Още от Античността короната е символ на властта. Лавров венец,

Още от Античността короната е знак на властта. Лавров венец, източна диадема или регалия, направена от доблестен материал – това скъпо бижу е било поставяно на главата на ръководещия, а останалите са коленичили пред него. В името на короната са били погубвани милиони животи и се е прекроявала хилядократно картата на света.  

В поредност от текстове ще ви срещнем с едни от най-интересните владетели в международната история. Някои са водели страните си до нечуван напредък, Златни епохи и неподозирано обширни граници. Други са пропилявали благосъстоянията и силата си в гонене на химери или са заличавали постигнатото от предците си. Добри, зли, подли, пресметливи, благородни или благочестиви, всички те са носели бремето на ръководството и отговорността за благоденствието на своите нации.

Индия има доста имена през вековете. Араби и перси я назовават Хиндустан, тибетците – Гягар, а самите индийци я назовават Бхарата – земята, носеща знание. Вероятно най-възвишено от всички е китайското й име Тянжу, означаващо „ небесния център на света “. Тази приказна земя, наричана „ страната на изненадите “, е несъмнено едно от най-екзотичните кътчета на планетата. Хората я обитават от хиляди години и точно Индия, дружно с Египет и Месопотамия, е люлка на една от най-ранните човешки цивилизации.

Въпреки това, в продължение на хилядолетия, Субконтинентът остава разлъчен и раздробен сред десетки, в случай че не и стотици страни. Побрала в себе си парченце от целия релеф на планетата – равнини, пустини, планини, джунгли, блата и вековни гори, Индия е земя, която мъчно може да се подчини на един единствен стопанин. Десетки царе и завоеватели са се опитвали да го създадат – измежду тях най-прочути несъмнено са Александър Велики, Чингис Хан и Тамерлан. Всички те се провалят. Историята обаче вечно ще запомни името на първия държател, който съумява да сложи целия Субконтинент под върховенството си. Неговото име е Акбар и до през днешния ден всички в Азия с право го назовават „ Велики “.

Абу ал Фатх Джалал ал Дин Мухаммад Акбар се ражда на 15 октомври 1542 година в крепостта Амаркот в царството Раджпутана, в днешната провинция Синд. Той е правоприемник на могъща династия, наричана от локалното население моголи – вид на думата „ монголи “, възприета от индусите през XIV в. Дядото на Акбар – Захируддин Мухамад Бабур (1526-1530 г.) е правоприемник по едно и също време на Тимурленг и Чингис Хан. След като губи родовите си владения в Афганистан, Бабур (от персийски значи „ Тигъра “), събира последните си налични войски и нахлува в Северна Индия.

През 1526 година той разгромява делхийския султан Ибрахим Лоди при Панипат и превзема земите му, поставяйки началото на нова династия и нова империя. Славата на моголите наподобява като че ли краткотрайна. След гибелта на Бабур, неговият наследник Хумаюн (1530-1555 г.) – бащата на Акбар, губи своя трон в кървава революция и е заставен да бяга в Раджпутана, преследван от могъщите си делхийски врагове. Именно тук, в Амаркот, Хумаюн се среща с красивата локална принцеса Хамида Бану Бегун. Двамата се влюбват и се женят през 1541 година, а бракът им с изключение на източник на персонално благополучие, се оказва доста значим за Хумаюн, който печели поддръжката на богатите родственици на Хамида. Година по-късно, на бял свят се появява техният първороден наследник – Акбар.

Ситуацията в Индия е извънредно рискова за момчето, а врагове дебнат зад всеки ъгъл. В тази конюнктура Хумаюн взема решение, че за наследника му ще е по-безопасно да замине на север, за Афганистан, където братовчедите на моголския шах ръководят Кабул – античната им родова цитадела. Именно там, измежду планинските долини и грубите нрави на афганските племена, Акбар прекарва първото десетилетие от живота си. Следвайки античните обичаи на монголските войни, той се научава да язди майсторски, да стреля с лък, да се дуелира със сабя и да се бие и бори. Свиква да бъде спестовен в думите, корав в решенията си и праволинеен с враговете. Единственото, което в никакъв случай няма да научи през живота си, е да чете и написа.

