Страната на изгарящите надежди
Още едни Олимпийски игри към този момент са в историята, само че тъкмо в тази история българският спорт има прекомерно безславно наличие. Като изключим единствените двама наши представители – Александра Жекова и Владимир Зографски, които демонстрираха, че задачата им е да бъдат на равнище, а даже и да го надскочат, всичко останало беше просто наличие, а в някои случаи даже и неявяване.
Аз не мисля тъкмо по този начин, само че болшинството сънародници биха били изцяло съгласни с мнението на един от нашите биатлонистите, който самичък си сподели, че българското присъединяване в Пьонгчанг е просто „ пълнеж”, с цел да могат другите да печелят. Но даже и да е по този начин, аз ще ви споделя своето мнение по въпроса.
Първо - несъмнено е едно, че Александра Жекова и Владимир Зографски са безспорните герои на България в Пьонгчанг 2018 година, тъй като макар че в България няма нито трасета за сноуборд крос, нито настояща ски шанца, те демонстрираха, че изискванията не са най-големият проблем на българския спорт. Проблемът е в главите на политици и служители, на треньори и „ спортни деятели”, а практиките, посредством които се ръководят спортните клубове и федерации разяждат към този момент надълбоко корозиралата система.
И второ - жалкото не е класирането на спортистите ни на зимните игри. Не е това, дали някой е бил 20-ти от 21 участници или даже 21-ви от 21. Жалкото е, че имаше стартове, в които българите стартираха, само че не завършваха. Жалкото е, че българите станаха за посмешище, откакто мъжката ни щафета в биатлона бе спряна, поради застигане от водещия в надпреварата тим. Честно: По-добре щеше да е тези безславни участия въобще да не бяха реализирани. Когато женската щафета в биатлона (при все, че през последните години мъжкото ни направление е с съсловия по-силно) демонстрира, по-добър резултат от мъжете и то навръх Олимпийските игри, несъмнено нещо в системата и по-конкретно в последните години на подготовка не е наред.
Всички добре знаят, че действителната стойност на това по какъв начин си почнал и си се представял по Световните купи в първите години на олимпийския цикъл постоянно се обезценява, тъй като погледите най-после са ориентирани към най-важното съревнование, а то е когато дойдат Игрите. И макар всеобщо прокламираният олимпийски принцип, че по-важно е присъединяване (с което аз по принцип съм склонен, поради надалеч по-дълбокия смисъл на олимпийската идея), представянето не може да бъде без значение.
Ясно е, че в днешно време самото класиране на Олимпийските игри постоянно е по-трудно от борбата в действителното съревнование под знака на петте кръга, само че жалките статистики, какъв брой огромна делегация изпраща България нямат безусловно никаква стойност, когато болшинството от тези, които изпращаме не могат почтено да показват родината. И да, някой може да се обиди, само че от истината постоянно боли.
Докато в България спортистите, от най-ранна детска възраст, се преглеждат като източник на финикийски знаци (от клубове и федерации), то нищо положително няма да се случи, нито пък ще имаме нови велики спортни герои, като Евгения Раданова, Екатерина Дафовска и Иван Лебанов.
Министерството на спорта и служителите в него би трябвало да проумеят, че откогато съществува тяхната институция България е спечелила медали единствено посредством спортисти, които са артикул на една към този момент изчезнала система за асортимент и подготовка, а не са артикул на министерския надзор. Докато междуетажните чантаджии и бюрократи от бул. „ Васил Левски” №75 и техните политически ръководители наливат милиони левове в публични поръчки, на чиято стойност могат да се построят 3 чисто нови зали, вместо една ремонтирана, която е нефункционална и по остарели стандарти, дотогава в тази нечиста и несвята република ще има единствено язвителни мнения и надменно отношение към българските олимпийци.
Трябва да се знае, че виновността не е единствено тяхна – на олимпийците, само че още веднъж идваме на тематиката с груповата безнаказаност. И там някъде се размива всичко. Треньорите и спортистите ще създадат разбори, федерациите също. Министерството и то няма да остане по-назад. И там апропо, най-вече да бъде заменен някой и различен треньор. И най-после всичко ще бъде постарому.
Проблемът обаче не е в елитния спорт. Проблемът е, че няма същински учебен, няма същински академични спорт. Няма маса, от която може да се избира, която да генерира конкуренция на национално ниво. Няма тласъци да има такава маса от спортуващи хора. В това би трябвало да се насочат напъните на тези в постройката на Спортната палата, а не на кого, какъв брой и по какъв начин да го орежем в бюджета, на база задоволително несъответстващите критерии за финансиране. Ами да, господа и дами в Министерството на спорта, като престанат въобще класиранията на международни и европейски шампионати (защото в олимпиадите съвсем ги няма), това още веднъж ли ще е един от главните ви критерии за държавна финансова поддръжка на спортните федерации? Но да си знаете и че решението на проблемите няма да пристигна от това, кой град е смехотворна „ Столица на спорта” и от това, какъв брой маратона ще организираме, откакто наградният фонд в тях отива за шепа задгранични бегачи. Това е просто следващият метод за асимилиране на пари от държавната хазна.
