Пандемия в минало време: Здравните мерки в Княжество Българи...
Основното събитие, за което се приказва от над година в България е епидемията от ковид SARS-CoV-2, който предизвиква инфекциозната болест COVID-19. Тежки всеобщи болести у нас обаче е имало още преди доста десетилетия, даже в предишния век, когато директно след края на Първата международна война страната е наранена от международната пандемия от инфлуенца или тъй наречените испански грип (в националния диалект запомнен като „ испанската болест “), който за трите си талази убива към 80 000 българи – към 2 % от тогавашното население на страната. Това е доста тежко тестване за България след холерната зараза измежду войската по време на военните дейности. В международен проект обаче убитите от епидемията от испанския грип през 1918 година са повече даже от директните жертви на Първата международна война, която тъкмо е приключвала.
Тези седмици доста се приказва за противоепидемичните ограничения, които сега България извършва – дали са съответни, дали не са прекомерни, или пък половинчати, или на моменти закъснели. Това обаче няма да бъде следващата публикация, която ще ви занимава с нечии размисли по въпроса, а нашата цел в този момент е да се поровим в един незабравим исторически документ.
През октомври 1904 година в страната влиза в действие „ Правилник за наложителното известие на заразителните заболявания, за уединението и обеззаразяването “. Както си му е редът, документът е одобрен с декрет на княз Фердинанд и обнародван в Държавен вестник, бр. 262 от 29.ХІ.1904 година Издаван е и в листовка, предопределена за всеобщо разпространяване. Този нормативен акт е забавен, тъй като ни демонстрира каква е настоящата нормативната уредба в България по епидемиологични въпроси преди повече от 115 години, като по този начин можем да съпоставяме предписанията тогава с дейностите в този момент и да създадем изводите си, пишат в sandacite.bg.
Обявяване и наложително съобщаване
Правилникът е написан с предугаждане за най-тежките смъртоносни заболявания, познати тогава – чума, холера, едра шарка, скарлатина и коремен и петнист тифус. Испанският грип още не участва, тъй като светът и България занапред ще се сблъскат с него. Член 1 задължава всеки доктор, фелдшер или „ мъртвопроверител “ (малко използвана през днешния ден дума – лице, което открива истинността и аргументите за смъртта) да заяви на здравните управляващи, в случай че се натъкне на умрял от такава болест, тъй като те са оповестени като изключително рискови заради високата си инфекциозност. Според типа на обитаемото място виновните здравни управляващи са шефът на Столичната санитарна работа (тогавашната Столична РЗИ), общинският доктор, а по селата – кметът. В общини с гарнизон за съществуването на починал от заразна болест се оповестява на основния гарнизонен доктор. Под „ известие “ се схваща протокол с изчерпателни данни за умрялото лице, а в документа се показва и името на съобщителя.
Карантиниране
Карантината като способ за уединяване на заразноболни е употребена по българските земи още от времето на Османската империя. През 30-те година на ХІХ век в Истанбул върлува тежка холерна зараза и в София и Търново са основани карантинни служби, които, въпреки и мъчно да се оправят със задачата си в изискванията на всеобщо незнание и непочтеност, внасят своя дял в ограничението на холерното разпространяване.
Карантинирането на заразноболни е планувана и в раздел ІІ на обсъждания тук устав, като в него е използвана думата „ усамотение “. Тя може да се прави в болница или в жилището на инфектирания. Както ни осведомява член 10, времетраенето на карантината е следното:
⦁ при едра шарка и скарлатина – до момента в който трае десквамацията (лат. desquamatio – отпадане на най-горния рогов пласт на кожата), само че не по-малко от 40 дни;
⦁ за дифтерита 15 дни;
⦁ за коремния и петнистия тифус – 30 дни
При чума и холера обаче се взимат по-строги ограничения.
Интересно е какво става с болния по-късно (член 12). Карантината му се афишира, т.е. на входа на жилището му се слага карта с названието на заболяването и изписано предизвестие, че входът в това жилище е неразрешен, а нарушителите са наказателно виновни. Наказанието за влизане в карантинирано жилище са „ запиране до един месец или санкция до двеста лв. “, а в случай че от нарушаването последва болест на други лица, то срокът на отнемане от независимост става двойно по-дълъг (санкциите се постановат по Наказателния закон на Княжество България (1896 г.), член 503).
