Валентина Радинска: Голямата любов я изпраща Господ, няма как да се разминете
От 1996 до 2008 година води курс по креативно писане в СУ “Св. Климент Охридски”. Автор е на проучването “Димчо Дебелянов и Повелителя на вълците” (1997, 2012), както и на документалния разказ “Ние с Коко. Крикор Азарян отблизо” (2011, 2014). Съставител е на антологията “Съвременна българска поезия” (2001). Нейни стихове са превеждани на всички европейски езици. Преводач от съветски, притежател на премията на Съюза на преводачите за преводите си на Марина Цветаева. През 1998 година е удостоена с националната премия “Мара Белчева” за изцяло поетично творчество, както и на премията за рецензия на в. “Век 21”. Носител е и на премията за лирика “Златен ланец” на вестник “Труд” за 2009 година и на премиите “Блага Димитрова” (2012), “Милош Зяпков” (2014), “Добри Чинтулов” (2014), “Теодор Траянов” (2015) и “Изворът на Белоногата” (2017). Член на българския ПЕН клуб.
- Би ли разказала за своите родители. Семейството постоянно е отправната точка за развиването на всеки човек?
- Майка ми беше счетоводителка, а татко ми - Димитър Радински, беше публицист, работеше в локалния вестник “Сливенско дело” и по едно време даже му беше основен редактор. Писането ми е от него - като се изключи че беше публицист, пишеше детски разкази и публикуваше в тогавашните детски издания - “Славейче”, “Септемврийче” и прочие Родителите ми се разведоха прекомерно рано - бях в първи клас, тъй че общите ни мемоари не са доста. А и татко ми се самоуби на 39 години...
- Бяха ли амбициозни родителите по отношение на теб: шестици, балет, музика? Навремето съвсем всяко дете свиреше на някакъв инструмент.
- Не, по никакъв начин. Не ми се бъркаха. Аз бях дете с темперамент и прекомерно независима. Единственото, което татко ми настояваше да направя, бе да аплайвам в съветската гимназия в Стара Загора, само че аз отхвърлих. Дори не помня за какво. Купиха ми цигулка, само че когато в четвърти клас прописах стихове, това беше краят и на свиренето ми, и на балетната школа, която посещавах по свое предпочитание. Бях отличничка, тъй че нямаше смисъл някой да ми оказва напън, с цел да изкарвам по-добри бележки. Е, математиката ме мъчеше, естествено, и се постановяваше да отивам на уроци. Мисля, че всеобщото въодушевление в тези небогати времена детето да свири на инструмент е дало на всички нас нюх към хубавата музика.
- Казват, майките ни обичат вечно и за нищо!?
- Няма какво да се добави.
Поетесата с майка си Николина през днешния ден и когато е била малко момиченце
- Какви фантазии имаше като млада, по какъв начин през днешния ден определяш фантазията?
- Днес бих споделила, че съм имала не фантазии, а илюзии. Мислех, че цялостен живот единствено ще пиша и няма да ми се наложи да се занимавам с нищо друго. Сигурно Бог е починал от смях, като ме е гледал какво си фантазирам. Защото той ми беше подготвил много натоварена стратегия. Първо, при тежко раждане детето ми беше повредено и 20 години следствията от това ни осигуриха един много стресиращ живот. Синът ни беше изцяло беззащитен, цялостен живот на инвалидна количка. По-късно и брачният партньор ми се разболя... 23 години бях болногледачка, изпратих най-любимите си хора в отвъдното... От младежките ми фантазии не беше останало нищо. Но пък получих неповторим човешки опит, който няма по какъв начин да не се отразява на това, което пиша.
- Ти си приключила Литературния институт “Максим Горки” в Москва. Голяма школа и до през днешния ден. Би ли разказала спомен от тези години?
- Няма да не помни една нощ край гроба на Борис Пастернак
През една юнска вечер, в края на образователната година, в московския Литературния институт, където учех тогава, неколцина студенти - българи, словаци и руснаци, взехме решение да създадем среднощно странствуване - не до където и да е, а до гроба на огромния съветски стихотворец Борис Пастернак в подмосковското Переделкино. Не помня към този момент на кого хрумна тази концепция, само че всички я прегърнахме и - едвам съумели да се метнем на последното електрическо влакче - се понесохме към задачата си.