Децата на България към момента ги има, само че това няма да продължи още дълго със сегашните политически принадлежности. И когато през 2050 година пристигна време за XXXI-те Олимпийски зимни игри България може и да изпрати олимпийска делегация, само че единствено в случай че в страната на изгарящите очаквания към момента има спортуващи младежи.
Аз не мисля тъкмо по този начин, само че болшинството сънародници биха били изцяло съгласни с мнението на един от нашите биатлонистите, който самичък си сподели, че българското присъединяване в Пьонгчанг е просто „ пълнеж”, с цел да могат другите да печелят. Но даже и да е по този начин, аз ще ви споделя своето мнение по въпроса.
Първо - несъмнено е едно, че Александра Жекова и Владимир Зографски са безспорните герои на България в Пьонгчанг 2018 година, тъй като макар че в България няма нито трасета за сноуборд крос, нито настояща ски шанца, те демонстрираха, че изискванията не са най-големият проблем на българския спорт. Проблемът е в главите на политици и служители, на треньори и „ спортни деятели”, а практиките, посредством които се ръководят спортните клубове и федерации разяждат към този момент надълбоко корозиралата система.
И второ - жалкото не е класирането на спортистите ни на зимните игри. Не е това, дали някой е бил 20-ти от 21 участници или даже 21-ви от 21. Жалкото е, че имаше стартове, в които българите стартираха, само че не завършваха. Жалкото е, че българите станаха за посмешище, откакто мъжката ни щафета в биатлона бе спряна, поради застигане от водещия в надпреварата тим. Честно: По-добре щеше да е тези безславни участия въобще да не бяха реализирани. Когато женската щафета в биатлона (при все, че през последните години мъжкото ни направление е с съсловия по-силно) демонстрира, по-добър резултат от мъжете и то навръх Олимпийските игри, несъмнено нещо в системата и по-конкретно в последните години на подготовка не е наред.
Всички добре знаят, че действителната стойност на това по какъв начин си почнал и си се представял по Световните купи в първите години на олимпийския цикъл постоянно се обезценява, тъй като погледите най-после са ориентирани към най-важното съревнование, а то е когато дойдат Игрите. И макар всеобщо прокламираният олимпийски принцип, че по-важно е присъединяване (с което аз по принцип съм склонен, поради надалеч по-дълбокия смисъл на олимпийската идея), представянето не може да бъде без значение.
Ясно е, че в днешно време самото класиране на Олимпийските игри постоянно е по-трудно от борбата в действителното съревнование под знака на петте кръга, само че жалките статистики, какъв брой огромна делегация изпраща България нямат безусловно никаква стойност, когато болшинството от тези, които изпращаме не могат почтено да показват родината. И да, някой може да се обиди, само че от истината постоянно боли.
Докато в България спортистите, от най-ранна детска възраст, се преглеждат като източник на финикийски знаци (от клубове и федерации), то нищо положително няма да се случи, нито пък ще имаме нови велики спортни герои, като Евгения Раданова, Екатерина Дафовска и Иван Лебанов.
Министерството на спорта и служителите в него би трябвало да проумеят, че откогато съществува тяхната институция България е спечелила медали единствено посредством спортисти, които са артикул на една към този момент изчезнала система за асортимент и подготовка, а не са артикул на министерския надзор. Докато междуетажните чантаджии и бюрократи от бул. „ Васил Левски” №75 и техните политически ръководители наливат милиони левове в публични поръчки, на чиято стойност могат да се построят 3 чисто нови зали, вместо една ремонтирана, която е нефункционална и по остарели стандарти, дотогава в тази нечиста и несвята република ще има единствено язвителни мнения и надменно отношение към българските олимпийци.
Трябва да се знае, че виновността не е единствено тяхна – на олимпийците, само че още веднъж идваме на тематиката с груповата безнаказаност. И там някъде се размива всичко. Треньорите и спортистите ще създадат разбори, федерациите също. Министерството и то няма да остане по-назад. И там апропо, най-вече да бъде заменен някой и различен треньор. И най-после всичко ще бъде постарому.
Проблемът обаче не е в елитния спорт. Проблемът е, че няма същински учебен, няма същински академични спорт. Няма маса, от която може да се избира, която да генерира конкуренция на национално ниво. Няма тласъци да има такава маса от спортуващи хора. В това би трябвало да се насочат напъните на тези в постройката на Спортната палата, а не на кого, какъв брой и по какъв начин да го орежем в бюджета, на база задоволително несъответстващите критерии за финансиране. Ами да, господа и дами в Министерството на спорта, като престанат въобще класиранията на международни и европейски шампионати (защото в олимпиадите съвсем ги няма), това още веднъж ли ще е един от главните ви критерии за държавна финансова поддръжка на спортните федерации? Но да си знаете и че решението на проблемите няма да пристигна от това, кой град е смехотворна „ Столица на спорта” и от това, какъв брой маратона ще организираме, откакто наградният фонд в тях отива за шепа задгранични бегачи. Това е просто следващият метод за асимилиране на пари от държавната хазна.
Децата на България към момента ги има, само че това няма да продължи още дълго със сегашните политически принадлежности. И когато през 2050 година пристигна време за XXXI-те Олимпийски зимни игри България може и да изпрати олимпийска делегация, само че единствено в случай че в страната на изгарящите очаквания към момента има спортуващи младежи.
Източник: gong.bg
КОМЕНТАРИ