Още от Античността короната е символ на властта. Лавров венец,

Още от Античността короната е знак на властта. Лавров венец, източна диадема или регалия, направена от доблестен материал – това скъпо бижу е било поставяно на главата на ръководещия, а останалите са коленичили пред него. В името на короната са били погубвани милиони животи и се е прекроявала хилядократно картата на света.  

В поредност от текстове ще ви срещнем с едни от най-интересните владетели в международната история. Някои са водели страните си до нечуван напредък, Златни епохи и неподозирано обширни граници. Други са пропилявали благосъстоянията и силата си в гонене на химери или са заличавали постигнатото от предците си. Добри, зли, подли, пресметливи, благородни или благочестиви, всички те са носели бремето на ръководството и отговорността за благоденствието на своите нации.

През 636 година арабските войски разрушават основните персийски сили в борбата при Кадисия. След успеха, воините на Арабския халифат, водени от Саад ибн Абу Уакас, вземат със себе си огромен брой пленници. Сред тях е и сатрапът на Хузестан (дн. Южен Ирак) – Хормузан. Знатният заложник е отведен на юг към пясъците на Арабия. Следвайки античните пустинни пътища, известни единствено на бедуините, арабската войска се завръща в столицата Медина. Бидейки най-високопоставен измежду пленниците, Хормузан е предизвестен, че ще се срещне с господаря на арабската империя – халифът Умар. Хормузан безспорно чака мъж облечен в коприна от глава до пети, затрупан със злато и окичил главата си с корона.

Вместо да бъде въведен в някоя тронна зала, стражите водят персиеца по тесните градски улички към основната джамия на града – един от новоиздигнатите молитвени домове на Аллах. Хормузан се оглежда трескаво, само че вижда единствено просяци, облечени в дрипи, застанали на сянка пред стъпалата на храма. Изведнъж един от стражите се доближава към фигура, заспала върху обувките си под сянката на палма, растяща до джамията. Войникът деликатно разбужда мъжа. След момент на сънено съмнение, индивидът, облечен в най-обикновена ленена тога, поизбеляла и скъсана тук там, се изправя и оглежда облечения в скъпи облекла персийски делегат.

Събуденият от сън мъж е извънредно висок, снажен и с атлетична фигура. Косата му е отстъпила много обратно от челото и към този момент се е прошарила, а огромните му мустаци са обагрени в оттенъци на рижаво. Когато вижда персиеца, лицето му се озарява от необятна усмивка, която разкрива блестящи, бели зъби. Мъжът поръчва да му донесат купа вода, от която първо пие, а по-късно споделя с персиеца, заговаряйки го на личния му език – „ Пий с мен и животът ти ще е в сигурност “. Именно по този начин Хормузан среща за първи път най-могъщият човек в тогавашния свят – халифът Умар.

Умар ибн Ал Катаб се ражда през 582 година (или 583 година – според от изчисленията по лунния календар) в град Мека. В онази ера, Мека е търговски и набожен център, ситуиран в земята Хиджаз. Градът се господства от племето курайш, формирано от разнообразни кланове, всеки от които извършва разнообразни задания в общността. Кланът на Умар – Ади, носи отговорност за правораздаването в града, вследствие на което членовете му от ранна възраст се образоват в познаване на обичайното арабско право.

Бащата на Умар – Катаб ибн Нуфаил е сполучлив търговец и съдник в Мека. В спомените си, Умар споделя за татко си, че бил непоколебим, даже нечовечен и е карал всичките си синове да работят до цялостна изнемога. Въпреки това Умар получава рядко за времето си обучение – с изключение на наизустяване на правните правила, той се научава да чете и написа на арабски – нещо много рядко за времето преди появяването на исляма.

Навършвайки тринадесет години, Умар стартира да се образова и в обичайните войнски умения на тогавашния арабски свят – битка, бойни изкуства, езда и фехтовка. Със своя голям растеж – споделят че се извисявал с една глава над всички останали на градския пазар и с огромната си мощ, Умар е постоянен победител в шампионатите по битка, които се провеждат към огромните празници. Макар да не го е бивало изключително в комерсиалния поминък, Умар пътува с татко си до Персия и Византия, понаучава гръцки и фарси, и опознава добре земите, които вижда, съставяйки си добра визия за мощните и слаби страни на двете империи.

Освен със устрема си към познания, Умар се отличава и с ораторските си умения, а след гибелта на татко си сполучливо го замества като съдия в честите разногласия сред съгражданите си. Единствената му сериозна уязвимост, също както мнозина от съвременниците му, е прекомерно честата приложимост на алкохол, която тогава е сериозен проблем за Мека и Хиджаз като цяло. Впоследствие възбраната за мюсюлманите да използват алкохол е последица точно от устрема за премахване на този сериозен недостатък.

