Оманският пустинен маратон е с дължина от 100 мили или

Оманският необитаем маратон е с дължина от 100 благи или към 165 километра през един от най-горещите пясъци в света. Странното е, че всяка година има фенове на концепцията, които са подготвени да се впуснат в това предизвикателство и да тестват лимита на силите си. Тичането се оказа по-достъпен спорт и от футбола, задоволително е да имате предпочитание, да изберете посока и просто да създадете темпото си. Тялото ще направи всичко останало, изключително в случай че грижата и вниманието към него е по-висока. Един забавен детайл е, че човек се счита в добра форма, в случай че може да избяга 1.6 километра за 4 минути или под толкоз, само че времето не е необикновен фактор, когато човек се приготвя за един от най-зловещите маратони.

Необходима е голяма воля, кален дух, умеенето за обмисляне, надзор на всички процеси в тялото и доста свободно време. Професионалистите влагат целия си живот в тичане и знаят, че с цел да останат в историята като поетите на маратоните. Това са хора като Мо Фарах, Дейвид Рудиша и Елиуд Кипчоге. Тяхното присъединяване в надпреварата не е просто тичане, а хубост, която заслужава да се види.

Ултрамаратоните са още по-различна история – там човек ще докара своето положение доста близо до гибелта. Всеки носи със себе си раница, храна, фенер и още доста други атрибути. Това не е просто спорт, а предизвикателство, което трансформира всеки един човек вечно. За мнозина е полуда, само че това е идващото равнище на надпреварата. Повечето спортисти не се впечатляват от възхвалите, изключително откакто знаят, че в случай че един човек е мобилен и прави някакво по-сериозно придвижване, публично е в своето начало на едно дълго и изморително премеждие, предлагащо съществени триумфи.

При маратоните е ясно, че всеки спортист, който успее да закове часовника под три часа ще завоюва вниманието и редица вдигнати вежди. Маратоните са най-ниският вероятен вид, изключително откакто по-опитните търсят новата тръпка. След няколко участия има и предпочитание за прибавянето на думичката „ ултра “, което ще разреши да се увеличи упоритостта. За да е несъмнено, че всеки спортист ще страда доста. В някои от главните препоръки на експертите ще участва и по този начин нареченото вървене – същото ще се употребява доста, в случай че някой си показва, че ще успее да пробяга към 165 км.

Има и още един проблем на този тип надпревари – те са скъпи, организират се на доста съществени местоположения и постоянно изискват по-свирепа инвестиция. От самолетни билети и хотелски стаи, екипировка и храна, както и по-скъпа техника за локализиране, в случай че нещо се обърка. Това са разноски, само че въпреки всичко има и един детайл, който си заслужава – тръпката от надпреварата. Да прекараш километри в пустинята, да гледаш звездите и да видиш дивото, като е несъмнено, че това няма да се повтори – мнозина рядко избират същата дестинация, в случай че не приказваме за експертите.

Повечето ултрамаратонци се майтапят, че като модерните и модерни дами обичат да пътуват, само че не употребяват транспортни средства, а личните си крайници. И има едно нещо, което всеки оживял ще опише – от пустинята излиза един по-различен човек. Не всеки ще бъде Мойсей на бягането, само че отново е едно положително начало. Организаторите оферират на участниците да изберат своето лично движение – някои могат да се състезават за 6 дни, само че безсмъртните избират разстояние от близо 2-3 дни. Оман не е единствената локация, където човек може да си провежда среща с Бог. Състезанието в Сахара е с дължина от близо 250 километра.

Това е най-високата летва, която се слага на спортистите, способни да победят себе си и да изстискат последната молекула сила. Състезанието в Оман се води леката версия на пъкъла в Сахара, експертите го считат и за загрявката. Оманският ултрамаратон стартира от дребния град Бидия, който се намира на близо 233 километра от столицата Мускат. Всеки играч би трябвало да има наложително в себе си помпа за изсмукване на змийска отрова, нож и огледалце за слънчеви сигнали. Пустинята не е място за разходки или умерено бягане, това продължава да е едно от рисковите места на света, като умерено хвърля някои от най-големите провокации.

