Още от Античността короната е символ на властта. Лавров венец,

Още от Античността короната е знак на властта. Лавров венец, източна диадема или регалия, направена от доблестен материал – това скъпо бижу е било поставяно на главата на ръководещия, а останалите са коленичили пред него. В името на короната са били погубвани милиони животи и се е прекроявала хилядократно картата на света. 

В поредност от текстове ще ви срещнем с едни от най-интересните владетели в международната история. Някои са водели страните си до нечуван напредък, Златни епохи и неподозирано обширни граници. Други са пропилявали благосъстоянията и силата си в гонене на химери или са заличавали постигнатото от предците си. Добри, зли, подли, пресметливи, благородни или благочестиви, всички те са носели бремето на ръководството и отговорността за благоденствието на своите нации.

В утрото на 15 юни 1826 година османската столица е обхваната от боязън, суматоха и неустановеност. През миналите два дни еничарите – най-елитната част от армията, които от дълго време са се трансформирали в необуздана мощ, се бунтуват против желанието на султана да вкара повсеместни промени в армията. Ситуацията наподобява тежка – доста домове на богати сановници са разграбени, а популацията се крие по къщите си. Въпреки това падишахът не е споделил последната си дума. Всъщност протестът е точно това към което се стреми. Опълчвайки се на своя държател, еничарите развързват ръцете му един път вечно да се разправи с тях.

Султанът е заповядал в столицата да се трансферират правилни на Портата бойци от провинциите, а също по този начин е въоръжил доброволци измежду градското население. Обявените промени и рестрикции са стръвта, която примамва капъкулъ да се разпалват. След като им е отправено последно предложение да сложат оръжие и те отхвърлят, султанът заповядва столичната артилерия да открие огън по казармите им. След неочакваните залпове на оръдията, правилните на султана сили се хвърлят в офанзива и избиват останалите живи еничари.

Различните очевидци на тези кървави събития, наричани от османските управляващи „ Щастливия случай “, показват противоречащи си по мярка цифри по отношение на броя на убитите. Според актуалните оценки става дума за сред 4000 и 10 000 убити. Сред кръв, сеч и детонации, Османската страна ликвидира еничарския корпус, който е служел на султаните близо 400 години, само че към този момент се е трансформирал във нездравословен за империята анахронизъм. Гибелта на еничарите е един от най-известните епизоди от новата ера в развиването на Османската империя – време на промени, преобразования и обновяване. Тази ера остава в историята с името „ Танзимат “, а неин проектант е султан Махмуд II.

Махмуд II се ражда на 20 юли 1785 година в двореца Топкапъ в Истанбул. Майка му Накшъдил Султан е седмата по ред брачна половинка на султан Абдулхамид I (1774-1789 г.), а Махмуд в второто от трите им деца. От позиция на претенцията за заместничество на трона, младежът стои много обратно в листата с евентуални претенденти, което му отрежда детство, отдалечено от главните политически процеси в империята и евентуално му оказва помощ да оцелее през комплицираните години от края на XVIII и началото на XIX в.

Когато Махмуд се ражда, Османската империя навлиза в един от най-мрачните интервали от своята история – Кърджалийските времена. Империята е разкъсвана от протести, злодейство и разпад на локалната администрация. Повече от половината от териториите й последователно минават в ръцете на могъщи локални богаташи и велможи, наричани аяни. През 1787 година, две години след раждането на Махмуд, Портата е въвлечена в тежка и пагубна за нея война с Русия, която приключва през 1792 година

Поражението единствено утежнява тежкото състояние в страната – разгромените армии се трансформират в разбойнически банди, а загубата на политически авторитет от страна на владетеля и държавното управление, укрепват въздействието на локалните първенци, които един по един стартират да не зачитат волята на централната администрация. Управлението на султан Селим III (1789-1807 г.) е обвързвано с несполучливите опити за промени в армията, централизиране на администрацията и лишаване на властта от аяните.

По време на ръководството на Селим III, ситуацията на Махмуд в дворцовия живот последователно се трансформира. След като излиза наяве че Селим III е безплоден и не може да има наследници, султанът стартира да образова своите братовчеди Махмуд и по-големият му брат Мустафа в изкуството на политиката. Махмуд стартира да учи краснопис и приключва обичайните образователни курсове в дворцовото учебно заведение към палата Топкапъ.

Впоследствие развива трайна обич към музиката и се научава да свири на флейта и барабани. Под надзора на Селим III, който също се занимава с музика и лирика, Махмуд се издига като културен и добре просветен юноша, който написа стихове и композира мелодии. Успоредно с изкуствата, Махмуд развива въодушевление и към военното изкуство. Особено внимание отделя на артилерията – най-модерното по това време военно изкуство, обвързвано с огромните постижения в региона на алгебрата и геометрията, реализирани от европейците през епохата на Просвещението.