Освен това, правилникът добавя, че пред инфектираното жилище би трябвало да се сложи да дежури полицейски пост, а да влизат могат единствено медицински лица или тези, които гледат болния.
През1904 година лицата, които гледат болния, имат право и да спят в стаята му, само че още тогава здравните управляващи поучават да не се яде и пие в тази стая и да се остави вътре единствено най-необходимата мебелировка. Ако разпределението на къщата е такова, че живеещите с болния лица могат да са в обособена стая от него, те имат право да излизат да правят своя работа на открито, само че „ единствено след строга стерилизация “ (член 18). Има и някои изключения – не можете да излезете, в случай че сте духовник например, и би трябвало да отидете в църквата. Здравето е по-важно от религията, ни споделя с това правилникът, въпреки да не конкретизира нищо по въпроса дали причастията би трябвало да се вършат с обща лъжица...
Ако болният е възпитаник, когато оздравее, би трябвало да минат още сред 15 и 40 дни (според другите болести), настрана да се изкъпе няколко пъти със сапун (както е подчертано), облеклата му да се дезинфекцират и едвам тогава още веднъж му е разрешено да посещава учебно заведение (член 20 – 21).
Ако на инфектирания се наложи незабавно да бъде откаран в болница, това не може да стане с елементарна каруца, а градските общински ръководства стопанисват и поддържат в подготвеност специфични такива за при положение на потребност. След прекарването на болния колите и съпътстващите лица „ се обеззаразяват най-грижливо “. С трамвай такова транспортиране не може да става, а с железниците – единствено в особено обзаведен вагон. При случаи на заболели от селата кметът разпорежда на стража да съпроводи пациента до най-близката болница, а забавно е, че измежду значимите им отговорности е указано „ да не се допуща болният да стопира по кръчмите “ (член 24):
Направо благо да ти стане! Явно и тогава най-големите „ изкушения “ да наруши човек карантината са били същите, както и в този момент.
Следващият член написа, че в случай че в обещано жилище някой заболее от заразна болест, никой възпитаник от това жилище не се позволява до учебно заведение, до момента в който болният не оздравее изцяло и жилището не се обеззарази.
30-и член указва какъв брой тогавашните здравни управляващи са считали, че трае инкубационният интервал за засегнатите в правилника заболявания. А точно:
⦁ за едрата шарка – 12 – 14 дни;
⦁ скарлатината – 4 – 6;
⦁ дифтерита – 2 – 4;
⦁ коремният тифус – 12 – 15;
⦁ петнистият тифус – 10 – 12.
Ако в някоя община възникне зараза, например от едра шарка и скарлатина, учебното заведение може да бъде затворено и без да е имало болести сред учениците. Ако заболее преподавател, той получава отпуск до цялостно изцеление. Любопитно е, че правилникът позволява да се затвори за влизане учебната постройка, тъй като тогава някои учители живеят в учебни здания и по този начин карантинирането на жилището им е еднакво на ограничение достъпа до самата учебна постройка (член 31). (Дистанционно образование не са имали хората, но… всичко с времето си.)
Във всички тези и сходни случаи учебното заведение и класните стаи би трябвало да се почистват, обеззаразяват и дезинфекцират най-подробно.
А какво вършим, в случай че някой почине от заразна болест през 1904 година в България? Мъртвопроверителят проучва натрупа, а след това той се обгръща в платно, напоено със сублиматов или карболов разтвор, и се слага в ковчег, който се заковава и тялото неотложно се погребва (член 33). Кметът взема ограничения в жилището на умрелия да не влиза никой, а да съпровождат покойника имат право единствено най-близките родственици. По въпроса за връзката сред религията и епидемиологията член 35 е безапелационен, по тази причина ще го цитираме напълно – „ Внасянето на сходни тела в черква не се разрешава, те се отнасят напряко на гробищата, гдето се прави и опяването “.
Ако по някакви аргументи тялото би трябвало да бъде заровено в друга, дори прилежаща община, това може да стане единствено в случай че то – след строга стерилизация – бъде сложено в железен, херметически затворен ковчег.
