Още от Античността короната е символ на властта. Лавров венец,

Още от Античността короната е знак на властта. Лавров венец, източна диадема или регалия, направена от доблестен материал – това скъпо бижу е било поставяно на главата на ръководещия, а останалите са коленичили пред него. В името на короната са били погубвани милиони животи и се е прекроявала хилядократно картата на света.

В поредност от текстове ще ви срещнем с едни от най-интересните владетели в международната история. Някои са водели страните си до нечуван напредък, Златни епохи и неподозирано обширни граници. Други са пропилявали благосъстоянията и силата си в гонене на химери или са заличавали постигнатото от предците си. Добри, зли, подли, пресметливи, благородни или благочестиви, всички те са носели бремето на ръководството и отговорността за благоденствието на своите нации.

Разположен по поречието на река Янтра, на кръстопътя сред Източна и Западна България, се издига Велико Търново. Етимологията на името му се корени в неговата недостижимост от противников нападения или е въодушевено от броя на хълмовете, на които е ситуиран. Той е населено място още отпреди 4000 години, само че визията си на град добива по време на ръководството на хан Крум. Важността на Велико Търново нараства през годините и той се трансформира във значим нравствен и културен център още по време на Първата българска страна. През идващите епохи Търновград става една от най-недостъпните български замъци и център на политическия, икономическия и духовния живот на българската страна.

Столетия по-късно Велико Търново разкрива някои от своите секрети на археолозите. През 1972 година по време на разкопки в църквата „ Свети Четиридесет мъченици “ е открит гроб на благороден мъж. Останките се датират от времето на Второто българско царство, облеклото е охолно, а самият скелет впечатлява със своя растеж от близо два метра. Направената след това реорганизация разкрива чертите на един прелъстителен мъж, а научните среди изпадат в диспути по отношение на неговата идентичност. Макар разногласията да не престават и до през днешния ден, преди тринадесет години страната се намесва и освен оповестява неговото име, само че и го препогребва с почести в същата черква.

Снимка: By Димитър Ризов – Атлас на Димитър Ризов, 1917, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=89471505

Той самичък назовава себе си „ Ромеоубиец “. Византийците с неприкрита злост го жигосват като „ скилойоан “ (кучето Иван). Истинското му име е Йоан, само че в историята и в формалната преписка и документи той е прочут като Калоян или Хубавия/ Добрия Йоан. Той е най-малкият от тримата братя Асеневци, които връщат свободата на България през ХII в. Също като тях, той се отличава със своя голям за времето си растеж. Името му, както и някои извори, загатват и за чисто физическата му хубост. Източниците не са единомислещи за характера му. На някои места той е разказан като извънредно нечовечен и свиреп, налагащ сурови санкции.

При проучванията на хипотетичните му остатъци е открита остаряла контузия на тила, която е доста евентуално да е причинявала остра болежка и да е виновна за спорадични моменти на лудост. Дори някои от тези сведения да са недостоверни, едно е несъмнено, цар Калоян е бил освен ослепителен посланик, само че и извънреден военачалник.

Няма точна информация за рождената дата на цар Калоян, само че се счита че той се е появил на този свят през 1168 или 1169 година За първи път името му се загатва около събитията към обсадата на Ловеч през 1187 година По силата на подписания след това кротичък контракт с Византия, цар Петър изпраща дребният си брат като пленник в Константинопол. Там бъдещият български държател прекарва две, не изключително щастливи, години от своя живот, само че в последна сметка съумява да избяга. Когато се завръща, брат му го назначава за „ асистент в държавните каузи “.

За страдание също както цар Асен и Петър става жертва на скрит план и е погубен. След преврата Калоян се възкачва на престола. Пред себе си той има две съществени задания – да получи самопризнание за своята купа и да откри властта си над всички земи, обитаеми с българи. Още през цялото време Калоян се пробва да сътвори мощна коалиция против своите съседи – византийците. Този първи ход на българския цар е неочакван, защото Иванко се счита за един от отговорниците за гибелта на брата на Калоян – Асен. Впоследствие Иванко отпада от обединението и на негово място се причисляват протостратор Мануил Камица и родопския държател Йоан Спиридонаки.

