Освобождението заварва баба Тонка сама в къщата ù, без никакви

Освобождението заварва баба Тонка сама в къщата ù, без никакви средста за битие. Когато през 1882 година Захари Стоянов написа страниците на своите „ Записки “, той приключва биографичните бележки за нея със следните думи: „ Баба Тонка живее и до сегашен ден, забаравена и оставена от всички… Нейното благосъстояние е единствено предишното и възпоменанието, което тя споделя на всеки любопитен, който би ù направил чест да я посети… “ Тя доживява късна възраст – 81 година

 

Преживява трагичната орис на децата си. Вижда мизерията и глада на синовете си Ангел и Никола.

Малко се знае за нейните младини. По дух приличала на майка си – смела, съобразителна, жизнерадостна и радостна. Не се плашела от нищо. Като момиче на 10-12 години, яхвала магарето на татко си и отивала сама на кошарата им, която се намирала отвън града. Овчарите натоварвали гърба на магарето ù със сирене и тя го занасяла на търговец, на който татко ù го продавал.

 

Когато станала мома за женене и ергените закачали Тонка, тя им отговаряла смело. Обидени от напереното ù държание намазали портите на къщата ù с катран, което за тогавашните разбирания на хората било огромен позор за момата.

Една вечер, на седянка се появили трима въоръжени сеймени. Те обкръжили всички и извадили ятагани. Момите се разплакали, само че след това ги освободили да си вървят. Разтреперанните от боязън млади мъже затворили в обора. Домакините взели да се молят на турците да ги освободят. След дълги молби те се съгласили, само че при изискване, че момците изметат обора и изхвърлят боклука. Младите мъже го сторили. Но на другия ден се схванало, че в лицето на сеймените били Тонка и нейни приятелки, облечени в турски облекла. Така смелата жена отмъстила на самонадеяните ергени, които намазали портите ù с катран.

По това време родителите на смелото момиче имали другар духовник и я изпратили при него, с цел да се учи да написа и чете. В къщата му ходила единствено три дни и се научила да написа една писмен знак – У. Отказала се от ученето, тъй като приятелките взели да я подиграват. Така останала необразована.

Родителите ù упорствали да я омъжат за момче от състоятелен жанр – Петър Тъпанчето, само че Тонка изрично отказала и мъжът от оскърбление забягнал във Влашко. На сърцето ù лежал различен мъж – Тихо Обретенов. Още никой не знаел, че ги чака 40 годишен общ живот изпълнен с наслада и горест.

 

Двамата минават под венчило, само че брачният партньор ù остава в сянката на мощната си брачна половинка. Тихо е деятелен и съобразителен човек. От брака им с Тонка се раждат 12 деца, от които 5 умряли дребни. Остават живи пет момчета – Атанас, Ангел, Петър, Никола и Георги и две девойки - Петрана и Анастасия.

 

След сватбата Тихо Обретенов станал занаятчия на аби, отворил дюкян с калфи и чираци. Понатрупал пари и купил къщата на Курт бей, покрай дунавския бряг в Русе. Той е един от църковните епитропи, оказал помощ да се създадат усъвършенствания в черквата „ Св. Троица “. Първи подкрепил концепцията и извадил пари от кесията си за построяването на двуетажна постройка на новото „ Словенобългарско учебно заведение “ през 1841 година в Русе. Станал и негов настоятел.

 

Този безсънен мъж постоянно събирал другари, с цел да беседват. Получавал тогавашните вестници и бил осведомен по европейските вести. Разговарял за Раковски и „ националните работи “, с революционера се познавал персонално. На тези срещи участвала и брачната половинка му Тонка, която слушала с интерес мъжките работи. А след години признала, че за революционната си активност я запалил тъкмо Раковски.

 

Семейството има вяра в концепцията, че ние българите би трябвало да бъдем свободни, както нашите съседи. Не понасят турските насилия и подигравките на гърците над българския народ.

