Още от Античността короната е символ на властта. Лавров венец,

Още от Античността короната е знак на властта. Лавров венец, източна диадема или регалия, направена от доблестен материал – това скъпо бижу е било поставяно на главата на ръководещия, а останалите са коленичили пред него. В името на короната са били погубвани милиони животи и се е прекроявала хилядократно картата на света.   

В поредност от текстове ще ви срещнем с едни от най-интересните владетели в международната история. Някои са водели страните си до нечуван напредък, Златни епохи и неподозирано обширни граници. Други са пропилявали благосъстоянията и силата си в гонене на химери или са заличавали постигнатото от предците си. Добри, зли, подли, пресметливи, благородни или благочестиви, всички те са носели бремето на ръководството и отговорността за благоденствието на своите нации.

През 1532 година, пет години след гибелта на своя създател, излиза отпечатан един от най-известните политически трактати в историята – „ Владетелят “. Той е дело на Николо Макиавели, който го посвещава на авторитетната флорентинска фамилия – Медичи. В своето произведение създателят разказва методите, които един държател следва да употребява, с цел да пристигна на власт и надлежно – да я задържи. Написана на всекидневен италиански език, книгата се счита за една от първите произведения на модерната политическа философия и от нея произлиза терминът „ макиавелизъм “ – „ потреблението на коварство в държавното ръководство “.

През идващите епохи концепциите на Макиавели намират голям брой почитатели, само че също по този начин стават обект и на рецензия от редица мислители и философи. През 1740 година излиза „ Антимакиавели “. Авторът на есето поетапно и методично оборва една по една тезите, заложени във „ Владетелят “. Според него Макиавели не взема под внимание всички фактори, които дефинират функционалността на една страна. Срещу властническия държател на Макиавели, той опълчва идеализиран облик на абсолютния монарх.

Авторът на „ Антимакиавели “ не е мъдрец, той е един от най-силните управници на своето време и се счита за един от тримата най-известни владетели на Германия. По негово време територията на Прусия се уголемява, а основаната от него войска става пример за качество, мощ и успеваемост. Той е един от най-дълго управлявалите владетели и оставя своя отпечатък върху историята на модерната ера. За него се споделя, че Волтер е неговия интелектуален татко, а бойното поле – е неговата майка.

Фридрих се ражда на 24 януари 1712 година в двореца Берлин. Той е най-голямото от деветте, достигнали зрелост деца на крал Фридрих Вилхелм I и кралица София-Доротея. Майка му и татко му са противоположни като денят и нощта. Фридрих Вилхелм е експлозивен, раздразним и нечовечен, до момента в който София е увлечена по изкуствата, литературата и философията. Кралят има тежък темперамент и постоянно бие и унижава децата си, изключително своя предстоящ правоприемник – Фридрих. Момчето, също като майка си, се увлича от концепциите на Просвещението, избира да учи философия, музика, лирика и френска просвета, обича да чете гръцки и римски класики.

Баща му е много срещу това. Той има вяра, че синът му би трябвало да бъде обучаван единствено във военното дело. Фридрих учи скрито това, което желае и даже има скрита библиотека от над 3000 поетически и типичен творби. Баща му даже не разрешава на децата си да посещават своята майка. Тя ги приема скрито в покоите си и от време на време те даже се крият, когато татко им прави изненадващи визити. Най-тежко от жестокостта на татко си страда Фридрих.

Фридрих Вилхелм I по този начин и не построява добра връзка с него, той не вижда нужните качества и неустрашимост у сина си, избира по-малкия му брат принц Август Вилхелм. Фридрих постоянно е измъчван и унижаван от татко си по най-различни мотиви – тъй като носи ръкавици през зимата, тъй като пада от коня си, тъй като чете избрана книга и така нататък Момчето намира поддръжка и разтуха в най-близките си хора – майка си и по-голямата си сестра – Вилхемина, с които е непосредствен до края на живота си. През целия си живот той обожава София-Доротея и не разрешава на никого да я подлага на критика, обвинявайки за всичките си контузии своя тираничен татко.

