Освен ако не получа нещо в плик…
- Освен в случай че не получа нещо в плик… - гласът от непоколебим внезапно стана мил и предразполагащ.
Стефан го чу прелестно, само че реши да се направи на ням за няколко секунди. Просто, с цел да го накара да повтори. Елементарен психически трик – да го изнерви и да го кара да се усеща все едно се моли. А и неудобството да поискаш рушвет ДВА ПЪТИ несъмнено те слага в неизгодна позиция. Ако си дребна душичка, несъмнено. А Стефан прелестно го беше решил, че е тъкмо подобен. Това беше част от работата на Стефан – да преценя кого какъв брой може да притисне. Искаше да го накара да се усеща неловко, с цел да набие в тъпата му глава, че е освен това от него и идващият път да не се прави на непоколебим, а непосредствено да се премине към частта с „ разбирането “.
- Освен в случай че не получа нещо в плик…
- Чух те! – Стефан се обърна към колежката си, която седеше на предната седалка до него. Не ѝ сподели нищо, само че тя извади от чантата си плик с пари и ги подаде на оня от министерството, който към този момент се хилеше мазно на задната седалка. След като си прибра плика, се облиза и погледна към другата колежка на Стефан, която седеше до него – на задната седалка:
- За освен това от плик и аз мога да направя нещо повече… - мазно провлачи оня от министерството.
Стефан погледна в огледалото за задно виждане и откри погледа на дамата на задната седалка. Погледна я въпросително. Не искаше да я кара да прави нещо, което тя не желае, само че „ освен това “ не беше неприятна оферта. Но тя поклати глава. Не и този път.
- Само плик – сподели Стефан.
- Добре. Само плик – повтори оня и излезе от колата.
Тримата потеглиха назад към офиса. Чакаше ги още работа и още една сходна среща.
***
Работата на Стефан беше разнородна, само че се съсредоточаваше в това да направи по този начин, че едни компании наложително да завоюват публични поръчки, да получат парите си, а той – комисионната си. На всяка цена. И до момента съвсем не се беше дънил. Познаваше верните хора и работата си вървеше. Много компании бяха банкрутирали поради него. Фирми, които конкурираха клиентите му. Много хора бяха останали на улицата. Това не беше негова работа, въпреки да беше резултат от неговата работа. Собственикът на една от тези компании се беше самоубил наскоро – откакто Стефан накара своите хора в министерството да го притиснат и му скалъпи подправено обвиняване в корупция. Тоест заплати им те да го скалъпят.
Не, не му тежеше на съвестта. Дори се запита: „ Нормално ли е да не ми пука чак пък толкоз? “, само че не се задълбочи, тъй като можеше да си скапе настроението. Приемаше го като част от работата и толкоз. Имаше скъпа къща, скъпа кола, скъпа жена и лигаво хлапе, за които да се грижи. А не беше най-кадърният човек в която и да била друга сфера. Можеше или да лъже и манипулира, или почтено да живее съгласно същинските си качества и гений – непретенциозно и с неприятна заплата. И той беше избрал да лъже и манипулира.
***
След края на работния ден нормално се усещаше зареден с сила, тъй като добре пресмяташе по какъв начин това, което беше приключил денем, ще се отрази на паричния поток. Към него.
Имаше обаче едно нещо, което постоянно му разваляше настроението. За малко, само че въпреки всичко го разваляше. Нещото се наричаше Рижавия. И обитаваше региона към офиса им. Стефан нямаше визия по какъв начин се споделяше това създание, той го наричаше Рижавия, тъй като беше чул някой от другите бездомници да го назовава по този начин. Всъщност Рижавия не беше скитник, само че за Стефан всеки занемарен човек, който проси пари, е скитник. Не му беше в природата да се замисля по-задълбочено за неща, от които не можеше да изкарва пари.
Сега го видя отново на ъгъла. Знаеше, че ще се приближи до него и ще го пита дали има дребни. Скапаното л@*но! Откъде накъде ще му желае пари? Неговите пари. Които е изкарал с труд. А Рижавия през целия ден се е въргалял, пил е и евентуално се е друсал. Веднъж даже му даде една монета. Някак си го хвана неопитен на излизане от магазина, откакто си купи цигари и монетите към момента бяха в ръката му. Рижавия ги видя. Така че Стефан трябваше да пусне една от най-дребните в шепата на досадния бедняк и да забърза крачка, без даже да чуе благодарностите. Това му унищожи настроението за цялата вечер и даже това, което секретарката му… му направи, не оказа помощ. Добре де, оказа помощ, само че не както нормално.
Оттогава мразеше Рижавия от все сърце.
И ето го отново – там на ъгъла, подготвен да проси.
