Още от Античността короната е символ на властта. Лавров венец,

Още от Античността короната е знак на властта. Лавров венец, източна диадема или регалия, направена от доблестен материал – това скъпо бижу е било поставяно на главата на ръководещия, а останалите са коленичили пред него. В името на короната са били погубвани милиони животи и се е прекроявала хилядократно картата на света.  

В поредност от текстове ще ви срещнем с едни от най-интересните владетели в международната история. Някои са водели страните си до нечуван напредък, Златни епохи и неподозирано обширни граници. Други са пропилявали благосъстоянията и силата си в гонене на химери или са заличавали постигнатото от предците си. Добри, зли, подли, пресметливи, благородни или благочестиви, всички те са носели бремето на ръководството и отговорността за благоденствието на своите нации.

В сърцето на София се издига паметник висок 12 м. Изработен е от бронз, а постамента му е от черен гладък гранит. Върху постамента има изображения на борбата при Стара Загора, подписването на Санстефанския кротичък контракт и свикването на Учредителното заседание. Над тези основни събития има бронзови релефи на бойци, поведени в борба от богинята на успеха – Нике.

Сред тях изпъкват лицата на тридесет държавници и висши военни, измежду които ген. Гурко, ген. Скобелев и граф Игнатиев. Над всички тези фигури се извисява 4,5 м. висок конник, гледащ право против Народното събрание. Красивата статуя е дело на флорентинския занаятчия Арналдо Дзоки, чиито ръце са изваяли също по този начин статуята на Гарибалди в Болоня и тази на Колумб в Буенос Айрес. Паметникът отбелязва един преломен миг от българската история, а точно – Руско-турската война от 1877-1878 година, а конникът, извисяващ се най-отгоре, е индивидът, повел войските си против османците и спомогнал за освобождението на България.

Той е междинен на растеж, с небесносини очи и тъмноруса коса, присъщи за династията Романови. Управлението му е концентрирано главно върху вътрешната политика на Русия. В историята остава прочут като „ цар Освободител “, защото при него се отстранява крепостничеството. Благодарение на неговите промени се реорганизира правната система в страната, не разрешава се телесното наказване, вкарва си нова система на локално самоуправление, дава се право на всеки да се запише за военна работа и се понижават никои привилегии на аристокрацията.

Във външнополитически проект той съумява да разшири границите на Русия в посока Далечния Изток, присъединявайки територията на Туркестан. За революционно настроените и анархистични групи в обществото – той е тиранин, за своите бойци – е главнокомандващ, а в историята остава с името Александър II.

Роден е на 17 април 1818 година в Москва. Баща му Николай Павлович е по-малък брат на тогавашният император Александър I и предстоящ престолонаследник, предвид на обстоятелството, че съветският държател няма деца. Майка му – Шарлота (Александра Фьодоровна след приемане на православието), е щерка на пруския Крал Фридрих III. Следвайки православните обичаи на Русия, дребният княз е кръстен в Чудския манастир, ситуиран в дворцовия комплекс Кремъл. При раждането му е подредено да се изстрелят 201 топовни изстрела в чест на първото момче, родило се в семейство Романови през новия XIX в.

Още от най-ранна възраст татко му Николай слага сина си под непоколебим образователен режим, следейки с педантично внимание образованието на своя престолонаследник. За отговорници по развиването на младия княз са назначени редица изтъкнати генерали, последователи на строгите и консервативни хрумвания, на които Николай е обожател.

Въпреки това, майка му Шарлота съумява да уреди измежду възпитателите на Александър II да е и изтъкнатия интелектуалец Василий Жуковский – един от основоположниците на романтизма в съветската литература. Именно Жуковский изиграва основна роля за оформянето на концепциите и светогледа на бъдещия император, както и на влечението му към всичко съвременно.

Учебната му стратегия включва също по този начин занимания по право с граф Михаил Сперански – бележит правист и държавен служител, който спомага за образуването на реформените хрумвания на бъдещия държател. Познанията му по естествени науки са предадени от един от изтъкнатите учени на епохата – Херман Хес, а знанията му по дипломация се построяват от барон Филип Брунов – най-дълго служилият съветски дипломат във Англия.

Успоредно с науките и обвързваните с ръководството знания, Александър II се научава да приказва свободно френски, немски и британски език. Физическата му подготовка минава през военно образование, езда и фехтовка. Като цяло, Николай I се стреми да приготви сина си по допустимо най-хубавия метод за идното му царуване.