Нощта беше светла. Писателското населено място бе към този момент притихнало - несъмнено наближаваше среднощ. Движехме се съвсем в индийска нишка и в цялостна тишина... На гроба на Пастернак, както постоянно по-рано, когато го бях посещавала, имаше цветя и ябълки. Ароматът им се усещаше отдалеко. Насядахме напряко на земята, топлият нощен вятър люлееше мощно високите притъмнели борове... Всеки от нас рецитираше обичаните си стихове на Пастернак, говорехме си за неполучената му Нобелова премия, за гоненията, самотата и изолацията му, за това по какъв начин тогавашни млади поети, които след това направиха кариери, са тичали из Москва с лозунги “Долу Пастернак!”...
Нощта напредваше, разгорещените ни думи като че ли свършиха... Не се чуваше даже придвижването напразно сред боровете. Притихнахме, сякаш чакахме нещо да се случи, нещо, което да приключи тази нощ, да й придаде някакъв различен смисъл... И тогава ненадейно от тъмнината се чу жужене, ясно разпознаваемо жужене на пчела, а след това се появи и тя... Съвсем ясно се виждаше в светлеещия здрач, само че ние не можехме да повярваме на очите си... Пчелата направи един кръг високо над главите ни, след това се спусна и замря за момент пред лицето на първия от нас... След това, някак постепенно и деликатно, тя обиколи всички ни. Не смеехме да мръднем, съвсем не дишахме... Сетне пчелата се издигна нагоре и внезапно отлетя в мрака. Останахме още дълго да мълчим, без да смеем да помръднем... Зазорихме.
Никога не говорихме за това между тях, с цел да не развалим магията на оня момент. Но съм сигурна, че тогава всички си помислихме едно и също... Единственото, което можехме да си помислим.
С огромната си обич Крикор Азарян
- Кое в днешното време те отблъсква, кое му е хубавото?
- Ще го кажа напряко - това не е моето време. Тоталната замяна на ценностната система, тържеството на ерзаците и незнанието, обезчовечаването - с помощта на бурно разрастващите се нови технологии и на медиите, несъмнено, главно електронните - всичко това ме обезкуражава и даже плаши. Какво бъдеще чака човечеството? И има ли то бъдеще изобщо? Нараства експанзията, насилието, вулгарността. Нещата са необратими, в случай че не се случи нещо доста разтърсващо... А кое му е хубавото - не знам. Вече съвсем не виждам нещо кой знае какъв брой хубаво. Дразня се, когато ми споделят, че в този момент имаме независимост. Свободата е вътрешно чувство, а не външно. А ние - от какво сме свободни? Сега сме плебеи повече след като и да било - плебеи на електронните си устройства, на банките, на рекламните организации. Но малко на брой го осъзнават.
- При състояние че всеки през днешния ден си отпечатва книга, кой с искания за литература, кой с цел да ги раздаде на родственици, а услужливи “журналисти” незабавно им лепват “писател”, “поет”, по какъв начин се усеща същинската колегия на създателите?
- Живея с вярата, че най-големият съдник - Времето, ще постави всичко на мястото му. Лошото е, че младите не съумяват да си изградят усет и надлежно - критерии. Абсолютно програмирано, учебното заведение обърква главите им, задачата е да излязат невежи от там. Защото невежият, непросветеният, необразованият човек по-лесно се ръководи, а мислещият, просветен човек е рисков.
- Навремето твоята хубост постоянно затъмняваше творчеството ти, по какъв начин се справяше, отстраняваше “тарапаната”, до момента в който срещнеш същинския човек до теб?
- Проблемът не беше в отстраняването на “тарапаната”, а в разбирането на мнозина, че в случай че една жена е хубава, Господ не може да й е дал мозък, за гений пък да не приказваме! Това е, с което се сблъсках, и то беше много обидно. Но, както се споделя - копаех си безшумно градинката, вършех си работата и тя даде плодовете си... А същинският човек - него го изпраща Господ и няма по какъв начин да се разминете, без значение какъв брой огромна е навалицата в близост.
- Защо надарените и красиви поетеси у нас - Багряна, Дора Габе, Мара Белчева, имат самотна орис?