В персонален проект, животът на Фридрих не е елементарен още през цялото време. В днешно време все по-широко се постанова тезата, че той най-вероятно е бил хомосексуален. Когато е на 16 години той стартира връзка с пажа на татко си – Петер Карл Кристоф декор Кийт. Когато слуховете доближават до краля, пажът е освободен от служба и заточен на холандската граница. После Вилхелм стартира връзка със собствен съученик – лейтенант Ханс Херман декор Кате. Виждайки, че не може да живее свободно при жестокото отношение на татко си, през 1730 година Фридрих взема решение да избяга дружно с декор Кате във Англия. Двамата са хванати и хвърлени в пандиза. Кралят пощадява сина си, само че декор Кате е упрекнат в държавна измяна и обесен пред очите на Фридрих.

Три години по-късно Фридрих по самодейност на татко му, се омъжва за Елизабет Кристин от Брауншвайг-Волфенбютел-Беверн. Тя ще стане най-дълго управлявалата пруска кралица. Тя е била красива и нежна и Фридрих Вилхелм I я е уважавал. За разлика от него синът му не изпитва нищо към нея. Въпреки нейният мил темперамент, Фридрих остава леден и на моменти нечовечен със брачната половинка си през целия им взаимен живот. В началото на връзката им Фридрих я употребява, когато желае нещо от татко си, тъй като знае, че тя се радва на благоволението му. Каквито и да са били персоналните им връзки, Елизабет е обичана от народа като кралица. По време на Седемгодишната война тя дава повече от половината си приход за щедрост. Тя и Фридрих рядко се виждат и по този начин и не основават поколение.

Когато умира, Фридрих Вилхелм I оставя на сина си една мощна страна и войска, както и задоволително средства в хазната. По това време Прусия е дванадесетата страна по брой население в Европа. На 31 май 1740 година Фридрих е коронован за „ крал в Прусия “, защото номинално пруските земи се водят към момента васални на Полша и не могат да имат суверен държател.  Той не пропилява оставеното от татко си, а тъкмо противоположното – за към три десетилетия удвоява размера на армията, която получава. Или както гласи един афоризъм от това време: „ Прусия не е страна, която има войска, а войска, която има страна “. От една страна кралят реализира това посредством войните, които води, а от друга – поради разгърнатата от него вътрешна политика.

Първият ход на Фридрих е да оспори възкачването на Мария Тереза като глава на Свещената Римска империя. Като жена, съгласно него тя не може да законно да продължи линията на Хабсбургите и да ръководи като независим държател. В очертаващия се война, Руската империя застава на страната на Мария Тереза, а Франция поддържа Фридрих.  Този спор остава в историята като Войната за австрийското завещание (1740-1748). Пруският държател навлиза с армията си в богатата и стратегически значима област Силезия.

Силите му побеждават австрийците в борбата при Молвиц (април 1741 г.). Макар да се прави опит да се потуши напрежението с конвенцията от Клайн-Шнелендорф, спорът продължава. Фридрих нахлува поетапно в Моравия и Бохемия, до момента в който Мария Тереза концентрира силите си против Франция и Бавария. Краят на разногласието сред Прусия и Свещената Римска империя се поставя на 25 декември 1745 година с контракта от Дрезден, според който Фридрих придобива Силезия.

Засилването на Прусия като политическа и военна мощ не остава неусетно от останалите европейски страни и скоро всяка от тях стартира да подписва съюзи ориентирани против Прусия. Англия търси поддръжка от Русия, Мария-Тереза реформира войската си и се приготвя при положение на нов спор с Фридрих, а самият пруски крал се пробва да подписа контракт с Англия против Франция, което отдалечава Луи XV от поддръжката му за Прусия. Дипломатическата карта на Европа ври и кипи и в центъра на всичко това е Фридрих.

Не е изненада, че се стига до нов огромен боен конфликт, който стартира през 1756 година и става прочут като Седемгодишната война (1756-1763). Причина за него, с изключение на усилването на пруското въздействие е и колониалното съревнование сред Франция и Англия в Северна Америка. От едната страна на спора са Австрия, Франция, Русия, Испания, Саксония и Швеция, а против тях застават Прусия, Англия и Португалия. Войната е тежка за Фридрих.