През 1834 година Александър II навършва шестнадесет годишна възраст и по този мотив татко му стартира последователно да го вкарва във всички управнически институции на Русия. Между 1834 и 1843 година престолонаследникът става член на всички съществени държавни препоръки, Сената и Светия синод. В интервала 1837-1838 година Александър II подхваща странствуване из Русия, обикаляйки по-голямата част от губерниите.

Той е и първият държател на Русия, посетил Сибир. Именно в северната пустота Александър се среща с редица политически пандизчии и интелектуални дисиденти, измежду които и Александър Херцен. Младият княз прави провинения пред татко си част от тях да бъдат помилвани и върнати в Европа. Херцен написа в спомените си за срещата, че князът му е направил извънредно положително усещане и че с помощта на неговото покровителство е върнат да живее в гр. Владимир, въпреки и под непрекъснат полицейски контрол. След сполучливата обиколка на Русия, бъдещият цар прекарва една година в Европа, посещавайки редица западни дворове и столици.

Една от задачите на това пътешестване е намирането на подобаваща брачна половинка. Николай I дава благословията си за това начинание, стига избраницата да не е нито католичка, нито да няма задоволително висок обществен статус. Александър II подценява желанията на родителите си и избира за своя брачна половинка 16-годишната принцеса Мари (приела по-късно името Мария Александровна), за която даже е имало подозрения дали е законна щерка на татко си, рубрика на Хесен.

От брака им се раждат шест сина, измежду които и бъдещия престолонаследник – Николай, както и две дъщери. За страдание най-големият наследник умира прибързано в резултат на болест, което трансформира втория – Александър, в предстоящ държател. Двамата адаши нямат топли взаимоотношения през целия си живот и по този начин и не съумяват да преодолеят отчуждението си.

Успоредно с образованието и издигането му в администрацията, Александър II служи интензивно в армията. Поетапно се изкачва през другите висши офицерски рангове, а татко му го затрупва с административни отговорности във водещи институции и елитни подразделения. Великият княз (б.а. купата му е дадена публично през 1831 г.) е почетен член на десетина обособени полка и заема поста атаман на всички казашки войнства в империята.

Когато през 1853 година избухва Кримската война (1853-1856 г.), Александър II е назначен за пълководец на столичните гарнизони и дава отговор за отбраната и сигурността на Петербург. Почестите не са незаслужени. През 1850 година, по време на посещаване в Кавказ, Александър персонално води офанзива против отряд чеченски разбойници. Сражението, в което престолонаследникът рискува живота си и ориста на царството, приключва с победа и изтребване или пленяване на всички съперници. За проявената героизъм, император Николай I награждава сина си с Георгиевски кръст за смелост IV степен.

Кримската война оставя Русия в извънредно неизгодна позиция. Войските й са разрушени, финансите й са в безпорядък, а интернационалният й авторитет е очернен от провалянето. Николай I умира през февруари 1855 година, завещавайки на сина си една обречена на загуба война, в която престолонаследникът не може да направи нищо повече, с изключение на да подпише унизителния мир.

В първото си слово пред Сената, произнесено на 19 февруари 1855 година, Александър II декларира „ В последния си час, татко ми ми сподели – предавам ти своята власт, само че не уредена по този начин, както ми се искаше. Завещавам ти доста компликации и доста работа, която би трябвало да свършиш. “ Точно тринадесет месеца по-късно, на 18 март 1856 година, Александър II подписва Парижкия кротичък контракт, с който се поставя завършек на Кримската война. Русия губи територии в Кавказ и Бесарабия, принудена е да изплати огромна репарация и й е неразрешено да поддържа военен флот в Черно море. Всички огромни европейски сили с изключение на Прусия застават против Петербург и Северната империя изпада в тежка политическа изолираност.

Съзнавайки извънредно комплицираната обстановка, в която се намира империята му, Александър II е решен да организира съществени промени, които да трансформират напълно Руската империя. През 1857 година императорът започва реформената си стратегия, останала в историята като „ Великите промени “. Първата му работа е да промени метода, по който действа армията.

Дотогава пехотните полкове се зачислявали в избрани селища, където на бойците се раздават обработваеми земи, за които да се грижат за издръжка. Александър II добре разбирал, че заниманията със икономически действия намаляват фрапантно боеспособността на армията, което става печално очевидно по време на Кримската война. По тази причина, през 1857 година всички военни поселения са отстранени, а настоящата войска е зачислена на военни гарнизони и непрекъсната работа.