- Въобще поетът е отшелник. Както е споделил огромният Маркес - “Писането е най-самотният труд на света”. А писането на лирика - изключително самотно занятие. Самотата е работното място на поета, тя е част от неговата орис, а стихотворец без орис няма по какъв начин да се реализира. Що се отнася до красивите и надарени жени-поетеси - ами че те са си просто страшни - такива изключения мъчно се одобряват от близките! Мъжете по принцип се плашат от умни и надарени дами, на тях като предписание им е нужно нещо по-простичко и предвидимо. После,
на кого му се желае да е “съпругът на поетесата”?
Освен в случай че не й е еднакъв. Тогава съюзът е изпълним. Но другояче - няма по какъв начин. Поне съгласно мен това е отговорът на въпроса.
- Как да излиза човек от дупките на ориста?
- Не, не бих давала препоръки - всеки намира своя метод да го направи. Всяка орис е неповторима, всеки човек е неповторим, няма по какъв начин в сходни обстановки опитът на един да послужи на различен, тъй като и събитията постоянно са разнообразни. А и това са уроци, би трябвало да ги научим, без да ни подсказват. Но съгласно мен преди всичко - човек би трябвало да се стреми да преработи случилото се, да разбере за какво се е случило, има ли той виновност за това, и да си направи изводите... После животът ще му покаже някоя открехната врата.
- “Програмираната мизерия” на пенсионерите, възрастните хора - твоята позиция?
- Очевидно е, че няма обществена страна. Не знам дали нашите ръководещи знаят думата “геноцид”, само че тя е подобаваща в тази ситуация. Не единствено във връзка с пенсионерите, само че и по отношение на хората с увреждания да вземем за пример... Въобще - отношението към “рисковите групи” е показателно за съществуването или отсъствието на обществена политика. Няма такава. Всичко е на доизживяване. Естествен асортимент - който може, оцелява, който не - си потегля. И всичко това се случва на фона на едно непрекъснато пердашене в гърдите - какъв брой доста е направено! Докога над нас ще издевателстват монополисти като ”Топлофикация” да вземем за пример, а приходите няма да порастват и пенсиите ще се усилват с някакви си мизерни 3-4 %, а инфлацията ще ги изяжда? Как страната пази хората, които цялостен живот са работили за нея? Срам и срам! Но и българинът прекомерно дълго си мълчи.
- Имаш ли оптимистичен пламък, който да те води? В какво го откриваш?
- Единствено в книгите, които имам желание да напиша. Дано проектите ми съвпаднат с Божиите. Не желая повече да развеселявам Господ.
Савка ЧОЛАКОВА
/вестник "Над 55 "/
- Би ли разказала за своите родители. Семейството постоянно е отправната точка за развиването на всеки човек?
- Майка ми беше счетоводителка, а татко ми - Димитър Радински, беше публицист, работеше в локалния вестник “Сливенско дело” и по едно време даже му беше основен редактор. Писането ми е от него - като се изключи че беше публицист, пишеше детски разкази и публикуваше в тогавашните детски издания - “Славейче”, “Септемврийче” и прочие Родителите ми се разведоха прекомерно рано - бях в първи клас, тъй че общите ни мемоари не са доста. А и татко ми се самоуби на 39 години...
- Бяха ли амбициозни родителите по отношение на теб: шестици, балет, музика? Навремето съвсем всяко дете свиреше на някакъв инструмент.
- Не, по никакъв начин. Не ми се бъркаха. Аз бях дете с темперамент и прекомерно независима. Единственото, което татко ми настояваше да направя, бе да аплайвам в съветската гимназия в Стара Загора, само че аз отхвърлих. Дори не помня за какво. Купиха ми цигулка, само че когато в четвърти клас прописах стихове, това беше краят и на свиренето ми, и на балетната школа, която посещавах по свое предпочитание. Бях отличничка, тъй че нямаше смисъл някой да ми оказва напън, с цел да изкарвам по-добри бележки. Е, математиката ме мъчеше, естествено, и се постановяваше да отивам на уроци. Мисля, че всеобщото въодушевление в тези небогати времена детето да свири на инструмент е дало на всички нас нюх към хубавата музика.
- Казват, майките ни обичат вечно и за нищо!?