Едва навършил 10 години, Акбар е подложен отпред на лична войска и земи в североизточна Индия, наследявайки своя чичо Хиндал, който пада погубен в стълкновение. За да скрепи наследството, Хумаюн дами Акбар за неговата братовчедка Рукаия Султан Бегум. Тъй като двамата са невръстни, бракът им е отсрочен до навършване на четиринадесетата им година и влиза в действие с навършване на пълнолетието им. Макар да нямат деца, Рукаия остава първа и основна брачна половинка на Акбар до неговата гибел през 1605 година

Момчето е насила от ранна възраст да усвои тънкостите на военното дело, дипломацията и дворцовите интриги. Рамо до рамо с татко си, Акбар участва на бойните полета в Северна Индия, където войските на моголите последователно обръщат хода на кървавата война. През 1555 година Хумаюн, употребявайки войски на своя съдружник шаха на Персия Тахмасп I (1524-1576 г.), съумява да победи съперниците си и да превземе Делхи, възстановявайки империята на своя татко в нейната целокупност. Съдбата е отредила на моголския шах да се радва на триумфа си прекомерно малко и през 1556 година Хумаюн умира ненадейно, оставяйки трона на своя четиринадесет годишен наследник. Като негов регент е назначен правилният другар на татко му – Мухамад Байрам Хан.

Бронята на Акбар

През първите четири години от своето ръководство Акбар е заставен да води съвсем непрекъснати войни с династията Сури – узурпаторите, които прогонват татко му от Делхи. Положението на младия държател е несигурно заради неговата младост и поради устрема на  аристокрацията, която желае да се възползва от непълнолетието му, с цел да добие по-голяма автономност. С помощта на Байрам Хан, Акбар съумява първо да се  наложи над своите благородници, а след това да събере мощна войска, която нанася разгромяващо проваляне на войските на рода Сури във Втората борба при Панипат (1560 г.).

Триумфът е засенчен от разрива, който настава с Байрам Хан скоро по-късно. Вече пълнолетният Акбар влиза в несъгласие със своя везир, който си разрешава да се разпорежда с империята все едно владетелят е още момче. Честолюбив и към този момент потвърдил се в не в една борба, Акбар не може да търпи сходна засегнатост по отношение на достолепието си. В последна сметка Байрам Хан се пробва да вдигне въстание против досегашния си повереник, само че войските му са разгромени, а той самия е погубен от афгански наемници през 1561 година Въпреки това Акбар демонстрира милосърдие и приема фамилията на Байрам назад в двора си и даже назначава първородния му наследник Абдул Рахим за собствен велможа консултант. Рахим след това се трансформира в един от най-изтъкнатите поети и мъдреци на Моголската империя и остава в историята като едно от „ Деветте бижута “ на Акбар.

След като стабилизира позициите в личните си земи, Акбар повежда поредност от завоевателни акции в прилежащите страни и провинции. Първата му цел е княжеството Малва, ситуирано на запад от Делхи. В продължение на девет години, моголските войски се борят, с цел да подчинят хълмистите земи и множеството замъци на дребната, само че стратегически ситуирана страна. В хода на тези походи Акбар за следващ път се изправя против изменничества в личния си дом. На няколко пъти негови родственици, включително и един от братята му, подвигат оръжие против шаха. Акбар, правилен на своето образование в планините край Кабул, остава праволинеен.

Всички, с изключение на брат му са избити, а войските им са разгромени. Акбар изкусно употребява сурови санкции против водачите, с по-великодушно отношение към техните близки и подчинени. Изгражда си облика на необработен и обективен държател, който обилно подарява правилните и грубо санкционира предателите. Този фасон на ръководство скоро стартира да му носи дивиденти и даже родственици на негови върли врагове, след това се трансформират в негови правилни прислужници.