Най-прочутата от промените на царя идва през 1861 година След като няколко години наред разхлабва медийната цензура, налагана преди този момент от татко му, Александър II повдига дебата за ориста на крепостните селяни, привличайки разнообразни административни дейци, интелектуалци и учени. В последна сметка се стига до промяната, която отстранява крепостничеството в Русия, освобождавайки селяните от персоналната им взаимозависимост по отношение на аристокрацията.

Именно този ход печели на Александър прозвището му „ Царя-Освободител “, с което той остава в историята и до през днешния ден. Големият проблем на промяната е, че въпреки селяните да са освободени, страната не урежда въпроса със собствеността на земята. Така някогашните крепостни към този момент са персонално свободни, само че без земя и приходи, което ги принуждава още веднъж да се наемат на работа при аристократите, само че към този момент като ратаи. Макар животът на известна част от селяните да се усъвършенства (т. нар. кулаци), множеството остават да живеят в тежка беднотия, което в бъдеще основава предпоставки за революционните дейности, избухнали към Първата международна война.

През 1862 година икономистът Валериан Татаринов изготвя просторен проект за развиване на съветската стопанска система в изискванията на отстранената крепостна система. Основните й цели са по-адекватно облагане с налози и тяхното събиране, както и налагане на по-строг ред в доклада и разпределението на държавния бюджет. За задачата са основани няколко институции. Още през 1860 година, Александър II поставя основите на Национална банка, чийто функционалности са по-ясно уредени и разширени с новата промяна. Русия се снабдява със Сметна палата, а министерство на финансите получава правото за по-строг контрол върху бюджетите на останалите държавни институции.

Няколко месеца след началото на финансовите преобразования, идва ред на висшите учебни заведения. Тази така наречен Университетска промяна е плод на дълъг труд от страна на редица видни фигури в персоналния кръг на царя – княз Григорий Щербатов, проф. Константин Кавелин, барон Модест Корф и просветителният министър граф Евтимий Путянин.

В резултат на тяхната работа, съветските университети са проведени на база строга подчиненост и ясно разделяне на научните дисциплини в тъкмо избрани факултети. Наложени са учебен ценз и изпитни критерии за банкет на студенти (б.а единствено момчета в началото). С цел да се подсигурява независимостта на университетите, те са оповестени за “императорски “ и са сложени под персоналната пълномощия на владетеля. Реформата уголемява автономията на висшите учебни заведения и разрешава налагането на по-либерален метод към образователните проекти.

През 1864 година Александър II вкарва нови промени в държаната администрация. Създадени са провинциални препоръки – земства, които се избират от локалното население на база ценз. Тези препоръки се разделят на няколко категории – за губерния, за провинция и за околия. Макар да не имат изпълнителни функционалности, земствата служат за надзор над губернатори, регионални шефове и локалните полицейски началници.

Идеята на промяната е да понижи своеволията на другите шефове, които държат цялата изпълнителна власт в своите подопечни региони. Няколко месеца по-късно в действие влиза правосъдната промяна, стартирана като план още през 1861 година Тя в действителност трансформира съветското правораздаване в съвременна система, съпоставима с европейските и поставя завършек на хаоса и произвола, наследени от предходните епохи.

За първи път се появяват ясни дефиниции на позиции като юрист, прокурор и нотариус. Въведена е тристепенна система от съдилища – мирови, апелационни и Касационна камара към Сената. За първи път е организиран и въпроса със правосъдното произвеждане, въведено е авансово следствие, а правосъдното следствие е отделено от полицейското. По силата на промяната съдът се отделя напълно от изпълнителната власт, въпреки да остава под върховенството на царя.

Последният стадий от промените на Александър се осъществя сред 1870 и 1874 година Тогава се ускорява равнището на самоуправление на градовете чрез градските препоръки. Въпреки тази либерализация, главните административни функционалности остават в ръцете на държавното управление, а локалните органи имат по-скоро консултативен темперамент.

Година по-късно под надзора на министъра на образованието, княз Дмитрий Толстой, е извършена промяна в междинните учебни заведения, с която се усилва хорариума по точни науки, с оглед индустриализацията на страната. Последната от така наречен Велики промени е военната от 1874 година Нейната цел е да се модернизира армията и като въоръжение, и като конструкция и командване. Макар и незавършена към 1877 година, военната промяна спомага за успеха на Русия във войната с Османската империя (1877-1878 г.)

Отвъд своята пространна реформена стратегия, която цели да промени образа на Русия, Александър II е непрестанно зает с външната политика на страната. След Кримската война, Русия се стреми да възвърне позагубения си интернационален авторитет. Това кара Северната империя да промени позициите си по редица политически и културни въпроси в Европа и Азия. Русия съумява да се възползва от обединяването на Влашко и Молдова в единна Румъния (1859 – 1866 г.), с цел да ускори позициите си в Букурещ и да заздрави другарството си с Прусия.

