира, че „ тази цитадела може да бъде завладяна единствено след 6-месечна блокада, и то от прусаци “.

Командващият турските войски, Махмуд Мухтар паша, обезверено се мъчи с гола сабя в ръка да спре отстъпващите и да ги провежда за защита. В този миг българските оркестри засвирват „ Шуми Марица “ и този незабравим военен марш наелектризира воините да краен лимит. От хиляда крачки те се хвърлят против съперника на нож, разрушават го и той побягва под паника. Българите пленяват палатката и персоналния багаж на пашата. След багра се оказва, че няма нито един меден инструмент на военните музиканти, който да не е продънен от противников патрон или шрапнел!

За шест дни 3-та войска прекосява 120 километра през най-трудно проходимата част на Странджа, по коларски пътища и кози пътеки. Изненадващият удар върху десния фланг на вражеския фронт е първата огромна победа за България. В Лозенград са взети скъпи титли – 58 оръдия, 2 самолета и голямо количество муниции. Генерал Димитриев прибира като знак на успеха златната сабя и сребърните пищови на Махмуд Мухтар паша. България дава 532 убити, 1500 ранени, а Османската империя – 1000 убити и 1000 пленени.

4. Битката при връх Средногорец (Родопската Шипка)

3 ноември 1912 година

Връх Средногорец се намира в сърцето на Родопите, директно до селата Полковник Серафимово и Фатово, и носи името си в чест на 21-ви Средногорски полк, воден от полковник Владимир Серафимов.

Годината е 1912, а България трескаво се приготвя за войната, която ще сплоти всички българи в една страна. Докато турците готвят своя ответен удар, българското основно командване смята за по-добре да отдръпна военните си. Наредено е оттегляне. Серафимов взема решение да не се подчини на по- висшестоящите и техните нареждания, разгласен е за въстаник и разколник, само че не отстъпва. Срещу него са четите на Явер Паша, 4 пъти по-голяма професионална войска и доста по-добре въоръжена. Българите имат 3 дружини, съсредоточени край село Аламидере и една хвърчаща чета. На трети ноември се разгаря нечовечен пердах. Атаките на съперника следват една след друга. Жени и деца от близките села носят патрони на изнурените бойци и оказват помощ на ранените. Пет противникови щурма са отбити с доста жертви за неприятеля, само че той продължава да напира гневно. В решителния миг средногорци се разколебават и огъват позицията си. Тогава зад тях изниква полковник Серафимов с гола сабя в ръка, на галопиращ кон, и извиква с гръмовния си глас: „ Срам нямате ли? След мен, юнаци! “ – прекръства се и персонално повежда своите бойци в решителна контраофанзива. Полковата музика на Маестро Георги Атанасов засвирва „ Шуми Марица окървавена “ и наелектризира войните до краен лимит.

По своя драматизъм и героични подвизи този пердах доста припомня величавата Шипченска епопея от 1877 година. Затова локалните хора с обич назовават полесражението на паметния пердах „ Родопската Шипка “!

5. Атаката на „ Дръзки “

21 ноември 1912 година

След провалянето при Одрин и забележителните материални загуби турската войска изпитвала огромна потребност от нова техника, муниции и снабдяване. На 20 ноември в щаба на флота се получило сведение, че от Кюстенджа за Цариград потеглят два египетски кораба с значим товар.

Отряд, състоящ се от флагмана „ Летящи “, „ Смели “, „ Строги “ и „ Дръзки “ излязъл през северния проход на минното заграждение и при цялостна светомаскировка се отправил да пресече пътя на конвоя. На 32 благи от Варна виждат силуета на крайцера „ Хамидие “. В първите часове на 21 ноември, отрядът нападна неприятеля. След като останалите пропущат, командирът на „ Дръзки “, мичман I сан Георги Купов, взема самоубийствено решение – доближава се на 50-100 метра и подрежда скоростта да бъде понижена, с цел да може прицелването да е по-лесно. Но по този начин българският миноносец е уязвим за оръдията на турския крайцер. „ Дръзки “ изстрелва торпедото си и влиза в историята – най-успешната българска морска офанзива към този момент е реалност. Торпедото попада в носовата част на турския кръстосвач и провокира гърмеж, който убива осем души и ранява към тридесет. „ Дръзки “ пробва да се измъкне и върху него се изсипва яростта на изумения звяр, който го обстрелва с тежките си оръдия. Миноносецът е изгубил пара и не може да усили скоростта си, с цел да избяга. Получава попадение в димовата тръба, само че моторът му заработва и „ Дръзки “ се отдалечава.