Редом с войните върви и персоналния му живот. През 1561 година Акбар се дами за своята втора публична брачна половинка – неговата братовчедка Салима Султан Бегун. Година по-късно подписва брак с обичаната си брачна половинка Мириам аз Замани – майка на по-голямата част от формалните му наследници, включително и на престолонаследника Джахангир, роден през 1569 година Освен тези три съпруги, Акбар последователно основава огромен харем, който включва 13 съпруги и неизяснен брой конкубинки. В последна сметка обаче, единствено първите му три съпруги изиграват по-сериозна културна и политическа роля за развиването на империята.

След като побеждава Малва и на процедура слага под властта си Централна и Северна Индия, Акбар насочва вниманието си към покоряване на по-големите си съседи. Първи от тях е конфедерацията от княжества, известна с името Раджпутана – мястото, където е роден самия Акбар. В продължение на над 10 години, моголските войски се борят против храбрите раджпути – наследствени принцове-войни, които от епохи признават само личната си власт. Използвайки своята придобила опит и чудесно проведена армия, Албар съумява да ги пречупи и подчини, завършвайки сполучливо акцията през 1576 година

Войната против Раджпутана служи и като основа за огромна военна и политическа промяна, осъществена от Акбар. Той централизира контрола над армията, подчинява я напълно на страната, за сметка на дотогавашните феодални господари и постанова командири, назначавани персонално от шаха. Подобрява се качеството на употребяваните оръжия и още по-широко се постанова използването на огнестрелното оръжие. Появяват се манифактури за произвеждане на мускети, оръдия и барут, които вършат Моголската империя самостоятелна от външни доставки.

Постоянните войни водят и до развиване на металургията, което покачва доста качеството на стоманата. Според редица откриватели, в края на ръководството на Акбар, Моголската империя създава евентуално най-качествените стоманени оръжия в света.

Победата над Раджпутана и военните промени, дават опция на моголските войски да реализират непрекъсната поредност от победи против султаната Гуджрат, по този начин и на запад, против султаната Бенгал. Към 1590 година Акбар към този момент владее цяла Северна и Централна Индия от крайбрежията на Арабско море до Бенгалския залив.

Същевременно, през 1581 година силите на Акбар поемат на дълъг поход в Афганистан, където за следващ път разгромяват разбунтувалите се родственици на шаха. Днешен Афганистан и Пакистан са изцяло подчинени до 1590 година, а любопитното е, че за шеф на Кабул и собствен наместник на север, Акбар назначава своята сестра Бахтун Ниса Бегум – нещо прекомерно нехарактерно за патриархалния ред, характерен както на индусите, по този начин и на мюсюлманската традиция.

До края на своето царуване през 1605 година Акбар съумява да завладее и земите на Деканските царства, ситуирани в южните елементи на днешна Централна Индия. Тропическият климат и джунглите се оказват съществено предизвикателство за моголите, само че отличната военна организация и командване, разрешават да се реализиран решителни победи. Единствено най-южните елементи на Субконтинента остават незавоювани, само че и те са принудени да се подчинят като васали под политическото господство на Акбар.

Продължилото половин век ръководство на Акбар напълно не се свежда единствено до блестящия низ от военни победи по всички фронтове. Макар и да остава необразован до края на живота си, Акбар е буен обожател на литературата, поезията, музиката и религията. Всяка вечер, след края на дворцовите каузи, той се отдръпва в покоите си, където негови прислужници или близки му четат трактати по философия, богословие и история. Отделно от науката, Акбар работи и като настойник на голям брой поети и музиканти. Едни от най-забележителните стихове в историята на индийската литература са написани точно под неговото застъпничество.

Макар и роден като мохамеданин, Акбар развива увлечение към всички религиозни учения. Неговата империя обгръща територии, в които живеят представители на всички международни религии, както и стотици по-малки култове и подразделения на главните вярвания. В двора си Акбар постоянно кани учени, мислители и теолози, изповядващи разнообразни религии и вярвания. В хода на честите диспути, Акбар развива концепцията за основаване на една висша религия – Дин и-Илахи, която да съчетава детайли от авраамическите религии, индуизма и будизма и на процедура да е налична за множеството религиозни и етнически групи във владенията му.