Обеззаразяване
Тази част на правилника е отдадена на хигиеничните ограничения. Член 38 указва всичко, което предстои на разчистване и обеззаразяване. Освен болните, това са:
⦁ „ техните изпражнения, повърнати материи, секреции (храчки, плюнки, лиги от носа, мърсолите (т.е. сополите) и т.н.;
⦁ превързочният материал, използван от болния;
⦁ остатъците от ястието или питието на болния;
⦁ всички предмети и движимости, служили нему, приборите, чашите, кърпите и пешкирите;
⦁ постелките, завивките, креватите и всичката покъщнина;
⦁ стаята на болния и при положение на потребност, цялото жилище:
⦁ нуждниците;
⦁ труповете;
⦁ лицата, които са били в прикосновение с болния “.
Следващите членове са отдадени на съответни процедури. От единствено себе си се схваща, че всичко, което организмът на болния е изхвърлил или е оставил като храна, би трябвало да бъде унищожено. Как? Бинтове, платна, компреси и така нататък превързочни материали просто се изгарят. Същото се прави с кърпи, в случай че върху тях има храчки, и с недоядена храна. Употребените принадлежности му се изваряват с вода и сода след всяко хранене. Дрехи, постелки, завивки, възглавници и така нататък се изпарват на дезинфекционна машина (специално устройство, работещо с пàра; обаче казусът е, че такова нормално има единствено в градове с над 15 000 жители), а до нея се придвижват, увити в платно, потопено в сублиматов или карболов разтвор. Ако наоколо няма машинно съоръжение, като дезинфектант се употребява сярата.
Почистването на пространствата е всекидневно, по няколко пъти дневно. Влизащите в помещението на инфектирания наложително се измиват, прозорците вътре се отварят за проветряване няколко пъти на ден.
Член 53 урежда финансови въпроси – той загатва, че всички изразходвани обеззаразителни средства се заплащат не от страната или общината, а от притежателя на жилището, което се дезинфекцира. За общинска или държавна сметка дезинфекцията се прави единствено в случай че болните са от бедните прослойки (но не е указано какъв е цензът за това).
Общи санитарно-полицейски ограничения
Този раздел е отдаден на защитата на реда по време на епидемиологично състояние. Напр. в член 59 е указано, че общинските и полицейски управляващи имат право да лимитират свободното придвижване сред обитаемоте места – „ следят да се не разнасят по градовете и селата заразителни заболявания посредством просяци, скитници, роми, халваджии, бозаджии, симидчии и така нататък “. Очевидно, и преди 116 години най-ниските прослойки на обществото и ромите са известни с неприятните си хигиенични привички, по тази причина от здравни съображения придвижването им бива ограничавано, а по отношение на амбулантните търговци мярката е също разбираема, тъй като заради учестените си контакти с купувачи те доста елементарно могат да придобият болест и да станат нейни преносители.
Следващият член 60 преглежда съставянето на самобитен антикризисен „ щаб “. Той е наименуван „ краткотрайна здравна работа “, която – също като през днешния ден – може да дефинира основаването на „ краткотрайни лечебни заведения срещу епидемията “. Тази работа се занимава и с други директни въпроси – периодически прегледи на здравите лица (срв. днешните тестове), установяване на карантини, гратис разпределяне на медикаменти на бедните, всеобщи имунизации на популацията и така нататък
Следващият (пети) раздел от правилника преглежда специфичните ограничения, които се взимат за предварителна защита на разгръщане на епидемията, като те са разпределени по заболявания. В тези за скарлатината има характерни условия, които носят белезите на отминалия живот – например в случай че перачка се разболее от скарлатина, за 40 дни ѝ се не разрешава да приема за пране непознати облекла и жилището ѝ се дезинфекцира. При съществуване на болни от коремен тифус управляващите не разрешават потреблението на кладенците и публичните чешми, до момента в който не се в профил всяко подозрение, че водата им не е инфектирана. Член 95 написа, че изпражненията на болния преди изхвърляне също би трябвало да се обеззаразят с карболов разтвор, и то за предпочитане е това да става в самата му стая. Като обеззаразително вещество може да се употребява и варовито мляко.
Можем ли да извлечем и някакви поучения от 116-годишния устав? Може, да вземем за пример следните:
⦁ по здравни и медицински въпроси думата имат получилите съответното обучение и опит способени лица, а не всеки, който е решил, че има какво да каже по тематиката. Преди 116 години също има подправени вести, само че те се популяризират не по уеб сайтове, а в полуанонимни самиздатски брошури и списания за различна медицина и окултни тематики, издавани от предприемчиви измамници. Те обаче неслучайно не са упоменати в никоя точка на държавния документ, а на всички места, където става дума за преценка на здравни въпроси, се приказва единствено за лекари и изобщо медицински лица;
⦁ естествено, че държавните и общинските институции съгласно опциите си се пробват да управляват всеобщото съблюдаване на противоепидемичните ограничения, обаче във всички случаи антиепидемичната акция стартира от персоналната съвест и отговорност на индивида пред самия себе си и пред хората към него – стриктност към персоналната хигиена и всичко останало.