През 610 година един от търговците в Мека – Мухаммад, внезапно афишира, че е получил божество от Всевишния. Това, което тормози мнозина от съгражданите му е, че Мухаммад не просто приказва за привидение от един единствен господ – Аллах, а афишира, че политеизма, който се следва в града от епохи е в действителност грешен и би трябвало да бъде сменен с почитането на Аллах. Един от първите, които се афишират срещу проповедите на самообявилият се оракул е Умар. Той атакува вербално разрастващата се група мюсюлмани и даже ги заплашва с физическа разпра.

През 615 година под боязън от преследвания, част от мюсюлманите напущат Мека и отпътуват за Етиопия. Въпреки това новата религия се разраства. Умар с смут открива, че личната му сестра и брачният партньор й са станали следовници на Мухаммад. Според ислямската легенда, когато отива да търси сметка на сестра си, Умар е обезумял от яд и я удря. Виждайки кръвта й, той е обзет от разкайване, очиства се ритуално и изисква да прочете строфите, които роднините му рецитират като молитва. В този миг, съгласно преданието, той получава прояснение и също приема исляма. Факт е, че от 616 година Умар към този момент публично се афишира за мохамеданин, заклевайки меча си във честност на Мухаммад – същиятт меч, с който месеци по-рано се кълне, че ще убие пророка.

През 622 година, макар застъпничеството на Умар и редица други прославени воини, мюсюлманите са прогонени от Мека и отпътуват (т. нар. Хиджра) за град Ятриб – търговски център, враждуващ с меканците от генерации. За разлика от курайшите, жителите на Ятриб одобряват исляма всеобщо и в чест на помохамеданчването си, градът е прекръстен на Медина ал Наби – „ Град на пророка “. През идващите седем години, Мека и Медина водят непрекъснати битки, в които Умар изиграва основна роля като покровител и бранител на Мухаммад, както в речи и правни въпроси, по този начин и на бойното поле.

Сражава се поредно във всички огромни борби на ранния ислям – Бадр (625 г.), Ухуд (626 г.), Битката при Окопа (627 г.) и при завладяването на Мека през 630 година След като мюсюлманите превземат Хиджаз, Умар застава отпред на част от войските, изпратени в сегашен Оман с цел да подчинят източните лимити на Арабския полуостров. Като един от най-верните следовници на пророка, Умар го съпровожда по време на последния му хадж през 632 година, след което взе участие интензивно в съвета, който взема решение каква да бъде ориста на мюсюлманската общественост след гибелта на Мухаммад.

Изправени пред опцията за революция сред мюсюлманите от Мека (мухаджири) и мюсюлманите от Медина (ансар), водачите на другите кланове и племена стартират бурни полемики. Благодарение на ораторския гений и изкусното познаване на правата и обичаите на бедуините, Умар съумява да разедини опозицията на мединците и да наложи избора на Абу Бакр за първи наместник (халиф) на пророка.

Управлението на Абу Бакр е малко – възрастният халиф умира през 634 година През това време Умар, който служи като негов военачалник и консултант, се заема да провежда записването на свещените слова на Мухаммад в книга – Коранът. Успоредно с това свято за мюсюлманите дело, Умар се заема да провежда и религиозните закони на мюсюлманската общественост – дело, което приключва по време на личното си ръководство като халиф. Така, с изключение на Корана, на Умар мюсюлманите дължат и първото систематично образуване на шариата – религиозно-правната система, на която се основават мюсюлманските страни и до през днешния ден.

През 634 година Абу Бакр умира и на смъртния си одър афишира, че за собствен правоприемник може да уточни единствено Умар – най-хубавият и заслужен от всички тогавашни мюсюлмани. Новият халиф се употребява с уважението на цялата общественост. За това спомага и неговият облик, построен на база достижения и персонален образец. Умар, за разлика от други генерали и сановници в новия халифат, остава да живее в остарелия си, непретенциозен дом в Медина.

Облича се семпло, като аскет от пустинята. Няма защита, не носи никакви знаци на властта. Яде единствено самун, сол и смокини и пие само вода, преодолявайки своя алкохолен недостатък още с приемането на исляма. Образован, образован, умен, Умар съчетава у себе си рядката композиция от войнски умения, справедливостта на законодател и изтънчеността на стихотворец, употребявайки свободното си време, с цел да чете стихове на арабски, фарси и гръцки.

Когато поема властта над мюсюлманите, Арабският халифат е страна единствено на думи. Зараждащата се империя, която тогава обгръща Саудитска Арабия, Емирствата, Оман и Йемен, съставлява по-скоро религиозна общественост, която владее избрани територии и разполага с общи средства и армия. Умар е индивидът, който трансформира халифата във функционираща страна.

Първата му работа е да уреди поземлените разногласия на наследниците на Мухаммад и най-много зетя на пророка – Али. След това Умар освобождава всички пленени арабски воини, сражавали се против Абу Бакр и поробени след несполучливия си протест против първия халиф. С това новият лидер на мюсюлманите печели верността на пустинните племена, които ще употребява като контраст на огромните мекански и медински кланове.