 

Тихо скоро отваря дюкян в Сакча, настанил калфи и чираци, които шиели абаджийски артикули. Дюкянът оставял на негов родственик, с цел да го ръководи до момента в който го няма. Есенно време Тихо Обретенов се завръщал в Русе, където носел солена риба, хайвер и мед и ги продавал през зимата. През март отивал още веднъж в Сакча, където носел разнообразни артикули от Русе.

 

По време на Кримската война оставил стоката на чираците и калфите си и се завърнал в крайдунавския град, по този начин пропаднало всичко. След войната дълго умувал с какво да се захване, само че Тонка го окуражила – предиздвикала го още веднъж да замине за Сакча. Там търговците го познавали като почтен човек и му дали заем, с цел да отвори още веднъж дюкяна си.

 

През това време Тонка отглеждала буби, пашкули и семе, които продавала на италианските търговци. През есента от лозята правела вино, което брачният партньор ù продавал в Сакча.

 

Семейството стъпило на крайници, позамогнало се. Тихо купил хан с два дюкяна в Сакча. Убедил българите там да отворят учебно заведение, дал една от стаите над дюкяните си за негово прилагане, намерил преподавател, който се хранел на негова прехрана. Тихо Обретенов е подкрепян в начинанията си от синовете му – Атанас, Ангел, Петър и Георги.

Всичко в фамилията вървяло добре до момента в който един ден чорбаджи Трифон повикал Тихо в къщата си, с цел да си прегледат комерсиалните сметки. Съпругът на Тонка отишъл с бележниците си и двамата захванали сметките. Поднесли на госта кафе и ракия. Станало късно, не могли да довършат сметките. Тихо оставил бележниците си у чорбаджи Трифон и се прибрал у дома. През нощта го болен корем и до сутринта умрял. Говорело се, че бил токсичен.

 

След гибелта му чорбаджи Трифон го изкарал борчлия. Алчният човек заграбил всичкото му имане в Сакча. Поискал да продаде Тиховата къща в Русе. Тонка съумяла да потвърди, че е нейна, купена от продажба на бащината ù къща. Така я резервира за децата си. Семейството изпада в тежко материално състояние.

 

Тонка Обретенова взе участие в национално-църковните битки като предводителка на протеста на дамите в Русе против владиката Синесий. Борбата сред него и русенци била остаряла. Но нещата станали в действителност съществени през 1862 година Русенци желали богуслужението в църквите да става на български език, а не на гръцки. Владиката упорствал на гръцките служения, само че не съумял да се наложи. Накрая спрял да посещава храмовете. Но Синесий решил да си отмъсти и наклеветил някои от българските първенци пред турския паша, изпратили ги на изгнание.

 

Владиката твърдо решил, че на Атанасовден ще служи в църква на гръцки език. Някой подшушнал на възпитаници от горните класове за това и скоро те се втурнали към владишката къща. Разказват, че тяхното озлобление било толкоз огромно, че от владишкия конак останали единствено основите. Скъпата му владишка корона ритали из двора като топка. През това време в близост нямало нито един мъж, а единствено голям брой от дами и деца. На другия ден властта задържа учениците от горните класове. Щом научили майките им се събрали и водени от Тонка Обретенова тръгнали към конака на пашата. Пред вратите крещяли, че си желаят децата и натискали тежките порти. Той се уплашил и взел да ги твърди да се приберат по къщите си,че ще пусне децата им. Тонка говорела доста добре турски и му споделила, че няма да помръднат от местата си заради владишките клюки против мъжете им. Накрая пашата пуснал учениците и те се прибрали с майките си като всички пеели. Скоро след тази история владиката Синесий напуснал Русе.

