Тежестта на короната: Йоан Александър – държавник в смутни времена
Още от Античността короната е знак на властта. Лавров венец, източна диадема или регалия, направена от доблестен материал – това скъпо бижу е било поставяно на главата на ръководещия, а останалите са коленичили пред него. В името на короната са били погубвани милиони животи и се е прекроявала хилядократно картата на света.
В поредност от текстове ще ви срещнем с едни от най-интересните владетели в международната история. Някои са водели страните си до нечуван напредък, Златни епохи и неподозирано обширни граници. Други са пропилявали благосъстоянията и силата си в гонене на химери или са заличавали постигнатото от предците си. Добри, зли, подли, пресметливи, благородни или благочестиви, всички те са носели бремето на ръководството и отговорността за благоденствието на своите нации.
В Акадската митология има един доста тъмен господ именуван „ Ерра “ или „ Ира “. Когато се появявал сеел мор и политически проблеми. За да се предпазят от неговата поява и „ зли очи “ хората носели специфични амулети на вратовете си, направени от камък и мед. Акадците са вярвали, че Ира е господ на чумата. Тази страшна болест е „ Бич на империите “ от Древността до наши дни. В превод от латински думата значи „ удар “ или „ рана “. През вековете заболяването се появява по друго време и постоянно оставя стотици хиляди жертви зад тила си. Балканите не вършат изключение.
Гръцкият хронист Тукидид я загатва в подтекста на Пелопонеските войни (431 – 404 прочие Хр.), а през VI в. тя лишава живота на хиляди византийци по време на така наречен Юстинианова зараза. Периодът обаче, когато „ Черната гибел “ е най-широко публикувана в Европа и в частност – на Балканския полуостров, е през XIV в. Тогава в резултат на редица климатични и политически аргументи, генуезките търговци без да допускат я трансферират от град Кафа (дн. Феодосия) на Кримския полуостров в сърцето на континента. Три варианта, пренасяни от бълхи по гризачите, бързо плъзват по европейските улици. Средновековната медицина не е готова даже да облекчи болката на потърпевшите, резултатът през идващото столетие е над 50 млн. жертви.
Предвид характера на генуезката търговия, още от 1347 година едни от първите наранени земи са византийските и българските територии. Точното пресмятане на броя жертви съставлява компликация за историографията, само че е несъмнено, че най-силно наранени са Константинопол и черноморските градове като Месемврия (дн. Несебър) и Одесос (дн. Варна).
Снимка: By Classical Numismatic Group – http://www.cngcoins.com, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1581660
В продължение на 40 години той лавира сред комплицираната политическа конюнктура на Балканите, укрепва страната ни против османското настъпление, извежда българската просвета до самобитен втори „ Златен век “ и се бори да запази чистотата на вярата против ереси като богомилството. Едно е несъмнено, неговото ръководство съответствува с един от най-тежките интервали от историята на Балканите и той съумява да преведа страната ни през него.
Йоан Александър е роден при започване на XIV в. Той е потомък на Тертеровците и на династията на Асеневци. Подобно на други негови прародители, възкачването му на престола е в резултат на държавен прелом. Когато през 1330 година цар Михаил Шишман е погубен в борбата при Велбъжд, на българския трон се възкачва законния правоприемник – Иван Стефан. Новият държател не е изключително известен. Липсвало му опит, а и мнозина считали, че се намира под въздействието на Сърбия, защото бил племенник на крал Стефан Дечански. През 1331 година една болярска формация го смъква от власт и слага на негово място – Йоан Александър. Деспотът на Ловеч освен е чичо на Иван Стефан, само че е и един от най-популярните аристократи по това време.