Тези седмици доста се приказва за противоепидемичните ограничения, които сега България извършва – дали са съответни, дали не са прекомерни, или пък половинчати, или на моменти закъснели. Това обаче няма да бъде следващата публикация, която ще ви занимава с нечии размисли по въпроса, а нашата цел в този момент е да се поровим в един незабравим исторически документ.
През октомври 1904 година в страната влиза в действие „ Правилник за наложителното известие на заразителните заболявания, за уединението и обеззаразяването “. Както си му е редът, документът е одобрен с декрет на княз Фердинанд и обнародван в Държавен вестник, бр. 262 от 29.ХІ.1904 година Издаван е и в листовка, предопределена за всеобщо разпространяване. Този нормативен акт е забавен, тъй като ни демонстрира каква е настоящата нормативната уредба в България по епидемиологични въпроси преди повече от 115 години, като по този начин можем да съпоставяме предписанията тогава с дейностите в този момент и да създадем изводите си, пишат в sandacite.bg.
Обявяване и наложително съобщаване
Правилникът е написан с предугаждане за най-тежките смъртоносни заболявания, познати тогава – чума, холера, едра шарка, скарлатина и коремен и петнист тифус. Испанският грип още не участва, тъй като светът и България занапред ще се сблъскат с него. Член 1 задължава всеки доктор, фелдшер или „ мъртвопроверител “ (малко използвана през днешния ден дума – лице, което открива истинността и аргументите за смъртта) да заяви на здравните управляващи, в случай че се натъкне на умрял от такава болест, тъй като те са оповестени като изключително рискови заради високата си инфекциозност. Според типа на обитаемото място виновните здравни управляващи са шефът на Столичната санитарна работа (тогавашната Столична РЗИ), общинският доктор, а по селата – кметът. В общини с гарнизон за съществуването на починал от заразна болест се оповестява на основния гарнизонен доктор. Под „ известие “ се схваща протокол с изчерпателни данни за умрялото лице, а в документа се показва и името на съобщителя.
Карантиниране
Карантината като способ за уединяване на заразноболни е употребена по българските земи още от времето на Османската империя. През 30-те година на ХІХ век в Истанбул върлува тежка холерна зараза и в София и Търново са основани карантинни служби, които, въпреки и мъчно да се оправят със задачата си в изискванията на всеобщо незнание и непочтеност, внасят своя дял в ограничението на холерното разпространяване.
Карантинирането на заразноболни е планувана и в раздел ІІ на обсъждания тук устав, като в него е използвана думата „ усамотение “. Тя може да се прави в болница или в жилището на инфектирания. Както ни осведомява член 10, времетраенето на карантината е следното:
⦁ при едра шарка и скарлатина – до момента в който трае десквамацията (лат. desquamatio – отпадане на най-горния рогов пласт на кожата), само че не по-малко от 40 дни;
⦁ за дифтерита 15 дни;
⦁ за коремния и петнистия тифус – 30 дни
При чума и холера обаче се взимат по-строги ограничения.
Интересно е какво става с болния по-късно (член 12). Карантината му се афишира, т.е. на входа на жилището му се слага карта с названието на заболяването и изписано предизвестие, че входът в това жилище е неразрешен, а нарушителите са наказателно виновни. Наказанието за влизане в карантинирано жилище са „ запиране до един месец или санкция до двеста лв. “, а в случай че от нарушаването последва болест на други лица, то срокът на отнемане от независимост става двойно по-дълъг (санкциите се постановат по Наказателния закон на Княжество България (1896 г.), член 503).
Освен това, правилникът добавя, че пред инфектираното жилище би трябвало да се сложи да дежури полицейски пост, а да влизат могат единствено медицински лица или тези, които гледат болния.