- Няма какво да се добави.
Поетесата с майка си Николина през днешния ден и когато е била малко момиченце
- Какви фантазии имаше като млада, по какъв начин през днешния ден определяш фантазията?
- Днес бих споделила, че съм имала не фантазии, а илюзии. Мислех, че цялостен живот единствено ще пиша и няма да ми се наложи да се занимавам с нищо друго. Сигурно Бог е починал от смях, като ме е гледал какво си фантазирам. Защото той ми беше подготвил много натоварена стратегия. Първо, при тежко раждане детето ми беше повредено и 20 години следствията от това ни осигуриха един много стресиращ живот. Синът ни беше изцяло беззащитен, цялостен живот на инвалидна количка. По-късно и брачният партньор ми се разболя... 23 години бях болногледачка, изпратих най-любимите си хора в отвъдното... От младежките ми фантазии не беше останало нищо. Но пък получих неповторим човешки опит, който няма по какъв начин да не се отразява на това, което пиша.
- Ти си приключила Литературния институт “Максим Горки” в Москва. Голяма школа и до през днешния ден. Би ли разказала спомен от тези години?
- Няма да не помни една нощ край гроба на Борис Пастернак
През една юнска вечер, в края на образователната година, в московския Литературния институт, където учех тогава, неколцина студенти - българи, словаци и руснаци, взехме решение да създадем среднощно странствуване - не до където и да е, а до гроба на огромния съветски стихотворец Борис Пастернак в подмосковското Переделкино. Не помня към този момент на кого хрумна тази концепция, само че всички я прегърнахме и - едвам съумели да се метнем на последното електрическо влакче - се понесохме към задачата си.
Нощта беше светла. Писателското населено място бе към този момент притихнало - несъмнено наближаваше среднощ. Движехме се съвсем в индийска нишка и в цялостна тишина... На гроба на Пастернак, както постоянно по-рано, когато го бях посещавала, имаше цветя и ябълки. Ароматът им се усещаше отдалеко. Насядахме напряко на земята, топлият нощен вятър люлееше мощно високите притъмнели борове... Всеки от нас рецитираше обичаните си стихове на Пастернак, говорехме си за неполучената му Нобелова премия, за гоненията, самотата и изолацията му, за това по какъв начин тогавашни млади поети, които след това направиха кариери, са тичали из Москва с лозунги “Долу Пастернак!”...
Нощта напредваше, разгорещените ни думи като че ли свършиха... Не се чуваше даже придвижването напразно сред боровете. Притихнахме, сякаш чакахме нещо да се случи, нещо, което да приключи тази нощ, да й придаде някакъв различен смисъл... И тогава ненадейно от тъмнината се чу жужене, ясно разпознаваемо жужене на пчела, а след това се появи и тя... Съвсем ясно се виждаше в светлеещия здрач, само че ние не можехме да повярваме на очите си... Пчелата направи един кръг високо над главите ни, след това се спусна и замря за момент пред лицето на първия от нас... След това, някак постепенно и деликатно, тя обиколи всички ни. Не смеехме да мръднем, съвсем не дишахме... Сетне пчелата се издигна нагоре и внезапно отлетя в мрака. Останахме още дълго да мълчим, без да смеем да помръднем... Зазорихме.
Никога не говорихме за това между тях, с цел да не развалим магията на оня момент. Но съм сигурна, че тогава всички си помислихме едно и също... Единственото, което можехме да си помислим.
С огромната си обич Крикор Азарян
- Кое в днешното време те отблъсква, кое му е хубавото?
- Ще го кажа напряко - това не е моето време. Тоталната замяна на ценностната система, тържеството на ерзаците и незнанието, обезчовечаването - с помощта на бурно разрастващите се нови технологии и на медиите, несъмнено, главно електронните - всичко това ме обезкуражава и даже плаши. Какво бъдеще чака човечеството? И има ли то бъдеще изобщо? Нараства експанзията, насилието, вулгарността. Нещата са необратими, в случай че не се случи нещо доста разтърсващо... А кое му е хубавото - не знам. Вече съвсем не виждам нещо кой знае какъв брой хубаво. Дразня се, когато ми споделят, че в този момент имаме независимост. Свободата е вътрешно чувство, а не външно. А ние - от какво сме свободни? Сега сме плебеи повече след като и да било - плебеи на електронните си устройства, на банките, на рекламните организации. Но малко на брой го осъзнават.
