Осъзнах, че не съм водил шестгодишното ми момченце нито веднъж

Осъзнах, че не съм водил шестгодишното ми момченце нито един път на българското море. Не съм му го посочил. А бих желал да му покажа доста неща. Бунгалата до Приморско, където като дете съм ловял костенурки. Имаше скакалци колкото цялата ми детска длан и какви ли не чудесии. Толкова невероятни, че няма нито едно електронно приложение, което да ги опише.

Бих го качил на дюните на „ Каваците “. Зад тях преди време имаше будка и продаваха бира и цаца. Взимаш си бирата, цацата в една пластмасова тарелка и отиваш на дюната да си гледаш морето. Само внимаваш да не влезе пясък в цацата, че неприятно. Ако дюната беше още там щяхме да седим горе и да си приказваме за каквото си щем.

Искам да му покажа и многото скрити заливчета сред Несебър и Равда. Да си спомня (а и да се похваля) къде съм спал под звездите. Как сме охлаждали дините в морето. И по какъв начин се събират борови иглички от прилежащата гора, с цел да си ги постелеш върху скалите да не ти убива през нощта. По-хубаво от първокласен матрак е.

Сега там няма борова гора. Има плътна редица от хотели. Пет-, четири- и беш-ли-му-ма**ата- колко-звездни, само че за сметка на това – нелепи. Направо млечен път има. От млечен бетон. А заливчетата ги няма. Усвоени са по някаква загадка стратегия за асимилиране на всичко, което би могло да донесе наслада.

И на Силистар ми се ще да го заведа. Да седим на пустия плаж и да гледаме облаците преди дъжд. И като завали да тичаме в морето, тъй като, когато завали, водата става някак си по-топла. Да му опиша по какъв начин водните змии не са рискови и не ядат хора, а жаби. И смоковете не са рискови. Дори са потребни, тъй като където има смокове няма отровни змии. Мисля, че там още има водни змии, само че се губят в концесионните контракти.

Един цялостен топъл следобяд да го разхождам из остарелия Созопол с празните улици и надвисналите дървени къщи. Да усещаме по какъв начин мирише на чирози и море, а не на евтина китайска пластмаса.

Днес и Магистрала до морето ни има издигната. Дори автомагистралата минава от автомагистрала в лунапарк. Чувал съм че на моменти доста занимателно друса и всеки има опция да се пребие и да изпълни новините.

А даже не сме станали повече хора. Намалели сме с съвсем три милиона. И преди ходехме на море. За по две седмици – общоприетоо. И чужденци имаше. Нали си ги спомняте? Германци, поляци, чехи, унгарци… Целия соц лагер ни се изсипваше и отново имаше природа, въздух и благополучие. И някак това, което имахме, беше задоволително. Като леглова база, приказвам.

Един ден ще опиша за всичко това на сина ми, само че няма да съм му го посочил. Защото по какъв начин се демонстрира нещо, което го няма? Той ще цъка с език, както аз съм цъкал когато майка ми ми е разказвала по какъв начин в нейното детство в Перловската река е имало рибки.

А къде са саксията и мутрата?

В дребното скромно къмпингче, в което съм сега, от скоро има поставени саксии (изненадващо съответствува с нашествието на българи), с цел да не може всяка една мазна мутра да си паркира колата където си изиска. Саксиите са цялостни с трева и пазят пространството да могат да тичат децата. На пръв взор – незабележимо, само че някак показателно. Да се осмисли и онагледи, че съхранението на красивите мемоари стартира отсам. И си коства да се покаже.

Освен това утринната панорама на море е по-хубава, доста по-хубава от гледката на задната ризница на колата на някой разпищолен дебил.