Калоян завладява поредно крепостите Констанция (при дн. Симеоновград) и Варна – последния византийски бастион в Северна България. Черноморският град бил мощно охраняван от западни наемници, които се славели със своята мощ и умения. Според изворите българите построяват специфична обсадна машина, необятна колкото вътрешния трап и висока – като крепостните стени. Войската на Калоян я употребява по едно и също време като мост, посредством който да премине над рова и като стълба, с цел да се добере до стената.

Обсадата продължава три дни и приключва на 24 март 1201 година с победа на българите. Съдбата на хванатите врагове била тежка съгласно сведенията на византийския историк Никита Хониат. Византийският гарнизон бил бутнат в рова и бойците били заровени живи. През идващите месеци стартира все по-осезаем напън от север, от страна на маджарите, което подтиква Калоян да търси мир с Византия. Така при започване на 1202 година стартират договарянията сред двете страни, в които едно от главните претенции е признание на царското достолепие на българския държател.

Снимка: By Secretary of Innocent III – zabukvite.org, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=10602473

Този въпрос е извънредно значим в дипломатическата политика на Калоян. Смята се, че търсенето на контакти с папата датират още от времето на братята на Калоян. Част от кореспонденцията с папа Инокентий III е непокътната и тя съдържа информация както за хода на самия разговор и съответните претенции на българския държател, по този начин и обстоятелства от българската политическа история. И за двамата мъже договарянията били преференциални – папата щял да усили властта си на Изток, а Калоян се опитвал да получи „ корона и достолепие “.

През 1202 година папата афишира началото на Четвъртия кръстоносен поход под предводителството на маркиз Бонифаций Монфератски и на Балдуин, граф Фландърски. Рицарите се насочат по вода към Изтока и през 1203 година стигат до Константинопол. Там те се включват в битката за византийския престол, завладяват града и слагат на престола – Алексий IV Ангел (1203-1204). По същото време разговорът сред папата и Калоян навлиза в решителната си фаза. Българският държател даже предлага помощта си на кръстоносците. Калоян се възползва от обстановката във Византия и прави сполучлив поход в Македония като превзема Скопие, Призрен, Охрид и Сервиа.

В последна сметка Калоян взема решение, че предвид на интернационалната обстановка Рим има по-голяма тежест на политическата сцена и се съгласява на уния с папата. По това време Византия към този момент е изгубила блясъка от предишното.

Така кардинал Лъв е освободен и продължава към българските земи. На 15 октомври 1204 година в Търново той коронясва Калоян за „ крал на българи и власи “, а на архиепископ Василий дава ранга „ примас “. Българският държател не получава купата цар, тъй като съгласно западните догми тя е равна на императорската. Въпреки това след коронацията Калоян употребява в формалната преписка купата „ цар “. Съществуват няколко тези за какво българският държател е споменат като властващ над власите. Унията с Рим също по този начин утвърждава автокефалността на Българската черква. Тя получава правото сама да подготвя своето миро. Предполага се, че унията с папата е прекъсната чак през 1232 година, когато същото вършат и сърбите.

Докато Калоян утвърждава своето интернационално самопризнание, в Константинопол настъпват промени. Императорът не заплаща обещаното на рицарите, а и Венеция се намесва със своите търговски ползи. Резултатът е свалянето на византийския държател и възкачването на Балдуин I на престола, с което се слага началото на Латинската империя. Византийската аристокрация в Тракия съумява да резервира до някаква степен властта си и се обръща към българския държател за помощ. Те му дават обещание, че ще му признаят царската купа и ще го одобряват за собствен държател. В по този начин създалата се битка за византийското завещание Калоян взема решение да се намеси.