После Тонка Обретенова се отдава на концепцията за българската независимост, в която вземат присъединяване и нейните синове. Майката се досещала за ориста на децата си, само че ги поощрявала за святото дело. Къщата ù на брега на Дунав става леговище на революционери, които тя посреща и изпраща, без да жали старания. Укривала оръжие на българските чети, което е доставяно от Румъния. Складирано е в нейната къща, а от там се изнасяло отвън града. Това не било елементарно в това време, тъй като през града се излизало през няколко врати защитавани от бойци. Синът ù Никола Обретенов споделя: „ През месец август и началото на септември, в най-големите горещини баба Тонка се обличаше с дълъг кожух, нарамваше под него една или две пушки, минаваше през градските врати и отиваше на полето при градските отпадъци. Тук заравяше пушките, а куриерът Станчо Бъчваринът от Русе и Мирчо от Червена вода ги взимаха в каруците си и занасяха в селото.

 

Веднъж един от караулите на портите рекъл на майка ми: „ Бабо, през днешния ден хората желаят и ризите си да съблекат от топлик, пък ти си се облякла с този кожух! “ „ Ех, синко – отвърнала тя, - да не ти дава бог такава тресчица, каквато имам. Казаха ми 40 деня да излизам сутринта да заривам по една къртица, да ми мине…За лек го върша това “.

 

Често патроните за революционните каузи слагала в кошници, а от горната страна ги замаскирала с яйца, по този начин ги изнасяла от града. Друг боец на портите я попитал къде ги носи тези яйца, като хората ги изнасят вън от града. А Баба Тонка отговаряла, че има доста кокошки и ги носела на някакъв англичанин шеф на гарата, който ядял единствено пресни яйца.

 

Тя е дамата, която научила от сина си Ангел, че Караджата има потребност от джамадан, дреха сходна на жилетка. Баба Тонка отрязала няколко жълтици от наниза си и поръчала на войводата джамадан от най-скъпото сукно, обшит със сърмени гайтани. Щом дрехата станала подготвена опекла шаран и топла пита, напълнила шишета с ракия и вино и потеглила за Гюргево дружно с дребния си наследник Никола, който облякъл джамадана под облеклата си. Скоро намерила Стефан Караджа и Хаджи Димитър, сред тях бил и сина ù Ангел. Нагостила всички и им поискала триумф в Балкана.

 

Знае се ориста и трагичния завършек на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Караджата след доста мъкки и теглила е хванат и заведен в Русе, където умрял на 31 юли 1868 година от раните си. Тъкмо баба Тонка предиздвикала да изкъпят войводата, сменила облеклата му и подредила към тялото му цветя. Само тя, дружно със стражара Мехмед Чауш, придружила покойника до гробищата.

 

За да разпознае и след това гроба на Караджата сред останалите гробове на обесените четници, тя отбелязала върху прясната пръст единствената писмен знак, която знаела да написа. На другия ден сложила дървен кръст върху пресния гроб на Караджата. Редовно палела кандилата на него и други починали четници. А по-късно дружно с други революционно настроени русенци сложила на всички каменни плочи с имената им.

 

Един ден, след Освобождението на България, когато синът ù Ангел се завърнал от изгнание, баба Тонка извадила черепа на Караджата. Цели шест години тя не знаела къде е детето ù и вписвала името му в поменника на умрелите. Когато го посрещнала на влаковия перон, дружно с неговите приятели, вместо да плаче тя се засмяла прегърнала го и споделила: „ Познах го, магарето, той от мене повече е стар! “ Няколко дни по-късно станало забавление в двора на къщата й. Баба Тонка извадила от най-хубавото си вино, пристигнали и музиканти, а тя повела хоро. Тогава посочила и черепа на Стефан Караджа.

 

Интересен факт е по какъв начин попада в ръцете ù. През 1876 година в Русе е закаран комитетския пощальон Лукан Тодоров, който умира от побоищата на турците. Решено било да го погребат в гроба на Караджата. Когато го изкопали баба Тонка съумяла да скрие черепа му в тревата, а щом се стъмнило го занесла в дома си. Дала го на сина си Атанас, който съхранявал и комитската архива. Така резервира парченце от Караджата като светиня.

