Още от Античността короната е символ на властта. Лавров венец,

Още от Античността короната е знак на властта. Лавров венец, източна диадема или регалия, направена от доблестен материал – това скъпо бижу е било поставяно на главата на ръководещия, а останалите са коленичили пред него. В името на короната са били погубвани милиони животи и се е прекроявала хилядократно картата на света.  

В поредност от текстове ще ви срещнем с едни от най-интересните владетели в международната история. Някои са водели страните си до нечуван напредък, Златни епохи и неподозирано обширни граници. Други са пропилявали благосъстоянията и силата си в гонене на химери или са заличавали постигнатото от предците си. Добри, зли, подли, пресметливи, благородни или благочестиви, всички те са носели бремето на ръководството и отговорността за благоденствието на своите нации.

Според една легенда, остаряла колкото света, един цар имал красива щерка. Една нощ, до момента в който спял му се присънило, че от щерка му се излива голям потоп, който покрива цялото кралство, а след това отново от нея израснали покрити с грозде лози, които се увили към цялата земя. На сутринта царят разказал съня си на прорицателите и те му предрекли, че щерка му ще роди наследник, който ще измести дядо си от трона и ще завладее целия свят. Разярен, владетелят заповядал да доведат щерка му в двореца, отнемайки я от нейния младоженец.

След като родила предсказания наследник, царят заповядал да убият детето. Генералът, претрупан с тази задача, я упълномощил на един елементарен пастир. Овчарят, на който одеве се родило мъртвородено момченце, разменил двете бебета и отгледал дребния принц като собствен наследник. Принцът пасял стадата в продължение на цялото си детство, само че когато възмъжал се скарал със сина на един локален благородник. Принцът набил нахалника и за наставление бил свикан в двореца, с цел да дава отговор за постъпките си. Там неговата същинска идентичност била разкрита. Вместо да убие младежа, остарелият цар го пуснал да се прибере при своя татко – държател на малко прилежащо княжество. Години по-късно високомерието на царя щяло да му изиграе неприятна смешка.

С тази легенда, разказана от Херодот, стартира историята на един от най-необикновените владетели в човешката история. От заповедник на малко планинско царство, той се трансформирал в най-великия поробител на своето време. Неговата популярност покрила цялата земя, тъкмо както сънят предсказал. Името му се трансформирало в нарицателно за „ стопанин “. Десетки нации го славели като собствен стопанин и провидение. Дори евреите го уважили като „ избавител “ – единственият отвън народа им, удостояван с такава чест. Империята, която основал, се простирала на хиляди километри и покривала целия прочут на тогавашната цивилизация свят. Името му е Кир, а още приживе, съвременниците му го назовават „ Велики “.

Кир се ражда ок. 600 година прочие Хр. в днешната провинция Фарс в Иран, наричана тогава Парс. Баща му – Камбис I (580-559 година прочие Хр.) е престолонаследник на малко царство, ръководено от династията на Ахеменидите. Скромната по размери планинска страна е подвластна от своя всесилен комшия – Мидийската империя, ръководеща северните елементи на дн. Иран. Нейният държател – Астиагес (585-550 г.), оженил една от дъщерите си – Мандана за сина на своя васал – Кир I (дядо на Кир Велики) Бракът е част от нормалната политика на обвързване на подвластните царства с главната ръководеща династия.

През 559 година прочие Хр. Кир II наследява своя татко на трона на Персия. Дали поради остарялото знамение, или по чисто политически аргументи, само че Астиагес взема решение да ликвидира своя внук и царството му. В избухналата война, Харпаг – генералът, който съгласно легендата трябвало да убие Кир, се съюзил с по-младия държател и му оказал помощ да детронира Астиагес.

Мидийската империя е подчинена, а с цел да умиротвори множеството й елементи и с цел да узакони новата си власт, Кир се дами за Амитис – една от по-младите дъщери на Астиагес и в действителност вуйна на персийския цар. Същевременно Кир раздава трофеи и постове на членовете на Ахеменидския жанр – негови чичовци и братовчеди. С това по едно и също време печели тяхната поддръжка и слага най-ключовите провинции на империята под директен фамилен надзор. След този триумф, вкоренен през 550 година прочие Хр., Кир организира още няколко акции в Централна Азия, завладявайки земите сред Каспийско и Аралско море.

Вероятно към 547 година прочие Хр. Кир обръща погледа си към нов, сериозен конкурент. На западната граница на Персия в Мала Азия се намира могъщото царство Лидия, ръководено от Крез – най-богатият човек в тогавашния свят. Крез, уповавайки се на несметните си благосъстояния, дръзнал да провокира Кир, нападайки няколко основни гранични замъци. В отговор на предизвикването, Кир активизира грамадните си войски и потегля на запад.

През идващите пет години персите водят тежка битка с Лидия. Въпреки няколкото ранни победи и завладяването на лидийската столица Сарди, Кир продължава да се сблъсква с протести, заприказва и метежи, проведени от локалната аристокрация. Едва към 542 година прочие Хр. потвърдилият своите качества военачалник Харпаг съумява да умиротвори Мала Азия, завладявайки Ликия, Киликия, Кария (дн. Южна Турция) и Финикия (дн. северозападна Сирия и Ливан).

Успоредно с сполучливите военни акции, Кир се заема да провежда вътрешния ред в страната си. Империята е разграничена на военно-административни области, наречени сатрапии, ръководени от сатрап (управител), назначаван от царя. Сатрапите били постоянно близки до владетеля персони, които се употребяват с неговото доверие. В подмяна на постоянно погашение на налози и обезпечаване на войски за армията, сатрапите работили като вице-царе, упражнявайки безспорна власт над подчинените им територии.

