На Великден: Как се пише Христос воскресе и „Воистину воскресе!“
От 0 часа тази нощ до края на идващите 40 дни християнският свят се поздравява с Възкресението Христово, вместо с „ Добър ден “. Но по какъв начин е вярно да се изпише поздравът? И изключително отговорът му – „ Воистину воскресе! “. При него грешките са най-вече и най-разнообразни.
Факултетът по славянски филологии на СУ „ Св. Климент Охриски “ показа обява във фейсбук с коментар на проф. Маргарет Димитрова, в която в детайли изясни традициите при поздравяването на Великден и дните по-късно.
Ето разясненията на проф. Маргарет Димитрова:
Стара християнска традиция е след Възкресение Христово в продължение на 40 дни (до Възнесение Господне, Спасовден) християните да се поздравяват с изречения, които значат „ Христос възкръсна! " с отговор: „ Наистина възкръсна! ", вместо с „ Добър ден! ", съобщи Българска телеграфна агенция
В българската езикова процедура е възприето да се употребяват остарели форми на тези думи с техния църковнославянски акцент и правопис: „ Христос воскресе! " с отговор „ Воистину воскресе! " като архаична, петрифицирана формула, която основава по-висок жанр. Приемливо е да се употребяват и новобългарските книжовни форми „ Христос възкръсна! " и „ Наистина възкръсна! "
Неприемливи са хибридни форми от вида Христос възкресе/ возкръсна – Воистина/ Воистине возкресе/ възкресе/ воскръсна и сходни.
Представката на глагола в минало свършено време в остаряла формула е воз-, която съгласно старобългарския и църковнославянския правопис се изписва вос-, както се и изговаря, тъй като фонемата /з/ попада пред беззвучния консонант /к/. В доста български приказва и в книжовния език това е представката въз- (възкръсна, възвелича, възкача и пр.), само че църковнославянският акцент е /вос-/, какъвто е и в някои български диалекти.
В остарялата глаголна форма отсъства и наставката -на, по този начин е в старобългарските ръкописи и в църковнославянските книги, а също и в някои български диалекти (срв. паде вм. падна). Отговорът стартира с църковнославянската форма воистину, произношение, което произлиза от старобългарския претекст въ и винителен падеж на думата за истина – истинѫ.
В църковнославянския обаче няма огромна носовка, а на нейно място стои буквата у (оу), тъй като в източнославянските, както и в множеството южнославянски езици, а също и в крайни западни български приказва, праславянската задна носова гласна ѫ е минала в /у/, за разлика от доста български приказва и от книжовния език, в който наследникът ѝ е гласната /ъ/ (път, гъска, въдица), срв. непокътнатите винителни форми в редица диалекти женъ̀тъ, жинъ̀тъ, вудъ̀тъ, младосттъ̀) и за разлика от други диалекти, в които наследникът ѝ е /а/ (например пат, гаска, вадица).
През XVIII–XIX век това у-произношение даже е било влиятелно измежду българите. Така че през днешния ден в речевия етикет след Великден се употребява наречието воистину с църковнославянски акцент. То значи 'наистина, фактически, без съмнение'.