- Нямам дребни! – кресна Стефан още отдалече. Рижавия се спря, усмихна се и му пожела лека вечер.
- Шi*@но л@*но… - мъмреше си Стефан, до момента в който се отдалечаваше, само че под нос, не искаше оня да го чуе. Стефан не беше от най-смелите хора и не обичаше да се конфронтира с никого.
***
Рижавия беше на 17, само че от време на време изглеждаше все едно е на 37. От този вид хора, чиято възраст е сложна за установяване. Мръсотията по лицето му, по облеклата му, алкохолът и опиатите, които бяха състарили прибързано тялото му, прегърбената стойка – всичко това го превръщаше в човешко създание с меняща се форма и неразбираемо лице. Уличник. Сигурно Стефан щеше да бъде ужасно сюрпризиран, в случай че разбереше, че името на Рижавия също е Стефан. Съвпадение; подигравка – наречете го както щете.
Рижавия имаше дом, в който да се прибира, само че той не беше доста по-различен от улицата. Наследи го от майка си. Майка му умря от свръхдоза хероин преди няколко години. Самият той беше едно от тези бебета – „ хероиново бебе “. Тя не беше спряла да се друса през цялата бременност, а и по-късно. Той ту влизаше, ту излизаше от обществени домове и поправителни учебни заведения. Най-първата си абстиненция е изпитал като бебе, след раждането си, когато го отделили от нарко-средата на майчината вътрешност. Разбира се, не я помнеше. Но другите си абстиненции ги помнеше.
След години стартира самичък да си основава нарко-среда. Откри хероина.
Та, Рижавия предпочиташе улицата, най-малкото тъй като беше по-чиста и подредена от жилището му, а и можеше да проси от хората. Не изкарваше доста пари, само че можеше да се нахрани и да си купи алкохол. Отдавна не се беше друсал, тъй като не умееше да краде, а нещата за пласиране от вкъщи му от дълго време бяха свършили. Беше заменил хероина с водка, уиски, медицински алкохол, всичко, което съдържа някакъв алкохол.
***
Стефан завърши работния си ден и излезе от офиса.
***
Работният ден на Рижавия в никакъв случай не приключваше. Той си висеше там – на улицата. Точно там беше и когато детето изскочи на улицата. Видя го с периферното си зрение и, без да се замисли, хукна към него. Хлапето беше на към 4 или 5. Просто слезе на платното и си остана там. Майка му беше с тил към него, говореше по телефона и по едно и също време с това плащаше за цигарите, които си беше купила. Рижавия се хвърли на платното и сграбчи детето две секунди преди да го блъсне колата, чийто водач не го видя, тъй като в този миг зяпаше тигровата дребна пола на майката, която си плащаше цигарите.
Колата си подмина, водачът нищо не разбра, Рижавия придвижи детето на тротоара и таман го оставяше, когато майката най-сетне се обърна и отприщи нещо, което очевидците по-късно щяха да опишат като остроумен зов, само че по-скоро беше сирена, оповестяваща нуклеарно нахлуване. Това, което тя видя, беше по какъв начин един скитник държи детето ѝ на десетина сантиметра от земята и го пуска. В такава обстановка няма време за въпроси „ по какъв начин “, „ за какво “ и сходни нелепости. В такава обстановка има място единствено за яд и суматоха. Предимно яд.
Жената се разкрещя, хора се събраха, тя викаше полуразбираемо ту, че ѝ отвличат детето, ту, че го пипат, ту, че го бият… като цяло – нищо хубаво не излизаше от устата ѝ, а суматохата бързо се придвижи върху близките, които също се разкрещяха. Един от тях по този начин удари Рижавия, че го събори на земята и на момчето му причерня, няколко секунди беше в несвяст, а когато лампите в главата му отново светнаха, усети по какъв начин се стичаше кръв по лицето му. Двама го ритаха, до момента в който лежеше, само че кавалерски отстъпиха, когато майката на детето се приближи и пожела и тя да го порита.
Стефан излезе от офиса тъкмо, когато полицията вдигаше Рижавия от земята и го закопчаваше с белезници. Стефан изпита неописуемо наслаждение.
- Само по този начин! Това заслужаваш, скапано л@*но! – си мърмореше с необятна усмивка Стефан, – Дано те затворят до живот, л@*но такова! Защо няма смъртно наказание…! Наркоман прогнил! Шi*@на дрога!
Стефан не знаеше какво е направил Рижавия, само че въпреки всичко го дразнеше – просеше пари от него и му пречеше да се усеща добре. Плюс това беше наркоман. Кой, в случай че не той, заслужаваше повече едно смъртно наказване?
Когато се прибра у дома, Стефан отпразнува прелестния свършек на деня с чаша безценен скоч и не една, а две линийки кокаин. Имаше мотив въпреки всичко, празнуваше.