През1904 година лицата, които гледат болния, имат право и да спят в стаята му, само че още тогава здравните управляващи поучават да не се яде и пие в тази стая и да се остави вътре единствено най-необходимата мебелировка. Ако разпределението на къщата е такова, че живеещите с болния лица могат да са в обособена стая от него, те имат право да излизат да правят своя работа на открито, само че „ единствено след строга стерилизация “ (член 18). Има и някои изключения – не можете да излезете, в случай че сте духовник например, и би трябвало да отидете в църквата. Здравето е по-важно от религията, ни споделя с това правилникът, въпреки да не конкретизира нищо по въпроса дали причастията би трябвало да се вършат с обща лъжица...
Ако болният е възпитаник, когато оздравее, би трябвало да минат още сред 15 и 40 дни (според другите болести), настрана да се изкъпе няколко пъти със сапун (както е подчертано), облеклата му да се дезинфекцират и едвам тогава още веднъж му е разрешено да посещава учебно заведение (член 20 – 21).
Ако на инфектирания се наложи незабавно да бъде откаран в болница, това не може да стане с елементарна каруца, а градските общински ръководства стопанисват и поддържат в подготвеност специфични такива за при положение на потребност. След прекарването на болния колите и съпътстващите лица „ се обеззаразяват най-грижливо “. С трамвай такова транспортиране не може да става, а с железниците – единствено в особено обзаведен вагон. При случаи на заболели от селата кметът разпорежда на стража да съпроводи пациента до най-близката болница, а забавно е, че измежду значимите им отговорности е указано „ да не се допуща болният да стопира по кръчмите “ (член 24):
Направо благо да ти стане! Явно и тогава най-големите „ изкушения “ да наруши човек карантината са били същите, както и в този момент.
Следващият член написа, че в случай че в обещано жилище някой заболее от заразна болест, никой възпитаник от това жилище не се позволява до учебно заведение, до момента в който болният не оздравее изцяло и жилището не се обеззарази.
30-и член указва какъв брой тогавашните здравни управляващи са считали, че трае инкубационният интервал за засегнатите в правилника заболявания. А точно:
⦁ за едрата шарка – 12 – 14 дни;
⦁ скарлатината – 4 – 6;
⦁ дифтерита – 2 – 4;
⦁ коремният тифус – 12 – 15;
⦁ петнистият тифус – 10 – 12.
Ако в някоя община възникне зараза, например от едра шарка и скарлатина, учебното заведение може да бъде затворено и без да е имало болести сред учениците. Ако заболее преподавател, той получава отпуск до цялостно изцеление. Любопитно е, че правилникът позволява да се затвори за влизане учебната постройка, тъй като тогава някои учители живеят в учебни здания и по този начин карантинирането на жилището им е еднакво на ограничение достъпа до самата учебна постройка (член 31). (Дистанционно образование не са имали хората, но… всичко с времето си.)
Във всички тези и сходни случаи учебното заведение и класните стаи би трябвало да се почистват, обеззаразяват и дезинфекцират най-подробно.
А какво вършим, в случай че някой почине от заразна болест през 1904 година в България? Мъртвопроверителят проучва натрупа, а след това той се обгръща в платно, напоено със сублиматов или карболов разтвор, и се слага в ковчег, който се заковава и тялото неотложно се погребва (член 33). Кметът взема ограничения в жилището на умрелия да не влиза никой, а да съпровождат покойника имат право единствено най-близките родственици. По въпроса за връзката сред религията и епидемиологията член 35 е безапелационен, по тази причина ще го цитираме напълно – „ Внасянето на сходни тела в черква не се разрешава, те се отнасят напряко на гробищата, гдето се прави и опяването “.
Ако по някакви аргументи тялото би трябвало да бъде заровено в друга, дори прилежаща община, това може да стане единствено в случай че то – след строга стерилизация – бъде сложено в железен, херметически затворен ковчег.
Обеззаразяване
Тази част на правилника е отдадена на хигиеничните ограничения. Член 38 указва всичко, което предстои на разчистване и обеззаразяване. Освен болните, това са:
⦁ „ техните изпражнения, повърнати материи, секреции (храчки, плюнки, лиги от носа, мърсолите (т.е. сополите) и т.н.;
⦁ превързочният материал, използван от болния;
⦁ остатъците от ястието или питието на болния;
⦁ всички предмети и движимости, служили нему, приборите, чашите, кърпите и пешкирите;
⦁ постелките, завивките, креватите и всичката покъщнина;
⦁ стаята на болния и при положение на потребност, цялото жилище:
⦁ нуждниците;
⦁ труповете;
⦁ лицата, които са били в прикосновение с болния “.
