Краси Георгиев за красотата на кошмарите
Освен че беше първият българин, утвърден за присъединяване в " най-трудния ултрамаратон на света " – Badwater в американската Долина на гибелта, той стана и първият ни състезател, приключил сполучливо надпреварата, което самичък разказва като " кошмарно ". Пристрастен не на смешка към компликации и провокации, в особено изявление за 360° Краси споделя за всички трудности при първото му присъединяване на Badwater, за какво ще продължава да се състезава там още веднъж и още веднъж, и какво ще прави в Спарта през 2018.
- Кога реши да се включиш в огромното премеждие Badwater?
- След като участвах на великото Marathon Des Sables в Сахара, си споделих, че има и други иконични надпревари, на които би трябвало да се явя. Badwater беше измежду тях. То е скъпо – макар че съществува от 40 години, в него не са взели участие прекалено много хора. Едва в последно време започнаха да пускат по стотина индивида, преди този момент са се включвали по 20 състезатели на година.
- Знаем и че екипът на надпреварата не позволява какъв да е до него.
- Точно по този начин. Трябва да си взел участие на доста надпревари по 220, 250 или още по-хубаво – 320 км. В последна сметка – няколко хиляди души аплайват за 100 места, като 50 от тях са непокътнати за ветерани. Така че се почувствах извънредно благополучен, когато разбрах, че съм измежду утвърдените.
- Докато ни разказваш всичко това, изглеждаш не по-малко благополучен.
- Абсолютно! Защото към този момент знам какво ще върша идващия юли. И по-следващия. И по този начин – всяка последваща година.
- На какво се дължи тази съвсем наркотична обвързаност на състезателите към Badwater?
- Отчасти на мястото на осъществяване, което е доста красиво. До огромна степен – и на чувството, че си там дружно със своето семейство. Защото останалите участници са тъкмо това – те са много специфични, минали са през всевъзможни гадости и ограничения, с цел да са там. Комуникацията посред ни върви пъклен елементарно.
- Встрани от естествените хубости и чувството за непосредственост с останалите бегачи, Badwater е едно извънредно тежко съревнование.
- Определено! Голяма битка е, не е разходка в парка! Първо, тъй като има непрестанно нанагорнище – тръгваш от 85 м под морското ниво и завършваш на височина 2500 м. Другото огромно предизвикателство са температурите – през годините са достигали до 56 градуса по Целзий. Този път беше по-хладничко и се движиха сред 48 и 52. Направо мраз, хаха.
- Имаше ли други непредвидени трудности?
- Ами, да, тъй като пустинята е непредвидима. Говорих с хора, които бягат на Badwater към този момент десетина пъти и изясняват, че в никакъв случай не е едно и също. Един път има невероятни жеги, различен път се завихрят пясъчни стихии. Тази година да вземем за пример се изля изобилен дъжд. Когато стартира, дори му се зарадвах – споделих си, че ще поразхлади. После го проклинах, тъй като докосвайки нагретия до 100 градуса асфалт, водата се изпаряваше и влажността доближи кошмарните 30%.
- Но даже това не е съумяло да те спре.
- Защото се бях подготвил съществено и методично дружно с моята треньорка Лиса Смит, която е безспорна машина и същинска легенда в бягането. И бях безусловно предан на концепцията, че би трябвало да се включва и наложително да завърша Badwater.
- Нямаше ли обаче някакъв спортен сектор или пък съответен миг, който можеше да те откаже?
- Ами, на Badwater няма нищо елементарно. Няма отмора. Няма и никаква сянка, хаха. Ако би трябвало обаче да посоча най-трудния миг, то това бяха последните двайсетина километра, които са само и единствено нанагорнище. Защото преди този момент си минал 200 км и не си спал към 50 часа. А безсънието може да бъде огромен зложелател – придвижванията ти се забавят, започваш да се дразниш на най-малките работи, на всеки звук и малко стеснение в раницата, да вземем за пример. Затова финалът беше същински призрачен сън. Но неслучайно Badwater е най-страшното съревнование на Земята.
- Наистина ли е такова? Много хора считат, че сходни избрания се залепват с чисто рекламна цел.
- Е, не съм взел участие на всички ултрамаратони по света, хаха. Но сигурно Badwater е някъде високо, доста високо в класацията на най-трудните надпревари въобще. Комбинацията от естествени особености и непредвидими компликации е много страшна. Освен това ти се стоварва на главата през цялото време и не ти дава нито момент успокоение. На Badwater всичко е против теб.
- Вече ни е ясно, че идващия юли ще тичаш в Долината на гибелта. Какво друго обаче си възнамерявал за 2018?