Стефан го чу прелестно, само че реши да се направи на ням за няколко секунди. Просто, с цел да го накара да повтори. Елементарен психически трик – да го изнерви и да го кара да се усеща все едно се моли. А и неудобството да поискаш рушвет ДВА ПЪТИ несъмнено те слага в неизгодна позиция. Ако си дребна душичка, несъмнено. А Стефан прелестно го беше решил, че е тъкмо подобен. Това беше част от работата на Стефан – да преценя кого какъв брой може да притисне. Искаше да го накара да се усеща неловко, с цел да набие в тъпата му глава, че е освен това от него и идващият път да не се прави на непоколебим, а непосредствено да се премине към частта с „ разбирането “.
- Освен в случай че не получа нещо в плик…
- Чух те! – Стефан се обърна към колежката си, която седеше на предната седалка до него. Не ѝ сподели нищо, само че тя извади от чантата си плик с пари и ги подаде на оня от министерството, който към този момент се хилеше мазно на задната седалка. След като си прибра плика, се облиза и погледна към другата колежка на Стефан, която седеше до него – на задната седалка:
- За освен това от плик и аз мога да направя нещо повече… - мазно провлачи оня от министерството.
Стефан погледна в огледалото за задно виждане и откри погледа на дамата на задната седалка. Погледна я въпросително. Не искаше да я кара да прави нещо, което тя не желае, само че „ освен това “ не беше неприятна оферта. Но тя поклати глава. Не и този път.
- Само плик – сподели Стефан.
- Добре. Само плик – повтори оня и излезе от колата.
Тримата потеглиха назад към офиса. Чакаше ги още работа и още една сходна среща.
***
Работата на Стефан беше разнородна, само че се съсредоточаваше в това да направи по този начин, че едни компании наложително да завоюват публични поръчки, да получат парите си, а той – комисионната си. На всяка цена. И до момента съвсем не се беше дънил. Познаваше верните хора и работата си вървеше. Много компании бяха банкрутирали поради него. Фирми, които конкурираха клиентите му. Много хора бяха останали на улицата. Това не беше негова работа, въпреки да беше резултат от неговата работа. Собственикът на една от тези компании се беше самоубил наскоро – откакто Стефан накара своите хора в министерството да го притиснат и му скалъпи подправено обвиняване в корупция. Тоест заплати им те да го скалъпят.
Не, не му тежеше на съвестта. Дори се запита: „ Нормално ли е да не ми пука чак пък толкоз? “, само че не се задълбочи, тъй като можеше да си скапе настроението. Приемаше го като част от работата и толкоз. Имаше скъпа къща, скъпа кола, скъпа жена и лигаво хлапе, за които да се грижи. А не беше най-кадърният човек в която и да била друга сфера. Можеше или да лъже и манипулира, или почтено да живее съгласно същинските си качества и гений – непретенциозно и с неприятна заплата. И той беше избрал да лъже и манипулира.
***
След края на работния ден нормално се усещаше зареден с сила, тъй като добре пресмяташе по какъв начин това, което беше приключил денем, ще се отрази на паричния поток. Към него.
Имаше обаче едно нещо, което постоянно му разваляше настроението. За малко, само че въпреки всичко го разваляше. Нещото се наричаше Рижавия. И обитаваше региона към офиса им. Стефан нямаше визия по какъв начин се споделяше това създание, той го наричаше Рижавия, тъй като беше чул някой от другите бездомници да го назовава по този начин. Всъщност Рижавия не беше скитник, само че за Стефан всеки занемарен човек, който проси пари, е скитник. Не му беше в природата да се замисля по-задълбочено за неща, от които не можеше да изкарва пари.
Сега го видя отново на ъгъла. Знаеше, че ще се приближи до него и ще го пита дали има дребни. Скапаното л@*но! Откъде накъде ще му желае пари? Неговите пари. Които е изкарал с труд. А Рижавия през целия ден се е въргалял, пил е и евентуално се е друсал. Веднъж даже му даде една монета. Някак си го хвана неопитен на излизане от магазина, откакто си купи цигари и монетите към момента бяха в ръката му. Рижавия ги видя. Така че Стефан трябваше да пусне една от най-дребните в шепата на досадния бедняк и да забърза крачка, без даже да чуе благодарностите. Това му унищожи настроението за цялата вечер и даже това, което секретарката му… му направи, не оказа помощ. Добре де, оказа помощ, само че не както нормално.
Оттогава мразеше Рижавия от все сърце.
И ето го отново – там на ъгъла, подготвен да проси.
- Нямам дребни! – кресна Стефан още отдалече. Рижавия се спря, усмихна се и му пожела лека вечер.