За разлика от други завоеватели, които постоянно унищожавали покорените нации и техните цивилизации, Кир е извънредно демократичен и миролюбив по отношение на победените врагове. Както сочат каменните надписи, които оставя в своя памет, царят бърза да възвръща храмовете в завладените градове и се грижи да се обезпечи изобилна годишна продукция за всички жители, тъй че да се избегне апетит, неодобрение и протести. Кир позволява на всеки народ в своята империя да уважава свободно своите божества, без да постанова принудително персийската религия в Зороастър като наложително изповедание.

Гъвкавата вътрешна политика на Кир му печели последователи и в прилежащите страни. Към 540 година прочие Хр. владетелят на Нововавилонското царство Набонид (556-539 година прочие Хр.), който имал славата на деспотичен и тираничен държател, влезнал в спор с персите. Набонид ръководи с желязна ръка забележителна по размери империя, включваща земите на дн. Ирак, Сирия, Палестина, Йордания и елементи от Турция и Саудитска Арабия. Въпреки това, неговата нетолерантна политика му печели враждебността както на обособените нации в нововавилонскта империя, по този начин и на личните му генерали.

След единствено едно уверено стълкновение при р. Опис, персите нахлуват надълбоко във вражеска територия. Месопотамските градове им отварят вратите си без да окажат опозиция. Това се случва даже със столицата Вавилон. В последна сметка Набонид и синът му – Белшазар са отстранени, а Кир влиза триумфално във Вавилон. На специфична гала, той приема купата „ цар на царете, стопанин на Вавилон и държател на Шумер и Акад. “ Чрез тази формула персийският държател подпечатва своето господство върху целия цивилизован (от месопотамска гледна точка) свят.

Анексирането на голямата вавилонска страна в границите на едвам две години слага пред Кир редица въпроси. Най-важният е по какъв начин да се управляват новите територии. Месопотамия е богата, многолюдна земя, в която всеки град се радва на политическа автономност. Балансът на силите е сложен за запазване, а най-малката владетелска неточност може да докара до протести и брожения. Следвайки образеца на предходните велики месопотамски царе, Кир подхожда внимателно и с мисъл за бъдещето.

На първо място, Кир бърза да показа себе си като изразител на волята на Мардук – главният вавилонски господ. Впоследствие той възвръща паметните практики на локалните божества, потискани до тогава от вавилонците. Наново са построени или са актуализирани редица храмове. Заделят се обилни средства за обезпечаване на постоянни свещенодействия и поднасяне на чести блага на боговете – знак за примирение и богобоязливост за тогавашните царе.

Характерен ход, който характеризира цялостната политика на Кир към завладените нации е образеца с евреите. Повече от половин век по-рано, вавилонците унищожават Йерусалим и изселват евреите във Вавилония. Този интервал става прочут в Библията като „ Вавилонски плен “. След като завзема Вавилон, Кир позволява на евреите да се завърнат в Йерусалим и им обезпечава пари и материали, с цел да изградят града отначало и да обновят Соломоновия храм. Нещо повече, царят на царете връща заграбените еврейски реликви, които до неотдавна се намират във вавилонската хазна. Този ход на Кир му печели безконечната признателност и благосклонност на евреите, които и до ден сегашен го почитат като един от най-големите благодетели в своята история.

След като умиротворява Месопотамия и поставя основите на най-голямата империя в дотогавашната история, Кир се заема да ръководи голямата си страна. През идващите девет години вниманието му е разграничено сред административни промени, военни походи и блестящи церемонии. През 530 година прочие Хр. Кир поема на последната си акция, към този момент седемдесет годишен.

Различните исторически извори не са единомислещи за ориста на царя. Според едни, той нахлува в земите на масагетите, предизвиквайки гнева на тяхната кралица Томирис, за която предложил да се ожени. Според други умрял, сражавайки се с племената дахи, населяващи земите на дн. Узбекистан и Афганистан. В своята „ Киропедия “ Ксенофонт твърди че царят на царете починал умерено в съня си. Все отново, поради че множеството летописи приказват за насилствена гибел, учените одобряват че Кир умира в стълкновение някъде в региона на р. Сърдаря.

Тялото му е върнато в Персия и положено в специфична гробница, която се трансформира в паметен център за генерации перси. Паметта за Кир надживява с епохи неговото ръководство. Александър Македонски изчита няколко пъти биографията „ Киропедия “, която Ксенофонт сформира през IV в. прочие Хр. Повлияни от ореола на добър цар и обективен съдник, рисуван от Библията, европейската християнска цивилизация издига Кир като образец за образован държател от Античността.

Философи и теоретици на държавната власт го показват като модел за подражателство. Твърди се, че Томас Джеферсън има две копия от „ Киропедия “ до които се допитва постоянно – едно на латински и едно на гръцки. През XX в., в подтекста на иранския шовинизъм, Кир е приет от иранците за „ Баща на иранския народ “.

На фона на тази международна популярност, прекомерно непретенциозно и просто звучат думите, изсечени върху гробницата на Кир като обръщение към бъдещите царе и завоеватели:

„ Страннико, ти който минаваш, тъй като знам, че ще дойдеш, тук лежа аз, Кир, който подари на персите тяхната империя. Заради това достижение считам, че не заслужавам да ми се отхвърля правото да разполагам с тази едничка шепа земя, в която да почивам. “