Едва по-късно българските моряци схващат, че са се сражавали с „ Хамидие “, а не с „ Меджидие “, както са считали в началото.

6. Битката при Булаир

8 февруари 1913 година

Булаирският пердах се води в региона на Булаир и остарялата цитадела Цимпе. На бойното поле се срещат българската Седма пехотна рилска дивизия под командването на генерал-майор Георги Тодоров и османските Дивизия Мюретеби и Двадесет и седма пехотна дивизия под командването на Али Фетхи Окяр. В чест на успеха на България е написан маршът „ Булаир “.

На десния, северен фланг, са рилци, на левия, по-големия и по-труден, обстрелван с артилерия и откъм морето – тракийци. Поддържа ги 7-ми скорострелен артилерийски полк. Турците потеглят в нахлуване още в 6 часа сутринта. Набезите им са ориентирани основно против левия фланг на българите.

Късно вечерта, след траяли дванадесет часа боеве, Мюртебната и 27-ма низамска дивизии са върнати там, откъдето рано сутринта са тръгнали. Само че с 6000 по-малко! Толкова са убитите – 4 хиляди пред 22-ри полк и 2 хиляди пред 13-ти полк. Общите загуби на българите са трима офицери от 22- ри полк и 118 бойци, ранените са общо 6 офицери и 483 бойци. В битките знамето на турската бойна част е пленено от подофицера от 22-ри полк Димитър Терзийски от близкото до Самоков село Широки дол. И през ноември 1914 година то е върнато там, където му е мястото – в Самоков.

7. Битката при Одрин

26 март 1913 година

На 26 март 1913 година, по време на Балканската война, българската войска реализира една от най- славните победи в историята си – завладяването на Одринската цитадела. Известна като един от най-здравите фортове в Югоизточна Европа, тя била защитавана от гарнизон, наброяващ 60 хиляди бойци и офицери, 524 оръдия и 60 картечници. Нейните укрепления ограждали внушителна повърхност в размер на 250 кв. км. Строена от европейски експерти, съгласно военните специалисти, можела да падне единствено след продължителна блокада в течение на няколко месеца и то само от най-елитната и съвременна войска по това време в Европа – пруската.

Войските са предвождани от военачалник Никола Иванов, а пълководец на българските сили на източния бранш е военачалник Георги Вазов, брат на Иван Вазов и военачалник Владимир Вазов. На 25 и 26 март 1913 година българите, обхванати от необикновен военен дух, без боязън от вражеския обстрел, атакуват телените мрежи на двата огромни форта Айджиолу и Айвазбаба. Тогавашните експерти залагали главите си, че крепостта е непревземаема с взлом. Но таман по този метод вземат решение да я завладяват българските войски. След близо 8-часов взлом всички укрепления в Източния бранш са овладени. Решителната победа на българската войска при Одрин довежда до края на Балканската война.

8. Битката при Тутракан

2-6 септември 1916 година

През есента на 1912 година, Румъния предявява искания към Южна Добруджа под предлог, че България разширила доста територията си по време на Балканската война. След „ Букурещкия мир “ от 1913 година, румънската Добруджанска войска окупира българските земи до линията Тутракан-Балчик. България е победена, без нейната войска да е бита. Румънците стартират да строят Тутраканската цитадела. Започва интензивно строителство на Тутракански „ тет-де-пон “ под управлението на белгийски и френски военни инженери и експерти. Това е неповторимо, мощно и доста съвременно за времето си военно полево оборудване за защита на Тутракан. Крепостта е издигната за 3 години.