Осигурил си необятна социална поддръжка, подплатена със великодушна грижа за бездомните, бедните и сираците, Умар се заема да построи арабската страна, следвайки образеца на Персия и Византия, с които се среща в младежките си години. Първата му задача е да сформира държавно управление. Следвайки повелята на Мухаммад, че всички решения в мюсюлманската общественост би трябвало да са групови, Умар основава няколко съвета, които извършват функционалността на актуалните министерства – война, финанси, хазна, полиция, държавна администрация и правораздаване.

За да е сигурен, че решенията няма да се трансформират и думите няма да се объркат, Умар заповядва всички заповеди и назначения да се правят в писмен тип. За да компенсира неналичието на грамотни служители, халифът заповядва да се привлекат византийските и персийски сановници от новозавладените земи. Поради тази причина, огромна част от ранните арабски архиви са написани на гръцки и персийски.

След като основава централното държавно управление, Умар вкарва първата административна конструкция на провинциите. За задачата, империята е разграничена на уалияти, отпред с уалия – недодялан шеф, отговарящ за налозите и отбраната на територията, както и опазването на реда. Няколко уалията образуват емират, над който господства емир, назначаван персонално от халифа.

Освен че разделя империята на провинции, Умар вкарва прецизна възбрана административните лица да получават каквито и да били дарове или блага, да се занимават с търговия, а също по този начин да назначават свои родственици в ръководството. Първият, съобразил се с тази заповед е самия халиф, който отстранява директните си родственици от всевъзможни управнически длъжности и отхвърля да получава каквито и да е средства от хазната на общността на мюсюлманите.

За задачите на страната, Умар основава държавен списък, в който да се съхраняват документите от всички провинции и министерства, а също по този начин и специфичен съд, който да се занимава със случаи на корист с власт от страна на институциите. В последния точно Умар работи като основен арбитър, постоянно пътувайки персонално до обособените краища на империята, с цел да се занимава с каузи и да надзирава държавните чиновници.

Пак на своя втори халиф, мюсюлманите дължат основаването на полицейска работа, първа по рода си в Средновековието, която дава отговор за сигурността в градовете из всички краища на Халифата, като по този метод армията е изведена от обитаемоте региони и въздействието на генералите над локалната власт е лимитирано.

Освен законодател и админ, Умар посвещава ръководството си и на инфраструктурното развиване на своята империя. По негова заповед е възобновен античния плавателен канал сред р. Нил и Червено море, с цел да се доставят Мека и Медина с жито от Египет. Пак по негово предписание е издигнат град Басра, който се трансформира в комерсиалната врата на Месопотамия към Индия и Далечния Изток.

Напоителни уреди, публични здания и джамии стартират да се издигат във всички краища на възходящата империя. Освен всичко останало, Умар е и индивидът, който дефинира, че мюсюлманският календар ще се води публично от началото на Хиджра през 622 година, предопределяйки ислямското летоброене и до през днешния ден.

Умар остава правилен и на традицията за военна агресия, стартирана от Мухаммад. Халифът употребява своя авторитет и воля, с цел да управлява множеството генерали и племенни водачи, които се стремят към автономност след гибелта на Пророка. През десетте години, в които Умар цари, арабските войски превземат днешните Йордания, Израел, Палестина, Сирия, Ливан, Източна Турция, Армения, Азербайджан, Ирак и Египет. Византийските и персийските войски са изцяло разгромени, а Сасанидска Персия е изправена пред цялостен погром, който е отсрочен само заради преждевременната гибел на Умар.

Заради своята прецизна политика против корупцията, злоупотребата с власт и произвола на богатите арабски вождове против по-бедното население, Умар съумява да си сътвори голям брой врагове. Скромният му метод на живот впечатлява елементарните мюсюлмани и чужденците, само че нервира останалите ислямски първенци, мнозина от които не се свенят да натрупат съкровища от множеството завоевателни походи. Въпреки това, убийството му постоянно е представяно като самостоятелен акт.

По време на една от молитвите в Медина, Умар е нападнат и смъртно ранен с кама от персийския плебей Абу Лулуа Фируз, който упреква Умар, че не е защитил интереса му по време на спор за пари. Според някои модерни откриватели, Фируз може да е бил инструмента за осъществяване на ликвидиране, проведено от някои от водачите на мюсюлманската общественост, стремящи се да заемат лидерското място.

Каквато и да е истината, Умар не умира незабавно и на смъртния си одър съумява да оповести свикването на съвет от шестима първенци, които между тях би трябвало да изберат идващия халиф на мюсюлманите. Последното му решение е да затвори сина си Убайдула, който си разрешава в припадък на яд да избие фамилията на Фируз – постъпка, която Умар жигосва като недостойна и противоречаща на ислямските закони.

Умар остава в паметта на мюсюлманите като аскетичен, обективен, сериозен и категоричен мъж, чието държание и правила са образец за подражателство за бъдещите генерации. Единственото бижу, което си разрешава да носи по себе си, до момента в който язди своето магаре без седло, облечен в елементарните си, остарели плебеи, е инкрустиран пръстен, с надпис „ Смъртта е задоволително увещание за това какъв би трябвало да е живота ти, Умар “.