Стабилността на властта на новопровъзгласения цар Йоан Александър е застрашена от три огромни противников сили. На запад е Сърбия, ръководена от един от най-великите си владетели – крал Стефан Душан. Сърбите не са удовлетворени от свалянето на своето протеже и чакат комфортен миг да нанесат удар. На юг византийският император Андроник III вижда комфортна опция да изпрати войски и да постави ръка върху тракийските земи. А на север, вуйчото на Йоан Александър – Белаур се укрепва във Видин и отхвърля да признае властта на племенника си. Още през тази тежка първа година от ръководството си българският държател демонстрира своята предвидливост. Първата стъпка е обезпечаване на съюз със Сърбия. Това става посредством брака сред Стефан Душан и сестрата на Йоан Александър – Елена. Мирните връзки сред двете страни остават непокътнати по време на цялото дълго ръководство на българския цар.
Следващият ход на Йоан Александър е изпращането на татарски наемници към Видин, които да държат вуйчо му зает. През това време българският държател събира сили, с които да се изправи против Византия. Българските войски превъзхождат числено ромеите и царят съумява да си възвърне Айтос и Дъбилин (дн. Ямбол). Започват договаряния с византийския император, а през това време към българските сили се причисляват татарски наемници. На 18 юли 1331 година българската и византийската войска се изправят една против друга при Русокастро. По силата на спогодбата дъщерята на византийския император – Мария се дами за най-големия наследник на българския цар – Михаил. Отново според контракта, тракийските земи са върнати на Йоан Александър.
Снимка: Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1581665
През 1332 година в региона към Видин и реките Тимок и Морава избухва протест отпред с диктатор Белаур. Една от главните аргументи за въстанието е устрема на обособени боляри към разединение от централната власт. Белаур е надвит, само че това не поставя завършек на напрежението в България. Изникват други кандидати за властта на Йоан Александър в лицето на някогашната търновска кралица Анна Неда и един от синовете й – Шишман, който плете заприказва против българския цар в Константинопол. В тази комплицирана вътрешна обстановка Йоан Александър позволява неточност. Вместо да централизира властта си, той взема решение, че най-хубавото решение на вътрешно-политическата неустойчивост е разделянето на страната сред синовете от първата му брачна половинка – Теодора. През 1337 година той афишира синовете си за съ-владетели, а най-големия от тях – за престолонаследник.
Многобройните военни победи на Йоан Александър през това първо десетилетие от ръководството му са увековечени в известното похвално слово – Софийски Песнивец, прочут също и като Кукленски псалтир. В послесловието българският държател е именуван „ популярен воевода “ и „ цар на царете “. Военните му подвизи са съпоставени с тези на Александър Велики. В похвалата даже се загатва, че Йоан Александър е хубав на външен тип и неустрашим. Накрая приключва с молитва за царското семейство и за самия държател.
Скоро Балканите са изправени пред нов проблем – разразилата се революция във Византия (1341-1347). От едната страна на спора е император Йоан VI Кантакузин, а от другата – брачната половинка на предходния император – Анна Савойска, която е регент на малолетния Йоан V Палеолог. Кантакузин съумява да притегли сърбите на своя страна, а Анна Савойска – българите. Йоан Александър обаче се пробва единствено да се възползва от обстановката. В този тежък за империята миг, той причислява към българските територии Пловдив и осем замъци в Родопите. Тогава Кантакузин взима решение, което трансформира историята на Балканите вечно. Той прибягва до потреблението на османски наемници.
Тези нови съседи на империята нееднократно са нанасяли проваляне на византийците. Те към този момент са завладели последните византийски територии в Мала Азия, лимитирани към градовете Бруса, Никея и Никомедия. През 1356 година превземат Анкара, която е постоянна основа за бъдещи походи против Балканите. В този безпорядък от враждуващи, съюзяващи се и още веднъж враждуващи държавици османците съумяват да приготвят своето навлизане на полуострова и то за трайното му завземане. Кантакузин просто изпраща поканата за това. Едва в края на ръководството си той осъзнава пагубните последствия от своята политика.