 

През това време е погубен сина ù Петър в борбата при Канлъдере, където турците залавят и Стефан Караджа, а другият ù наследник Ангел е в неопределеност. По-късно окован в синджири и смачкан от пердах Ангел е докаран в Русе. Баба Тонка с доста молби и бакшиши съумява да влезе при него в пандиза. Всички чиновници се натрупали да я видят по какъв начин комита се среща с майка си, а баба Тонка вместо да заплаче, че най-накрая вижда сина си, почнала да се кара: „ Колко пъти съм ти казвала – да не се събираш с хайрсъзи, че и ти ще станеш като тях? Как ти посмя да станеш царски душманин? Нали знаеш, че българинът е роден постоянно да бъде плебей? “ Това се харесало на турците и вратата на пандиза за нея постоянно била отворена. Тя събира облекла от близки и родственици за пандизчиите, с цел да ги преоблече, носи им храна. Успява да избави сина си Ангел посредством Шакир бей, той е наказан на пожизнен затвор. Изпратен е на изгнание и е там до Освобождението.

В Гюргево революционният комитет решил да стартира подготовката по Априлското въстание. Много от апостолите се трансферирали в България през Русе. Отсядали в дома на баба Тонка, а нея наричали „ коджа комита “. Тя не серпантина с хитрините си пред турците, с цел да не прекрачват прага на дома ù, където ходели революционери.

 

Веднъж в къщата ù пристигнали Стоил челник, Христо Караминков и Георги Икономов, трябвало денем да се скрият в една от стаите. Властта ги търсела къде ли не. За да отмести съмненията на турците, баба Тонка сграбчила две шишета ракия, запяла и затанцувала из двора си. Туркините, които ù били съседки се посочили от прозорците и почнали да се смеят, помислили, че е пияна. А истината била, че „ огън е горял “ в душата ù.

 

Захари Стоянов споделя, че когато баба Тонка изпратила сина си Никола на изгнание, тя вървяла след него „ и викала на високо, че четирима синове има към този момент в гроба, двама умрели и двама полуживи, само че още четирима в случай че би имала, то отново няма да ù стане жално, че носят байрака “.

 

Двете дъщери на баба Тонка също ù оказват помощ в революционните каузи. Петрана, която работи като учителка, пренасяла с майка си оръжие и хранителни запаси, тя водела и кореспондецията с революционерите в Румъния и изпълнявала поръчения в Гюргево. Ушива две флагове – първото за Червеноводската чета, а второто за дружината на Стоил челник по време на Априлското въстание. Остава неомъжена, а след Освобождението живее във Варна при осиновената си щерка Марийка Георгиева.
Другата-Анастасия, най-малката щерка от децата на баба Тонка, също постоянно върви в тези смутни години в Букурещ и извършва куриерски задания. Завършва Московския девически институт. Тя става брачна половинка на Захари Стоянов, с който се венчат скрито от баба Тонка, която не желала този брак. Но Анастасия е дамата, която му помогнала да стане публицист.

 

След гибелта му тя е учителка. Остава да живее с единственото им останало живо дете Захаринка, родено след гибелта на татко си. По-късно внучката на баба Тонка отпътува за Швейцария, с цел да учи изобразяване, само че не стигнала до там. Оженила се в Мюнхен за инженера Вилхелм Громбах, който след идването на власт на Хитлер в Германия е изгорял в пещите на лагера Дахау. Захаринка живее в Хелга с щерка си, внуци и правнуци.
От писаното до през днешния ден, сякаш най-добре обликът на баба Тонка рисува Захари Стоянов в „ Записките “ си. Тази жена сама се трансформира в заветен облик на българската майка – постоянно чакаща и изпращаща.

 

Последвайте Епицентър.БГ към този момент и в  и !