През 1807 година, след поредност от провали, понесени от османските войски в хода на следващата война с Русия (1806-1812 г.), Селим III е детрониран от еничарите и духовенството. Успоредно с възхода на аяните в провинциите, централната администрация попада трайно в ръцете на дворцовите войски – капъкулъ и на мюсюлманското духовенство (улема).

Твърдо решени да бранят множеството си привилегии, двете прослойки се опълчват на всевъзможни промени в империята, изключително такива, свързани с прекопирване на практики от европейските страни. Селим е упрекнат, че се трансформира в обожател на неверниците, а дейностите му опонират на божествения закон (шариат) и на божията воля.  Останал без поддръжници, султанът е свален и затворен в специфичното поделение на дворцовия харем, предопределено за отделените от властта членове на Османовата династия – така наречен Кафез. Заедно със Селим, под домакински арест е подложен и Махмуд II. На трона се възкачва по-големият му брат Мустафа IV, който търси метод да се отърве от роднините си.

Докато в двореца властта минава от едни ръце в други, войната с Русия върви все по-зле. За благополучие на османците, през 1807 година Наполеон разгромява руснаците в борбата при Фридланд и ги принуждава да стартират договаряния за мир, което поставя завършек на настъплението на Северната империя на Балканите. Това дава опция на османския аянин и военачалник Мустафа Алемдар паша да поведе провинциалните войски към столицата и да потърси възобновяване на Селим на престола. На 28 юли 1808 година войските на аянина, подкрепени и от други локални водачи на Балканите, завладяват Истанбул.

Отчаяният Мустафа IV заповядва Селим III и Махмуд II да бъдат убити, с цел да остане той единствен жив от законните кандидати за трона. В последния миг, до момента в който Селим издъхва в ръцете на изпратените убийци, Махмуд II е избавен от майка си, която съумява да го скрие. Това дава време на Алемдар и войските му да завземат двореца. Откривайки мъртвия Селим, аянинът подрежда да му доведат Махмуд и го слага на трона. През идващия месец столицата е окупирана от голяма войска от наемници, доброволци и поборници, събрана от балканските аяни. В подмяна на помощта им, Мустафа Алемдар урежда султана да ги признае за паши в съответните територии, а самичък той получава поста популярен везир. Това е и връхната точка на въздействието на провинциалните водачи над страната.

Скоро след триумфа на аяните, Махмуд поема нещата в свои ръце. Той търпеливо изчаква разпускането на провинциалните войски, последвано от от дълго време зреещи спорове сред локалните деребеи. Алемдар остава изолиран в столицата с една няколко хиляди почитатели. През ноември 1808 година избухва протест на еничарите в столицата, в хода на който Алемдар е погубен, а Махмуд поема властта в страната, назначавайки още веднъж консервативната клика на улемата и капъкулу отпред на империята.

След като печели известно политическо пространство в което да работи, Махмуд би трябвало да се оправи с първия огромен проблем на ръководството си – войната с Русия. Опитът за образуване на ефикасни полеви войски през 1810 година пропада – руснаците разгромяват османците и окупират всички земи сред р. Дунав и Стара планина. На идната година нов опит за османско нахлуване приключва с цялостен погром на Полумесеца в борбата при Русе.

Онова, което избавя Портата от цялостен неуспех е оповестяването на война на Русия от страна на Наполеон. Решени да се концентрират върху френската империя, руснаците бързат да подпишат Букурещкия мир, с който се изтеглят от Балканите, връщат Влашко и Молдова като османски васали, само че резервират властта си над Бесарабия. На фона на първичните съветски претенции за всички земи до р. Дунав, отстъпката на Бесарабия е скромна цена, която Полумесеца заплаща за цялостната военна злополука, която претърпява.

Краят на войната с Русия дава опция на Махмуд II да насочи вниманието си към Белградския санджак. Там още през 1805 година е почнало огромно въстание, водено от локалния лидер Караджордже Петрович. Русия оказва помощ на сърбите до 1812 година, само че след мира и началото на войната с Наполеон, помощта е прекъсната. Османците концентрират войски от Мала Азия на Балканите и съумяват да потушат въстанието, разправяйки се кърваво с непокорното сръбско население. Налагането на мир в Европа през 1815 година дава известно успокоение на Османската империя, която е приета по време на Виенския конгрес за една от „ Старите монархии “ и нейната териториална целокупност е обезпечена от Великите сили.

Спокойствието обаче не трае дълго. Още от края на XVIII в. новото потомство гръцки интелектуалци оформя концепцията за освободителна битка и отменяне на османската власт. Сръбското въстание служи като спомагателен тласък, а през 1817 година, след нови протести в Белград, Махмуд II е заставен да даде известна автономност на локалното население. На фона на тази продължаваща уязвимост на Портата, през 1821 година революционната организация „ Филики етерия “ провежда всеобщо въстание в гръцките земи. До 1824 година османската войска се оказва изцяло неспособна да се оправи с протеста, а еничарите обезпокоени от слуховете за нови военни промени, отхвърлят да вземат интензивно присъединяване във военните дейности и да оставят столицата в ръцете на падишаха.