През 1351 година в Търново идват византийски пратеници с молба за помощ от Йоан Александър за изграждане на флот, който да възпре прехвърлянето на османците от Мала Азия на Балканския полуостров. Българският държател в началото демонстрира предпочитание да помогне, само че по-късно е повлиян от крал Стефан Душан и отхвърля да финансира начинанието. По този метод е пропусната една комфортна опция за основаване на общ фронт против нашествениците и горчивите последствия не закъсняват. През 1352 година въоръжените сили на Сюлейман окупират дребната цитадела Цимпе, а две години по-късно завземат и Галиполи.
Снимка: Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1581665
Османците не престават набезите си и проникват в Южна Тракия. Те стигат чак до Средец (дн. София), а в борбите против тях умират синовете на Йоан Александър – Михаил Асен ІV и Иван Асен ІV. През 1355 година По същото време Йоан Александър се развежда с Теодора І и подписва брак с еврейката Сара, която приема християнското име Теодора ІІ. Новият съюз води и до смяна в престолонаследието. За снов държател Йоан Александър афишира първородният си наследник от Теодора II – Иван Шишман.
Това е употребявано като мотив от сина му Иван Срацимир, държател на Видинската област, да показва своята фактическа автономия от търновския цар. По това време той към този момент разполага със лична войска и води независима външна политика. Иван Срацимир обаче не е единственият отделил се държател в българските земи. Като независим държател се издига и болярина Балик, който е отпред на Добруджанското княжество.
Не по-малко рискови за вътрешното разцепление и дестабилизация на българската страна са и появилите се познати и нови ереси. Такива са богомилството и адамитството (движение, което отхвърля брака и обществените правила и практикува нудизма). Любопитен е обстоятелството, че почитателите на поп Богомил се появяват за първи път при другия най-дълго управлявал български държател – Петър I. Тези ереси срещат решителния отпор на Българската патриаршия, подкрепена интензивно от Йоан Александър. През 1360 година в Търново е призован църковен събор. Съгласно неговите решения исихазма е разгласен за публична форма на християнството, изповядвано в България. Понятието произлиза от думата за „ успокоение “. Главната цел на доктрината е да възвърне връзката сред индивида и Бога, непоколебим аскетизъм и отдаване на молебствия. Сред последователите му е Патриарх Евтимий.
Снимка: Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=4908860
Освен с опазването на християнството, ръководството на Йоан Александър се характеризира и с културен напредък. Като основен център на българската словесност през XIV в. се откроява Търново. Именно тук Теодосий Търновски и неговите възпитаници поставят основите на така наречен Търновска книжовна школа, чиито хрумвания и книги надскачат както рамките на престолния град, по този начин и тези на Българското царство. Йоан Александър се отличава като извънреден филантроп и донор. По негово време е изработен илюстрования превод на Манасиевата хроника. В момента той е част от сбирката на Британската библиотека, а през 2017 година е включен в Международния указател на ЮНЕСКО. В този интервал са основани и голям брой църкви и манастири. Сред тях се откроява скалната черква „ Св.Богородица ”, край село Иваново, Русенско, която е украсена с голям брой красиви фрески. Архитектурата също е в подем, а Търново е възхваляван като един „ Нов Константинопол “.
От средата на ХIV в. Балканският полуостров съставлява тъжна политическа картина. След гибелта на крал Стефан Душан Сърбия се раздробява. България също е разпокъсана на обособени владения. Ресурсите, които гълтам непрекъснатите войни, усилват нетърпимо данъчното задължение и стават мотив за протести. Именно в този миг на политическо безсилие умира Йоан Александър. В продължение на 40 години той се пробва да поддържа мира и стабилността в българската страна и да я преведе през компликациите. От ереси, през чуми до вражеско нахлуване, ръководството му става очевидец на голям брой катаклизми. От всичко това се ражда нещо позитивно и това е разцвета на българската просвета.
Заглавна фотография: Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=802225