- Шi*@но л@*но… - мъмреше си Стефан, до момента в който се отдалечаваше, само че под нос, не искаше оня да го чуе. Стефан не беше от най-смелите хора и не обичаше да се конфронтира с никого.
***
Рижавия беше на 17, само че от време на време изглеждаше все едно е на 37. От този вид хора, чиято възраст е сложна за установяване. Мръсотията по лицето му, по облеклата му, алкохолът и опиатите, които бяха състарили прибързано тялото му, прегърбената стойка – всичко това го превръщаше в човешко създание с меняща се форма и неразбираемо лице. Уличник. Сигурно Стефан щеше да бъде ужасно сюрпризиран, в случай че разбереше, че името на Рижавия също е Стефан. Съвпадение; подигравка – наречете го както щете.
Рижавия имаше дом, в който да се прибира, само че той не беше доста по-различен от улицата. Наследи го от майка си. Майка му умря от свръхдоза хероин преди няколко години. Самият той беше едно от тези бебета – „ хероиново бебе “. Тя не беше спряла да се друса през цялата бременност, а и по-късно. Той ту влизаше, ту излизаше от обществени домове и поправителни учебни заведения. Най-първата си абстиненция е изпитал като бебе, след раждането си, когато го отделили от нарко-средата на майчината вътрешност. Разбира се, не я помнеше. Но другите си абстиненции ги помнеше.
След години стартира самичък да си основава нарко-среда. Откри хероина.
Та, Рижавия предпочиташе улицата, най-малкото тъй като беше по-чиста и подредена от жилището му, а и можеше да проси от хората. Не изкарваше доста пари, само че можеше да се нахрани и да си купи алкохол. Отдавна не се беше друсал, тъй като не умееше да краде, а нещата за пласиране от вкъщи му от дълго време бяха свършили. Беше заменил хероина с водка, уиски, медицински алкохол, всичко, което съдържа някакъв алкохол.
***
Стефан завърши работния си ден и излезе от офиса.
***
Работният ден на Рижавия в никакъв случай не приключваше. Той си висеше там – на улицата. Точно там беше и когато детето изскочи на улицата. Видя го с периферното си зрение и, без да се замисли, хукна към него. Хлапето беше на към 4 или 5. Просто слезе на платното и си остана там. Майка му беше с тил към него, говореше по телефона и по едно и също време с това плащаше за цигарите, които си беше купила. Рижавия се хвърли на платното и сграбчи детето две секунди преди да го блъсне колата, чийто водач не го видя, тъй като в този миг зяпаше тигровата дребна пола на майката, която си плащаше цигарите.
Колата си подмина, водачът нищо не разбра, Рижавия придвижи детето на тротоара и таман го оставяше, когато майката най-сетне се обърна и отприщи нещо, което очевидците по-късно щяха да опишат като остроумен зов, само че по-скоро беше сирена, оповестяваща нуклеарно нахлуване. Това, което тя видя, беше по какъв начин един скитник държи детето ѝ на десетина сантиметра от земята и го пуска. В такава обстановка няма време за въпроси „ по какъв начин “, „ за какво “ и сходни нелепости. В такава обстановка има място единствено за яд и суматоха. Предимно яд.
Жената се разкрещя, хора се събраха, тя викаше полуразбираемо ту, че ѝ отвличат детето, ту, че го пипат, ту, че го бият… като цяло – нищо хубаво не излизаше от устата ѝ, а суматохата бързо се придвижи върху близките, които също се разкрещяха. Един от тях по този начин удари Рижавия, че го събори на земята и на момчето му причерня, няколко секунди беше в несвяст, а когато лампите в главата му отново светнаха, усети по какъв начин се стичаше кръв по лицето му. Двама го ритаха, до момента в който лежеше, само че кавалерски отстъпиха, когато майката на детето се приближи и пожела и тя да го порита.
Стефан излезе от офиса тъкмо, когато полицията вдигаше Рижавия от земята и го закопчаваше с белезници. Стефан изпита неописуемо наслаждение.
- Само по този начин! Това заслужаваш, скапано л@*но! – си мърмореше с необятна усмивка Стефан, – Дано те затворят до живот, л@*но такова! Защо няма смъртно наказание…! Наркоман прогнил! Шi*@на дрога!
Стефан не знаеше какво е направил Рижавия, само че въпреки всичко го дразнеше – просеше пари от него и му пречеше да се усеща добре. Плюс това беше наркоман. Кой, в случай че не той, заслужаваше повече едно смъртно наказване?
Когато се прибра у дома, Стефан отпразнува прелестния свършек на деня с чаша безценен скоч и не една, а две линийки кокаин. Имаше мотив въпреки всичко, празнуваше.
Източник: novini.bg
КОМЕНТАРИ