В този подтекст, ръководството на Акбар остава в историята със своята нечувана дотогава приемливост към вероизповеданията. Религиозният мир, който съумява да наложи в империята си, остава неосъществим даже и за днешна Индия. Стремежът му към знание и поощряване на науката, се оказва потребен за надскачането на тесните канони на обособените религии, което дава опция за по-свободно развиване на медицината, науката и изкуствата.

За да финансира и поддържа своята империя на воини, мислители и създатели, Акбар се нуждае от постоянна финансова политика и търговия. За задачата, той приключва административните промени, стартирани от дядо му и татко му. Държавата е разграничена на провинции, ръководени от назначени от шаха първенци. След протестите на своите родственици в интервала 1560-1580 година, Акбар дефинитивно ликвидира практиката единствено родственици да заемат управническите позиции в страната. Напротив, следвайки религиозната си приемливост, императорът назначава голям брой индуси в администрацията и притегля надарени представители на досегашната си съпротива.

Това образува една разнородна управническа каста, обединена от верността към владетеля и устрема към приемане на трофеи и награди на база на заслуги, а не на генезис. Липсата на набожен напън, спомага за по-доброто ръководство на разнородните провинции и понижава протестите и въстанията. Акбар реформира и паричната система на Моголската империя, въвеждайки стандартизирани, особено направени монети, украсени с голям брой претекстове и детайли. Заради високото си златно и сребърно покритие, те бързо се трансформират в универсална валута, приета из огромна част от Южна Азия.

Великият шах не не помни и дипломатическите си връзки. През цялото си царуване, Акбар поддържа непрекъснати връзки както с Персия, по този начин и с Османската империя. Същевременно, моголският държател деликатно следи идването на разнообразни европейски делегации – англичани, португалци, холандци и французи, които търсят покровителството му за основаване на свои търговски центрове в Индия.

Ако отношението на европейците в Америките и Африка е надменно към локалните, в Индия те са раболепни и внимателни, срещайки пред себе си голяма империя, с многохилядна армия, разполагаща с пушки и оръдия, неотстъпващи по качество на европейските. Акбар и съветниците му откриват специфична система за разпределяне на патенти и оторизации за търговия, която Моголската империя ще следи и поддържа и при неговите наследници. Това трансформира Индия в основно звено от международната комерсиална мрежа, а златото на европейците влиза в ковчезите на локалните управляващи и търговци, в подмяна на подправки, платове, бижута и екзотични артикули, които отпътуват на запад.

В спомените на своите жители и чужденци, Акбар остава като една велика и забележителна персона. За него йезуитските мисионери пишат:

„ Човек елементарно може да познае, че това беше Владетел. Имаше необятни плещи, леко изкривени крайници, свидетелстващи за честото му яздене в борба, както и леко мургава кожа. Има необятно чело, а очите му са по този начин блестящи и проницателни, че да се вгледаш в тях е все едно да гледаш морето… “

Съвременниците акцентират храбростта му в борби – постоянно язди в първите редици и рискува живота си отпред на хората си. Това му печели тяхната обич и лоялност. Друга легенда споделя, че по време на път, когато бил на 19 години, свитата му е нападната от тигрица. Акбар не се поколебава и се хвърля върху нея с меч в ръка, сразявайки животното напълно самичък.

След петдесет години отпред на най-могъщата империя в Южна Азия, Акбар Велики умира на 25 октомври 1605 година Тялото му е положено в особено издигнатия за него пантеон Сикандра край тогавашната столица Агра. В непосредственост до постройката се намира мавзолеят на Мириам аз Замани – неговата обичана брачна половинка. За разлика от своя татко Хумаюн, който оставя след себе си една разединена и несигурна империя, Акбар завещава на своя наследник Джахангир една голяма, богата и мощна страна, основаваща се на религиозна приемливост и блян към издигане по заслуги, а не по роднинство.