През 1861 година Русия сполучливо се намесва в спора сред Китай и Англия. Използвайки позицията си на посредник, Северната империя съумява да си издейства териториални придобивки по поречието на р. Амур, както и удобни търговски привилегии в редица китайски пристанища. През 60-те години на XIX в. Русия насочва вниманието си към Централна Азия, където са завладени ханствата Хива и Бухара, с което съветските земи доближават на юг до рамките на Афганистан и Ирак.

След края на Гражданската война в Съединени американски щати, Петербург преглежда Вашингтон като натурален съдружник против засилващото се въздействие на Англия и Франция в Тихия океан. С цел доближаване на двете страни, през 1867 година Александър II се съгласява да продаде Аляска на Съединени американски щати. В подмяна на тази покупка, Съединени американски щати застават на страната на Русия в ограничение на английското и френско наличие в Китай.

След Австро-пруската (1866 г.) и Френско-пруската (1870-1871 г.) война, Русия ускорява тесните си връзки с Германия. През 1873 година Русия, Германия и Австро-Унгария образуват така наречен Съюз на тримата императори, чиято цел е да направлява политиката в Централна и Източна Европа. Опирайки се на този съюз, през 1876 година Русия засилва балканската си политика и се приготвя да нанесе съдбоносен удар на Османската империя за възобновяване на позициите, изгубени след Кримската война.

Използвайки като предлог въстанията в Босна и България, както и избухналата война сред Портата и Сърбия, през есента на 1876 година Северната империя активизира войските си за деяние. След неуспеха на Цариградската конференция Русия получава опция да разгласи война на Портата през април 1877 година Последвалата война, наричана от българите Освободителна, приключва с подписването на Санстефанския мир (3 март 1878 г.) и неговата проверка в Берлин през юли същата година. Русия излиза краен победител, възстановявайки правата си в Черно море и разширявайки се още веднъж в Бесарабия и Кавказ. Османската империя е сломена, а на ползите на Англия на Балканите е нанесен тежък удар.

Тази поредност от външно политически победи се съчетава с непрекъснато засилващо се напрежение вътре в страната. Още през 1863 година поляците подвигат огромно въстание, което е кърваво потушено от съветските войски. През 1866 година стартират поредност от атентати против царя и негови министри, проведени от анархистичната терористична организация Народна воля. Анархистите, подпомагани от сериозното обществено напрежение, появило се след унищожаване на крепостничеството и намаляването на цензурата, считат промените на царя за половинчати и незадоволителни.

Това ги предизвика да основат терористична мрежа, чиято активност е ориентирана към очистване на настоящото самодържавие. Борбата с терористите повлиява съществено на царя и лимитира неговите демократични възгледи след 1870 година Засилени са правата и привилегиите на тайната полиция, възобновява се цензурата, изпращат се хора в изгнания или при непоколебим тъмничен режим. Това от своя страна предизвика съветските интелектуалци, живеещи в Европа, да засилят рецензиите си към царския режим.

Спиралата от принуждение доближава своя логически апотеоз през 1881 година с убийството на Александър II. На 1 март 1881 година, до момента в който пътува с карета и защита за военни маневри в Петербург, кортежът на царя е нападнат от членове на Народна воля. Хвърлени са две бомби – една, с която е спряна бронираната царска карета и още една, която е хвърлена в краката на Александър II, когато той слиза от каретата. Царят умира ок. 3:30 ч. следобяд същия ден.

Смъртта му провокира потрес в Европа и печал в Русия. Убийството му радикализира съветските служби за сигурност, които безмилостно преследват Народна воля. Престолонаследникът Александър III е безапелационен, че прекомерно огромната демократичност на татко му го е погубила. Връщането към консервативните практики на Николай I единствено задълбочава рецесията в Русия и служи като въведения към бъдещите революции.

Александър II остава в историята като най-либералния от всички съветски царе. Неговата необятна реформена стратегия има за цел да модернизира Русия и да я сложи наедно с останалите Велики сили във връзка с стопанска система, войска и финанси. Много от решенията, които взима предопределят хода на съветската история. Голямата фантазия на Александър II – да сътвори настояща и ефикасна конституция, е единственият план, останал неосъществен. Според легендата, царят оповестил, че ще разпише плана в средата на март – ок. две седмици след атентата против него.