- При състояние че всеки през днешния ден си отпечатва книга, кой с искания за литература, кой с цел да ги раздаде на родственици, а услужливи “журналисти” незабавно им лепват “писател”, “поет”, по какъв начин се усеща същинската колегия на създателите?
- Живея с вярата, че най-големият съдник - Времето, ще постави всичко на мястото му. Лошото е, че младите не съумяват да си изградят усет и надлежно - критерии. Абсолютно програмирано, учебното заведение обърква главите им, задачата е да излязат невежи от там. Защото невежият, непросветеният, необразованият човек по-лесно се ръководи, а мислещият, просветен човек е рисков.
- Навремето твоята хубост постоянно затъмняваше творчеството ти, по какъв начин се справяше, отстраняваше “тарапаната”, до момента в който срещнеш същинския човек до теб?
- Проблемът не беше в отстраняването на “тарапаната”, а в разбирането на мнозина, че в случай че една жена е хубава, Господ не може да й е дал мозък, за гений пък да не приказваме! Това е, с което се сблъсках, и то беше много обидно. Но, както се споделя - копаех си безшумно градинката, вършех си работата и тя даде плодовете си... А същинският човек - него го изпраща Господ и няма по какъв начин да се разминете, без значение какъв брой огромна е навалицата в близост.
- Защо надарените и красиви поетеси у нас - Багряна, Дора Габе, Мара Белчева, имат самотна орис?
- Въобще поетът е отшелник. Както е споделил огромният Маркес - “Писането е най-самотният труд на света”. А писането на лирика - изключително самотно занятие. Самотата е работното място на поета, тя е част от неговата орис, а стихотворец без орис няма по какъв начин да се реализира. Що се отнася до красивите и надарени жени-поетеси - ами че те са си просто страшни - такива изключения мъчно се одобряват от близките! Мъжете по принцип се плашат от умни и надарени дами, на тях като предписание им е нужно нещо по-простичко и предвидимо. После,
на кого му се желае да е “съпругът на поетесата”?
Освен в случай че не й е еднакъв. Тогава съюзът е изпълним. Но другояче - няма по какъв начин. Поне съгласно мен това е отговорът на въпроса.
- Как да излиза човек от дупките на ориста?
- Не, не бих давала препоръки - всеки намира своя метод да го направи. Всяка орис е неповторима, всеки човек е неповторим, няма по какъв начин в сходни обстановки опитът на един да послужи на различен, тъй като и събитията постоянно са разнообразни. А и това са уроци, би трябвало да ги научим, без да ни подсказват. Но съгласно мен преди всичко - човек би трябвало да се стреми да преработи случилото се, да разбере за какво се е случило, има ли той виновност за това, и да си направи изводите... После животът ще му покаже някоя открехната врата.
- “Програмираната мизерия” на пенсионерите, възрастните хора - твоята позиция?
- Очевидно е, че няма обществена страна. Не знам дали нашите ръководещи знаят думата “геноцид”, само че тя е подобаваща в тази ситуация. Не единствено във връзка с пенсионерите, само че и по отношение на хората с увреждания да вземем за пример... Въобще - отношението към “рисковите групи” е показателно за съществуването или отсъствието на обществена политика. Няма такава. Всичко е на доизживяване. Естествен асортимент - който може, оцелява, който не - си потегля. И всичко това се случва на фона на едно непрекъснато пердашене в гърдите - какъв брой доста е направено! Докога над нас ще издевателстват монополисти като ”Топлофикация” да вземем за пример, а приходите няма да порастват и пенсиите ще се усилват с някакви си мизерни 3-4 %, а инфлацията ще ги изяжда? Как страната пази хората, които цялостен живот са работили за нея? Срам и срам! Но и българинът прекомерно дълго си мълчи.
- Имаш ли оптимистичен пламък, който да те води? В какво го откриваш?
- Единствено в книгите, които имам желание да напиша. Дано проектите ми съвпаднат с Божиите. Не желая повече да развеселявам Господ.
Савка ЧОЛАКОВА
/вестник "Над 55 "/
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