Той се радва както на военни победи като при Цорндорф, Лигниц и Торгау, по този начин и на тежки загуби като в борбите при Хохкирх и Кунерсдорф. За да има задоволително средства за войната се стопират заплатите и пенсиите на пруските държавни чиновници и съдии. Към 1761 година ситуацията на Прусия във войната е сериозно и това, което ги избавя е гибелта на съветската императрица Елисавета, най-върлия съперник на Фридрих. Нейният правоприемник – Петър III е огромен обожател както на Прусия, по този начин и на самия Фридрих.

Петър изважда Русия от войната, което дава опция на прусаците да изгонят австрийските войски от своите земи. В последна сметка през 1763 година се стига до Хубертусбургски мир, според който Силезия остава притежание на Фридрих. Прусия освен оцелява, само че военната й известност е по-силна от всеки път. Всичко това обаче е реализирано на извънредно висока цена. Пруската войска губи към 180 000 мъже, я някои провинции в страната са изцяло опустошени в резултат на военните дейности. Фридрих си взима поука и взема решение да подписа нескончаем мир с Руската империя, който подписва през 1764 година и който продължава до 1780 година

През целия интервал на ръководството на Фридрих, един от най-големите съперници на Прусия е Австрия. Двете страни се изправят една против друга и във войната за Баварското завещание (1778-1779). Целта на така наречен Картофена война е да балансира силите на огромните страни в Централна Европа. Прусия печели спора и подсигурява издигането на правилен на нея претендент на баварския трон. За да спре бъдещите стремежи за военни дейности на наследника на Мария-Тереза – Йозеф II, Фридрих основава така наречен „ Лига на принцовете “. Главни участници в нея са Прусия, Хановер и Саксония, които се схващат, че ще бранят дружно актуалното статукво.

През 70-те години на XVIII в. Фридрих взе участие и в така наречен Първа делба на Полша (тогава – Жечпосполита). През 1772 година се прави първата от общо три поделби, които поставят завършек на съществуването на Полско-литовската страна. Част от земите на отслабената страна са разграничени сред по-силните й съседи, а полския парламент ратифицира това. Така Фридрих причислява териториите на Лауенбург и Бютов, а Австрия взима окръг Спиш. Самият Фридрих е расист във връзка с поляците, които за него не заслужават почитание.

Докато работи със размах в своята външна политика, вътрешната политика на Фридрих е по-консервативна. Пруската администрация се утвърждава като една от най-добре работещите в Европа. Провинциалните камари, учредени още при татко му, нарастват от 9 на 12. Фридрих уголемява главния орган на ръководство – Генералната папка, като включва към нея департаменти за търговия, манифактура, металургия и горско стопанство.

Армията става център на всички останали промени. Самата администрация служи основно, с цел да набира, изхранва, екипира и заплаща на войската. Когато се възкачва на престола пруската войска е в размер на 83 000 души, а в края на ръководството му тя е в размер на 190 000 души. Едни от най-успешните нововъведения са в правосъдната система. Всички съдии във висшите и апелативни съдилища стартират да се назначават единствено откакто са минали през непоколебим изпит. Въвеждат се и нови налози, най-известен, от които е този за тютюна.

В персонален проект, до края на живота си Фридрих е разпален четец и труженик на изкуствата. Той свири красиво на флейта и даже композира някои музикални творби. Почитател на френската просвета, той обича да поддържа връзка на този език и се сприятелява с едни от най-големите мислители на това време, измежду които е Волтер.  

В по-късните си години, Фридрих страда от астма и подагра, само че това не му пречи постоянно да е на линия и да се занимава персонално с държавните каузи. Той издъхва на 17 август 1786 година в кабинета си. Макар да желае да бъде заровен до хрътките си в дворцовия комплекс Сансуси, неговият племенник и правоприемник – Фридрих Вилхелм II, го погребва в гробница до татко му. По време на Втората международна война, останките му са ексхумирани от Хитлер и скрити, с цел да не бъдат унищожена. В последна сметка, през 1991 година, последното му предпочитание най-сетне е изпълнено и тленните му остатъци са положени в Сансуси.

Фридрих II става една от знаковите фигури в историята на Германия. Дори по време на Втората международна война, обликът му, наред с този на Бисмарк се употребява за пропагандни цели от Гьобелс, с цел да се покаже континуитета в ръководството на Хитлер. Успехите на Фридрих в разширение на границите на страната и одобряване на мощна и съвременна войска, са част от предпоставките за основаването на Германската империя през XIX в.