Следващите членове са отдадени на съответни процедури. От единствено себе си се схваща, че всичко, което организмът на болния е изхвърлил или е оставил като храна, би трябвало да бъде унищожено. Как? Бинтове, платна, компреси и така нататък превързочни материали просто се изгарят. Същото се прави с кърпи, в случай че върху тях има храчки, и с недоядена храна. Употребените принадлежности му се изваряват с вода и сода след всяко хранене. Дрехи, постелки, завивки, възглавници и така нататък се изпарват на дезинфекционна машина (специално устройство, работещо с пàра; обаче казусът е, че такова нормално има единствено в градове с над 15 000 жители), а до нея се придвижват, увити в платно, потопено в сублиматов или карболов разтвор. Ако наоколо няма машинно съоръжение, като дезинфектант се употребява сярата.
Почистването на пространствата е всекидневно, по няколко пъти дневно. Влизащите в помещението на инфектирания наложително се измиват, прозорците вътре се отварят за проветряване няколко пъти на ден.
Член 53 урежда финансови въпроси – той загатва, че всички изразходвани обеззаразителни средства се заплащат не от страната или общината, а от притежателя на жилището, което се дезинфекцира. За общинска или държавна сметка дезинфекцията се прави единствено в случай че болните са от бедните прослойки (но не е указано какъв е цензът за това).
Общи санитарно-полицейски ограничения
Този раздел е отдаден на защитата на реда по време на епидемиологично състояние. Напр. в член 59 е указано, че общинските и полицейски управляващи имат право да лимитират свободното придвижване сред обитаемоте места – „ следят да се не разнасят по градовете и селата заразителни заболявания посредством просяци, скитници, роми, халваджии, бозаджии, симидчии и така нататък “. Очевидно, и преди 116 години най-ниските прослойки на обществото и ромите са известни с неприятните си хигиенични привички, по тази причина от здравни съображения придвижването им бива ограничавано, а по отношение на амбулантните търговци мярката е също разбираема, тъй като заради учестените си контакти с купувачи те доста елементарно могат да придобият болест и да станат нейни преносители.
Следващият член 60 преглежда съставянето на самобитен антикризисен „ щаб “. Той е наименуван „ краткотрайна здравна работа “, която – също като през днешния ден – може да дефинира основаването на „ краткотрайни лечебни заведения срещу епидемията “. Тази работа се занимава и с други директни въпроси – периодически прегледи на здравите лица (срв. днешните тестове), установяване на карантини, гратис разпределяне на медикаменти на бедните, всеобщи имунизации на популацията и така нататък
Следващият (пети) раздел от правилника преглежда специфичните ограничения, които се взимат за предварителна защита на разгръщане на епидемията, като те са разпределени по заболявания. В тези за скарлатината има характерни условия, които носят белезите на отминалия живот – например в случай че перачка се разболее от скарлатина, за 40 дни ѝ се не разрешава да приема за пране непознати облекла и жилището ѝ се дезинфекцира. При съществуване на болни от коремен тифус управляващите не разрешават потреблението на кладенците и публичните чешми, до момента в който не се в профил всяко подозрение, че водата им не е инфектирана. Член 95 написа, че изпражненията на болния преди изхвърляне също би трябвало да се обеззаразят с карболов разтвор, и то за предпочитане е това да става в самата му стая. Като обеззаразително вещество може да се употребява и варовито мляко.
Можем ли да извлечем и някакви поучения от 116-годишния устав? Може, да вземем за пример следните:
⦁ по здравни и медицински въпроси думата имат получилите съответното обучение и опит способени лица, а не всеки, който е решил, че има какво да каже по тематиката. Преди 116 години също има подправени вести, само че те се популяризират не по уеб сайтове, а в полуанонимни самиздатски брошури и списания за различна медицина и окултни тематики, издавани от предприемчиви измамници. Те обаче неслучайно не са упоменати в никоя точка на държавния документ, а на всички места, където става дума за преценка на здравни въпроси, се приказва единствено за лекари и изобщо медицински лица;
⦁ естествено, че държавните и общинските институции съгласно опциите си се пробват да управляват всеобщото съблюдаване на противоепидемичните ограничения, обаче във всички случаи антиепидемичната акция стартира от персоналната съвест и отговорност на индивида пред самия себе си и пред хората към него – стриктност към персоналната хигиена и всичко останало.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