Пред такава отбранителна свръхмодерна за времето си цитадела се изправя Преславската пехотна дивизия, командвана от опитния генерал-майор Пантелей Киселов. На 6 септември, след отблъскването на упоритите опити на румънските войски, преславските и софийските бойни елементи, единствено за 33 часа, завладяват по ослепителен метод най-модерната за времето си румънска цитадела. Пленен е целият румънски гарнизон – към 28 000 румънски бойци, 450 офицери, 150 оръдия, всичкото пехотно оръжие, муниции, други материали, техника, каруци, коне и други Вечерта на 6 септември прославеният военачалник Киселов влиза победоносно в още веднъж върнатия на България град Тутракан.

9. Битката при Червената стена (Македонската Шипка)

18 май 1917 година

Червената стена е планински връх в Баба планина, през днешния ден минаваща през Македония и Гърция. В тази околност, в продължение на три месеца през 1917 година, се води една от най-епичните борби в историята на актуалната българска войска. От двете страни на линията са войските на България и Антантата – 6-та бдинска дивизия и 8-ма Тунджанска дивизия против две френски и една сръбска дивизия. Битката е наречена “Македонската Шипка ”, тъй като бойците са употребявали камъни, трупове и дървета против враговете си.

На 12 март 1917 година, стотици френски оръдия откриват огън по двата върха – кота 1248 и Червената стена. Стрелбата продължава 24 часа. Българските окопи са преорани от към 200 000 снаряда. И все пак се случва нещо неповторимо за тази кървава война – българите нямат нито един погубен и ранен. Предупредени от разузнаването, те се изтеглят в бетонните бункери в противоположните скатове на двата хълма. На 14 март пет френски дивизии потеглят в офанзива против кота 1248, Червената стена и западната част на билото на Баба планина, ангажиран от 8-а дивизия. След шестдневни боеве кота 1248 е удържана. Осма дивизия невъзмутимо отбива за три дни настъпващите към сектора ѝ френски елементи. Французите, обаче, съумяват да завладяват Червената стена. Но следва поврат.

На 18 май 1917 година върху двата френски полка от 6000 души се изсипва ураганен артилерийски огън. Българите нападат тъмно, без нормалното „ ура “, вървейки прави, без да залягат и без да тичат. Не ги посреща нито един изстрел. Двама офицери и 259 бойци – единствените оживели от двата полка, ги посрещат с вдигнати ръце. Червената стена е още веднъж наша и остава наша до края на войната.

10. Битката при Дойран

16-19 септември 1918 година

Българската победа при Дойран се учи във всички военни академии. Зловещата статистика от отбраната на Дойранската позиция е доказателство за военния талант на военачалник Владимир Вазов. Резултатите: над 60 хиляди убити от Антантата против по-малко от 500 починали българи. 7 дивизии изцяло унищожени от една.

Една-единствена българска дивизия избавя страната си от смъртна заплаха. 34 500 мъже от Плевен, Ловеч, Троян и околиите нанасят най-страшното проваляне на британската войска в цялата ѝ история. Край красивото Дойранско езеро Антантата е струпала колосални сили – 4 британски, 2 гръцки и една френска дивизия. Девета плевенска е сама. Резерви няма. Знаейки съотношението на силите, нашите се готвят да умрат.

В 5:00 часа на 18 септември, три британски и една гръцка дивизии потеглят в офанзива. В този миг 220 артилерийски цеви стартират да бълват огън. Генерал Вазов не пести снарядите – няма към този момент за по кое време. 400 български минохвъргачки, 440 картечници. Измъкналите се от бункерите българи поддържат подобен компактен огън, че до окопите стигат едвам 20-30 % от атакуващите. Там ги посрещат с ужасна и съкрушителна контраофанзива на нож. Противникът е спрян и извърнат в бягство, което скоро обгръща целия Дойрански фронт. На бойното поле остават повече от 10 000 натрупа в английски униформи.

На 19-ти септември военачалник Милн събира всичко, което може да носи оръжие. Но и последната офанзива е удавена в кръв. Това е най-кръвопролитното стълкновение в цялата Първа международна война, с най-голяма компактност на убитите на километър фронт. В никоя война англичаните не са давали едновременно толкоз доста жертви, както при Дойран.