Снимка: By Bichoes78 – Собствена творба, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=90074874

През 1205 година Анри Фландърски работи в Мала Азия против никейците, а Балдуин I събира армия, в която вземат участие над 140 рицари и се насочва към Тракия. На 29 март кръстоносната войска, която наброява към 4-5 000 души доближава до Одрин. По същото време в покрайнините на града идват и войските на Калоян, които наброяват към 7-8 000 души, от която не дребна част са кумани, правилни съдружници на Асеневци. Латинските рицари обсаждат византийската аристокрация, която е в Одрин, а Калоян разполага силите си на към 30 км. от града. На 14 април 1205 година българската и латинската войска се изправят една против друга.

В разразилата се борба Калоян за следващ път потвърждава своя гений на военачалник. Българският държател изпраща група кумани, които да атакуван рицарския лагер и да примамят врага към една блатиста околност. Българските елементи видимо отстъпват и раздират обръча. Това се оказва хитра машинация, тъй като, когато рицарите навлизат в блатата, куманите ги затварят наново и ги обкръжават. Част от латините съумяват да си пробият път и бягат в оттегляне, до момента в който другите са подложени на сеч. Балдуин I е покорен, окован и затворен в крепостта Царевец.

По-нататъшната орис на фламандския граф е обгърната в неопределеност. Една от най-недостоверните версии е, че той оцелява и даже се завръща в родните си земи – така наречен Лъжебалдуин. Една от най-широко публикуваните хипотези наподобява на историята на Саломе. Според нея българската кралица – Анна (известна и като Целгуба), която е куманска принцеса, е запленена от Балдуин. Тя разкрива своите усеща, само че рицарят я отхвърля. Огорчен и унизена, Анна споделя на Калоян, че Балдуин се е опитал да я съблазни и българският цар го убива в припадък на ревнивост и изхвърля натрупа му в р. Янтра.

Снимка: By Kandi – Собствена творба, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=6556606

Доколко тези обстоятелства са достоверни е противоречив въпрос, само че поради интернационалната обстановка, най-вероятно Калоян в действителност е умъртвил Балдуин. Папа Инокентий III се пробва да убеди Калоян да не работи коренно във връзка с фламандския граф: „ Затова ние внушаваме на твоя сияйност и откровено те съветваме, тъй като споделят, че ти държиш в плен константинополския император Балдуин, ти по този начин да се погрижиш за себе си, че посредством освобождението му да сключиш същински и здрав мир с латинците, с цел да спрат изцяло да атакуват теб и твоята земя. “ Калоян фактически се погрижва за Балдуин и всява разкол сред Анри Фландърски и Бонифаций Монфератски в битка за трона на Латинската империя.

Докато трае раздора в средите на рицарите, Калоян се възползва от обстановката и напредва към Константинопол, завладявайки замъци в непосредствена непосредственост до града. В края на месец септември 1207 година българският държател доближава до стените на Солун и го обсажда. Планът бил да се нападна всяка кула от обособен боен отряд. Според най-широко публикуваната версия, персонално куманския пълководец Манастър, татко на царицата, го пронизва. Дори се счита, че заговорът е още по-мащабен и в него взе участие и брачната половинка на Калоян, както и племенника му Борил. След близо денонощие в страдания, Калоян издъхва. Негов правоприемник става точно Борил, който се дами за Анна.

Снимка: By Svik, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2215663

Макар и малко, ръководството на цар Калоян се характеризира с впечатляващи дипломатически и военни триумфи. Титлата на българския държател е интернационална приета, а Българската черква получава по този начин мечтаната афтокефалност. Макар и краткотрайно, територията на българската страна се уголемява на юг към Тракия и на запад – към Македония. Така „ Добрият Йоан “ остава в историята като един от най-умелите пълководци в средновековната българска история.

Заглавна фотография: By Vassia Atanassova – Spiritia, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=15064321