Онова, което е добродетел у писателя, понякога е порок у

Онова, което е добродетел у писателя, от време на време е недостатък у държавника, и нещата, които постоянно са ставали мотив за хубави книги, могат да доведат до огромни разтърсвания. – Алексис дьо Токвил

Общото сред диктаторите и авангардните художници е тяхната радикалност, с други думи – техният интегризъм: и едните, и другите желаят да изхождат от нищото, да не вземат поради това, което към този момент същестува, с цел да основат произведение съгласно личните си критерии.

И едните, и другите биха могли да възприемат фамозния стих на Йожен Поатие от Интернационала, „ ний старий свят ще разрушим ”; защитаваният способ е еднакъв, а точно революцията.

Общото посред им е упоритостта да тотализират, която не се стопира пред никакво ограничаване и не приема никакво друго мнение: художникът желае да отстрани всички други естестически догми, диктаторът е подготвен да разклати всички правила на предходния обществен живот.

И най-после, общото посред им е и незачитането на самостоятелното мнение, предпочитането на груповите и стандартизирани творби.

Верни на прометеевския план, който пронизва цялата модерност, те имат за цел да основат едно напълно ново изкуство, нови хора, нов народ.

Много поредно те отхвърлят женските полезности – обич, деликатност, състрадание – и всичко, което им е обещано извън, било от природата или от историята.

Нищо не е заварено, всичко е въпрос на воля.

Амбицията им е безкрайна и все пак тя обрисува едно затворено пространство, което не признава нищо отвън него.

Опиянени от горделивост, художниците и диктаторите са уверени, че владеят напълно процеса на създаване, както на творбите, по този начин и на обществата.

Онова, което ги разграничава, е на първо място мащабът, с който работят: в единия случай е цялата страна, в това число нейното население; в другия случай са книгата, платното, сцената, домът, улицата, и най-много кварталът.

Трябва да повторим също, че диктаторът единствен отъждествява своята активност с художествено творчество. Подчинените маси в Русия на Сталин, в Германия на Хитлер или в Италия на Мусолини не виждат сливането на политическата и художествената активност и не знаят, че животът им е моделиран съгласно някакъв канон за хубост.

Абсолютът, в името на който страната ги държи в послушание и пред който са принудени да благоговеят, има напълно различен облик и той построява един групов, а не персонален блян.

Новият господ се назовава нация или страна във фашистка Италия, народ в нацистка Германия, комунизъм в Съветска Русия. Навсякъде чиновниците на култа са проведени в партия.

Средностатистическият жител на тези страни въобще няма време да образува живота си като произведение на изкуството съгласно личното си схващане за хубост. Той е заставен да се преценява с общия блян.

Докато диктаторът живее с мисълта за обединение на двата съвременни метода за доближаване до абсолюта – политическия и художествения – на популацията се постанова политическият абсолют: революцията, партията, вождът, а хубостта играе единствено второстепенна роля.

Населението вижда напълно друго нещо: гибелта на милиони хора, гонене, затвор, послушание, боязън, морално извращение.

Добре знае се какви са вредите от опита за тотална гражданска война, когато мечтаният блян е имал политически темперамент: утопизмите, които са имали претенцията да заменят посредственото настояще с едно ярко бъдеще, са станали тоталитаризмите на XX век – доста по-лошо лекарство от злото, от което сякаш са желали да ни излекуват.

Днес към този момент не имаме вяра на търговците на политически фантазии, на утопистите, които обещаваха благополучие за всички, защото разбрахме, че зад тези обещания се крият злокобните измами на Ленин и Сталин, на Мусолини и Хитлер.

Понякога считаме, че романтическите показа за художествено съвършенство са тяхна антитеза. В реалност няма нищо сходно: двете освен са си взаимодействали или съперничили.

Те изхождат от едно и също разбиране за света, кото счита, че има рецептата за висшо съзидание, което не трябва да се обременява от предходните способи на живот и творчество.

Това разбиране опълчва коренно нисшето и висшето, сегашното и бъдещето, злото и положителното и желае дефинитивно да отстрани първата част от опозицията.

А престане ли идеалът да бъде небосвод, трансформира ли се в предписание на всекидневния живот, резултатът е пагубен – царство на терора.

Новият човек, който е трябвало да сътвори комунизма, остава единствено в лозунгите на Партията и в романите на социалистическия натурализъм. 

Съдбата на руската страна демонстрира, че първичният план – да отстранен всички остарели обществени структури и да се заменят с нов ред, плод на науката и волята – постоянно се проваля; освен когато неговите основатели губят войната, само че и когато я печелят.

Комунизмът умира не след военно проваляне, а от „ естествена гибел “. Зад себе си оставя единствено материална и морална съсипия.

Из „ Тоталитарният опит “