Арихион от Фигалия, който спечели олимпийско отличие мъртъв
Олимпиадите от древността са обсипани с впечатляващи истории за атлетизъм и подвиг, като да вземем за пример тази за Меланкомас от Кария – боксьор, спечелил няколко олимпийски оценки, за който се твърди, че не прави нищо друго, с изключение на да бяга от ударите на съперника си, до момента в който той не се умори и не се откаже. Може би най-причудливата олимпийска история от всички обаче е тази на Арихион от Фигалия, който един път печели олимпийския венец, макар че, когато побеждава съперника си, е мъртъв.
Двама спортисти в панкратионска битка
Арихион е бил практикуващ панкратион – античен и много жесток спорт, който може да се преглежда като предходник на актуалните смесени бойни изкуства, защото включва и смесва детайли от два стила пердах: основно бокс и битка, като и двете са сами по себе си антични олимпийски събития.
Що се отнася до името на спорта, то произлиза от древногръцките думи „ пан “ и „ кратос “, които се превеждат надлежно „ всички “ и „ мощ “, което значи, че думата „ панкратион “ може жестоко да се преведе като „ този, който има всичката мощ “. По-буквално може да се преведе и като „ всички със мощ “ като се илюстрира фактът, че човек се нуждае от всичките си сили, с цел да завоюва борба по панкратион.
Съгласно разпоредбите на спорта, единственото нещо, с изключение на хапането, което е категорично неразрешено по време на борба, е бъркането в очите на съперника и удрянето в слабините (освен в Спарта, където всичко е разрешено, което може би е повода на спартанците значително да се не разрешава да се състезават на шампионатите по панкратион на Олимпиадата). Но отвън това, всеки различен тип удар, ритник и хват е разрешен, в това число и съзнателно чупене на пръстите на съперника – техника, желана от Панкратиаст Леонит от Месена, който реализира впечатляващ брой победи, употребявайки точно това като своя съществена тактичност.
Херкулес
Историците към момента не са на единомислещо мнение за произхода на спорта. Знаем обаче, че за първи път той е въведен на Олимпиадата през 648 година прочие н. е., след което бързо се трансформира в най-популярния спорт на античните игри.
Отвъд, несъмнено, позитивния аспект на това двама души да се спукват от пердах като развлечение за цялото семейство, известността на панкратиона при античните хора над други сходни спортове значително се приписва на това, че въпросните хора имат вяра, че той съставлява „ висшото тестване за силата и техниката “. Това го разграничава от бокса и битката през тази ера, които имат наклонност да бъдат печелени просто от физически най-големия участник, а уменията остават вторичен фактор, в случай че двамата мъже не са малко или доста в една и съща категория като размер.
Тази наклонност е най-добре разказана от бореца, прочут като Милон Кротонски, който съумява да господства в битката в античния свят в продължение на две десетилетия, тъй като е прекомерно огромен, с цел да успее някой от неговите съперници да го пребори. Тъй като главната цел на античната битка е да събориш съперника си над три пъти, никой от хората, изправили се против Милон, не можа да означи даже точка против него. Що се отнася до него, той просто сграбчва врага си като мечка и го удря мощно в земята. Милон в последна сметка е надвит от млад герой, наименуван Тимаситей, който не направи нищо друго, с изключение на да бяга в кръг надалеч от него, до момента в който съгласно разказите Милон припада от безсилие.
По същия метод, боксовите мачове общоприетоо се печелят от индивидът, който удари най-силно, а двамата боксьори даже биха могли, в случай че желаят, даже да се схванат да уредят мача, като си разменят удари без да се пазят, до момента в който единия от тях не може да понесе повече. Изключение от това е Меланкомас, който концентрира напъните си върху защитата, а не върху побоя.
За разлика от това, при панкратионът, заради обстоятелството, че на практика всяка техника е разрешена и единственото изискване за загуба е „ да се предадеш “, този спорт има наклонност да показва по-вълнуващи (да се схваща: с повече насилие) мачове, които по-често приключват с трогателен драматизъм и невероятни обрати.
Но дано да се върнем към Арихион от Фигалия, тъй като неговата история в действителност е нещо необикновено. Вече повторен победител в панкратиона, Арихион се явява за трета купа на игрите през 564 година прочие н. е., на които влиза като корав любимец. Въпреки това, по време на финалния му дуел, съперникът му го хваща в ключ за врата, от който не наподобява, че ще се измъкне.
Какво се случи по-нататък, зависи значително от кой това с източник се консултирате, само че общо взето историята, както я обрисува от гръцкия софист Филострат, е следната:
Независимо какви са точните детайлности, ударът кара съперника му да се срине в мъка и да се съобщи. Когато обаче формалните лица на надпреварата отиват да оказват помощ на Арихион и да го поздравят за успеха, те с изненада откриват, че той е мъртъв, тъй като врата му е строшен. Смята се, че усуква врата си неприятно, до момента в който нанася ритника, като по този начин кара съперника си по нехайство да завърти главата му прекалено много, когато се отдръпва в резултат на удара.
Въпреки че е мъртъв, съгласно разпоредбите на игрите, когато съперникът му се отхвърля, Арихион автоматизирано става победител и по този метод сполучливо пази купата си. Макар че това надали е тъкмо метода, по който би желал да завоюва, от позитивна позиция Арихион, в случай че беше спечелил по по-традиционния метод, през днешния ден евентуално никой нямаше да го знае. Но както наподобява, над 2000 години по-късно хората към момента приказват за именития му заключителен дуел и никой не помни името на съперника му.