- Искам да реализира нещо, на което са се престрашавали малко на брой. Да вземам участие и на Badwater и на 245-километровия Sparthatlone в Гърция. Спецификата там е, че става дума за тичане за несъмнено време. Всеки 40 км би трябвало да минеш за не повече от 4 часа, другояче те дисквалифицират. Това значи, че нямаш опция да се спреш даже и за 5 минути, което е убийствено. Иначе работя над планове за бягане в Бразилия, в Монголия, както и по Пътя на коприната, който е 10 000 км. Ясно е, че няма да се спра на едно място.
www.360mag.bg
- Кога реши да се включиш в огромното премеждие Badwater?
- След като участвах на великото Marathon Des Sables в Сахара, си споделих, че има и други иконични надпревари, на които би трябвало да се явя. Badwater беше измежду тях. То е скъпо – макар че съществува от 40 години, в него не са взели участие прекалено много хора. Едва в последно време започнаха да пускат по стотина индивида, преди този момент са се включвали по 20 състезатели на година.
- Знаем и че екипът на надпреварата не позволява какъв да е до него.
- Точно по този начин. Трябва да си взел участие на доста надпревари по 220, 250 или още по-хубаво – 320 км. В последна сметка – няколко хиляди души аплайват за 100 места, като 50 от тях са непокътнати за ветерани. Така че се почувствах извънредно благополучен, когато разбрах, че съм измежду утвърдените.
- Докато ни разказваш всичко това, изглеждаш не по-малко благополучен.
- Абсолютно! Защото към този момент знам какво ще върша идващия юли. И по-следващия. И по този начин – всяка последваща година.
- На какво се дължи тази съвсем наркотична обвързаност на състезателите към Badwater?
- Отчасти на мястото на осъществяване, което е доста красиво. До огромна степен – и на чувството, че си там дружно със своето семейство. Защото останалите участници са тъкмо това – те са много специфични, минали са през всевъзможни гадости и ограничения, с цел да са там. Комуникацията посред ни върви пъклен елементарно.
- Встрани от естествените хубости и чувството за непосредственост с останалите бегачи, Badwater е едно извънредно тежко съревнование.
- Определено! Голяма битка е, не е разходка в парка! Първо, тъй като има непрестанно нанагорнище – тръгваш от 85 м под морското ниво и завършваш на височина 2500 м. Другото огромно предизвикателство са температурите – през годините са достигали до 56 градуса по Целзий. Този път беше по-хладничко и се движиха сред 48 и 52. Направо мраз, хаха.
- Имаше ли други непредвидени трудности?
- Ами, да, тъй като пустинята е непредвидима. Говорих с хора, които бягат на Badwater към този момент десетина пъти и изясняват, че в никакъв случай не е едно и също. Един път има невероятни жеги, различен път се завихрят пясъчни стихии. Тази година да вземем за пример се изля изобилен дъжд. Когато стартира, дори му се зарадвах – споделих си, че ще поразхлади. После го проклинах, тъй като докосвайки нагретия до 100 градуса асфалт, водата се изпаряваше и влажността доближи кошмарните 30%.
- Но даже това не е съумяло да те спре.
- Защото се бях подготвил съществено и методично дружно с моята треньорка Лиса Смит, която е безспорна машина и същинска легенда в бягането. И бях безусловно предан на концепцията, че би трябвало да се включва и наложително да завърша Badwater.
- Нямаше ли обаче някакъв спортен сектор или пък съответен миг, който можеше да те откаже?
- Ами, на Badwater няма нищо елементарно. Няма отмора. Няма и никаква сянка, хаха. Ако би трябвало обаче да посоча най-трудния миг, то това бяха последните двайсетина километра, които са само и единствено нанагорнище. Защото преди този момент си минал 200 км и не си спал към 50 часа. А безсънието може да бъде огромен зложелател – придвижванията ти се забавят, започваш да се дразниш на най-малките работи, на всеки звук и малко стеснение в раницата, да вземем за пример. Затова финалът беше същински призрачен сън. Но неслучайно Badwater е най-страшното съревнование на Земята.
- Наистина ли е такова? Много хора считат, че сходни избрания се залепват с чисто рекламна цел.
- Е, не съм взел участие на всички ултрамаратони по света, хаха. Но сигурно Badwater е някъде високо, доста високо в класацията на най-трудните надпревари въобще. Комбинацията от естествени особености и непредвидими компликации е много страшна. Освен това ти се стоварва на главата през цялото време и не ти дава нито момент успокоение. На Badwater всичко е против теб.
- Вече ни е ясно, че идващия юли ще тичаш в Долината на гибелта. Какво друго обаче си възнамерявал за 2018?
- Искам да реализира нещо, на което са се престрашавали малко на брой. Да вземам участие и на Badwater и на 245-километровия Sparthatlone в Гърция. Спецификата там е, че става дума за тичане за несъмнено време. Всеки 40 км би трябвало да минеш за не повече от 4 часа, другояче те дисквалифицират. Това значи, че нямаш опция да се спреш даже и за 5 минути, което е убийствено. Иначе работя над планове за бягане в Бразилия, в Монголия, както и по Пътя на коприната, който е 10 000 км. Ясно е, че няма да се спра на едно място.
www.360mag.bg
Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