За да бъдете най-малко малко готови, би трябвало да запомните, че ултрамаратоните зависят доста от терена. Тичането в пясъка е една напълно друга идеология. Мнозина се майтапят, че в никакъв случай не би трябвало да се взимат фотоси на фамилията – цялата пустиня е цялостна със заровени мемоари, които при стихия политат във въздуха. Една фотография може да тежи задоволително след 100 километра.

Нещо повече, спортистите залепят устойчиво обувките си, в това число и гамашите, премерват раниците си, от време на време даже подстригват четките за зъби, с цел да не тежат ненужно. Тайната е, че всеки желае да се раздели с оптималното тегло и да бъде сигурен, че е направил всичко належащо за оцеляването. Ултрамаратоните са предизвикателство за всяка възраст, само че още веднъж ще напомним, че е целесъобразно да ги извършите в вярното време и място. Някои се състезават на по 60 години, други са слепи в това съревнование, само че те към този момент са минали през пъкъла.

Оманската пустиня е присъща с два детайла – сянка има при започване на надпреварата и при финиша, а в границите на 6 дни всеки ще бъде подготвен да се изпържи на безмилостното слънце. Пустинната меланхолия е друга сериозна заплаха – даже и да гледате сянката си по вълните на пясъка, не очаквайте, че това ще продължи постоянно, слънцето изтощава всички. В Оманския ултрамаратон постоянно се записват сред 70 и 100 индивида.

Повечето стоят дружно за към час, до момента в който пътят е еднакъв, само че стартират ли баирите, бързо излиза наяве кой е натрупал опита на пясък. Дюните са безкрайни, въпреки всичко става въпрос за пустиня, само че в случай че има още един противен детайл, това е вятърът и дребните песъчинки, които се забиват като остриета в лицето. При по-силен вятър към този момент няма никаква опция за бягане, от време на време е мъчно и да се върви. След първите няколко часа излиза наяве, че Оман не е гостолюбив за спортисти.

Температурните разлики са свирепи. През деня ще има междинни стойности от 40 градуса по Целзий, а след няколко часа краката стартират да тежат и всяка последваща стъпка е по-бавна и по-бавна. Тук идва и положителната остаряла меланхолия, мнозина чакат да видят другите спортисти да профучават към тях, само че това не се случва. Изведнъж излиза наяве, че всеки играе самичък в този маратон. Това е единствено първият ден.

Вторият ден през пустинята изкарва всички бегачи против една от най-високите дюни. Ако човек желае да продължи в това съревнование, наложително би трябвало да премине.

Голямата вяра или моторът на този маратон е привързан с обстоятелството, че може би ще стане малко по-леко, само че в никакъв случай не става – всеки ден е по-труден и неочакван от другия. Пясъкът помива последните сили и като че ли изсмуква живота от участниците. Има и една загадка, която не се предлага за всички – колкото по-бързо се завърши денят, толкоз повече време има за отмора, мнозина не се пробват да се състезават, само че това е и тайната, положителното движение се отплаща с още повече отмора.

Краят на всеки ден има задоволително положителни сенки, а те избавят животи.

На 5-я ден има изискване, че първите 20 състезатели би трябвало да тръгнат към 2 часа след всички останали. Това няма значение, в случай че човек е решил просто да означи, че е изтормозил тялото си, само че за 20-ната души е значимо, че ще имат опция даже да се считат за положителни в тази конкуренция. Не е загадка, че някои англичани стартират да пеят или да си тананикат някоя обичана мелодия. Често мнозина си спомнят химна на Ливърпул „ You`ll Never walk Alone “, съдиите ги разпознават елементарно, изключително откакто това ги разсейва от безмилостното слънце.

Приемете, че пустинята не е място за елементарни хора. Тук мозъкът не работи вярно, тялото не слуша никого и на финала излиза наяве, че един човек просто би трябвало да избере какво в действителност може и би трябвало да се случи от другата страна.