Махмуд взема решение да употребява обстановката в своя изгода. През 1825 година той извиква на помощ египетския шеф Мохамед Али паша, който изпраща на Балканите реформираните по европейски пример войски, които стартират да разгромяват гърците. Междувременно, в Истанбул султанът съумява да настрои локалното население против еничарите и да ги подмами да провеждат към този момент упоменатия бунт. Подготовката за ликвидирането на капъкулу е осъществена в продължение на няколко седмици, в дълбока мистериозност. В последна сметка огромна част от разбунтувалите се бойци са премахнати, а останалите са принудени да сложат оръжие и да се откажат от привилегиите си. Докато египетските войски омиротворяват Гърция с огън и меч, Махмуд стартира военна промяна, създавайки от нулата нова османска войска.

Моментът обаче се оказва много несъответствуващ. Издевателствата над гърците притеглят вниманието на Европейските сили и през 1827 година Англия, Франция и Русия изпращат флот в Гърция, който унищожава османо-египетската флотилия в борбата при Наварино. Няколко месеца по-късно, Русия афишира война на Портата. Светкавична акция на Балканите води до погром на Полумесеца, който действително няма войска, на която да разчита. През 1829 година в Одрин е подписан мир, който поставя завършек на цялостния османски надзор над Влашко и Молдова. Две години по-късно Портата е принудена да признае цялостна самостоятелност на Гърция и автономност за Сърбия, губейки нови територии на Балканите.

Военните провали костват територии и авторитет на империята, само че развързват ръцете на Махмуд за по този начин нужните промени. Протестите на улемата за отменяне на традициите са смълчани от очевидната неефективност на империята. Същевременно ликвидирането на еничарите и основаването на постоянна войска, дават опция на султана да ликвидира последните останали аяни в провинциите и да си върне контрола над всички имперски територии. Последната такава експедиция е осъществена през 1835 година против пашите от династията Караманли, които ръководят Киренайка и Триполитания още от 1711 година Единственото по-сериозно предизвикателство се оказва войната против Египет, приключила с проваляне за османската войска през 1834 година За да омилостиви Мохамед Али паша, Махмуд е заставен да му отстъпи ръководството на Сирия и Палестина, които са добавени към юрисдикцията на египетския хедив.

По отношение на действието на империята, Махмуд II вкарва няколко промени, които възстановяват действието на страната по отношение на предходните десетилетия. Правата на локалните шефове да постановат санкции над популацията без глоба от съдиите (кадии) е анулирано. Същевременно йерархията на локалната администрация е опростена, а голям брой позиции, които са били синекурни и са се употребили единствено с заплащане, без действително да правят работа, са отстранени. Прочистени са и дворцовата администрация, както и остатъците от остарялата военна система.

Падишахът реформира и данъчната администрация. Премахнати са редица изключителни налози, трансформира се и правилото на събиране на налози в провинциите, като размера на сумите се контролира от локалната администрация и шефа, а не се основава на статичните дотогава суми, излъчени от откупвачите на налози. Премахнати са и редица изключителни такси, които се събират при прекосяване от провинция в провинция, което доста улеснява вътрешната търговия в империята.

В резултат от всичко това, империята стартира да действа доста по-добре, животът в провинциите се усъвършенства сензитивно, а с увеличение на комерсиалния оборот и сигурността по пътищата след края на Кърджалийските времена, всички прослойки на османското общество се замогват последователно. Това от своя страна дава опция на данъкоплатците (рая) да живеят по-добре и да се концентрират върху развиването на локалния културен живот. Типичен образец за сходен развой е развиването на образователното дело измежду българите, които в интервала след 1835 година стартират да основават необятна мрежа от локални учебни заведения, финансирани от замогващите се прослойки на занаятчии, търговци и едри земевладелци.

Махмуд II умира на 1 юли 1839 година, скоро откакто е почнал следващата си огромна промяна – трансформирането на дворцовия Диван в министерски съвет, завършен по европейски пример. Реформеното му дело е продължено от сина му Абдулхамид I (1839-1861 г.), който четири месеца по-късно издава първия огромен реформен документ в османската история – Гюлханският хат-и-шариф. Реформите, които стартират през идващите четири десетилетия обаче са въодушевени точно от делото на Махмуд II и неговия блян да избави и модернизира Османската империя.

Благодарение на съобразителната си и гъвкава политика и съчетанието от решителни дейности и тежки отстъпки, Махмуд II съумява да издърпа Османската империя от ръба на пропастта, на който тя е застанала при започване на XIX в. Неговите промени и нововъведения обезпечават на Полумесеца още век на битие и поставят основите за оформяне на едно про-западно течение в османския хайлайф, от което в последна сметка ще се издигне и основателят на модерна Турция – Мустафа Кемал Ататюрк.