Огнян Минчев, ФейсбукЗа мен 24 май винаги е бил Денят

Огнян Минчев, Facebook

За мен 24 май постоянно е бил Денят на България. Няма различен ден, в който да съм изпитвал такова неспокойствие и признателност, че съм българин. Няма различен празник, който по-добре да показва скритата и благословена връзка сред мен и другите хора, които се самоопределят като българи.

Една значима общественост може да бъде общественост по жанр, общественост по интерес и общественост по дух. Нацията съчетава тези три страни на модерната общностна еднаквост, трансформирайки милиони хора, които в никакъв случай не са се виждали в сънародници. Нацията е „ въобразена общественост ” (Бенедикт Андерсен), към която хората принадлежат разпознавайки своята еднаквост в една обща история, значително – в една обща география и в една система от знаци, които показват смисъла на общото национално битие.

Националният празник е денят, който би трябвало – най-малко ненапълно – да интегрира всичко изброено нагоре. Обикновено избираме ден, в който нацията се е конституирала като концепция или като обред – 14 юли, 4 юли, или ден, в който е постигнала своята самостоятелност – политически израз на нейната независимост.

Националният празник, определен от България – 3 март, не дава отговор на тези критерии. Той е важен български празник, тъй като Санстефанският контракт, на подписването на който не е участвал нито един българин, символно е обвързван – и свързван от 145 години насам с концепцията за българското национално обединяване. Това е огромна концепция, за която са положили костите си стотици хиляди българи.

Но връзката на националното обединяване с акта на сключване на контракта от Сан Стефано е митологична и вградена в една мощна българска национална химера. Русия ни „ даде ” обединена България, а Европа ни я „ взе ”. Така вместо да показва българската национална самостоятелност и независимост, 3 март е конституирана в българската история като дата, в която ние сме „ получили ” реализацията на фантазиите си от Русия и сме озлочестени от недоброжелателството на Европа, която ни е лишила тази реализация през Берлинския контракт.

Няма по какъв начин да убедим русофилската част от българското общество, че то се покланя пред един мит, пред една заблуда. Предварителният контракт от Сан Стефано приключва военните дейности сред Руската и Османската империя и предава „ източния въпрос ” в ръцете на „ Европейския концерт ” – където през цялото време е известно, че се взимат законните решения за геополитическия баланс на Европа на Великите сили – част от която е и Руската империя.

Нещо повече – изтласквайки Портата от нейните балкански владения, Петербург не възнамерява основаването на каквато и да е българска нация – още по-малко, свободна. Ако Империята би ценяла политическата – националната независимост, тя би я предоставила първо на своите жители, не ли?

Целите на Сан Стефано са да се открие процеса на интеграция на някогашните румелийски вилаети на султана като нови владения на Руската империя. Случайно ли българските комунисти честваха 9 септември като „ народен празник ” на едно „ второ избавление ” – пристигнало върху щиковете на сталинистката империя и отменило минимум за половин век съществуването на суверенна българска страна?

Нека да напомним, че ние – повече или по-малко – честваме и 10 ноември, когато руската империя ни „ освободи ” за трети път – на процедура от самата себе си, въпреки желанията на Москва да бяха напълно разнообразни – преформатиране на имперската власт, а не „ освобождение ” на лишената от държавност българска нация.

Ето ги тези три дати – „ национални празници ”: 3 март, 9 септември, 10 ноември. Празници на съветското имперско снизхождение да освободи България. На 3 март – избавление от петвековно османско господство. На 9 септември – избавление от самостойна, самостоятелна българска страна и колонизиране на България от руската империя. На 10 ноември – избавление от прогнилия едноличен режим на Тодор Живков отпред на Българска комунистическа партия, конфигуриран като колониална администрация на Съветския съюз в България.

Не бих желал неблагодарно да поставям знак за тъждество сред трите „ освобождения ”. Защото първото има същинска стойност – то отваря действителна опция за по-нататъшна равноправност на българската нация, пък въпреки и в опозиция против самата освободителка – Руската империя. Второто и третото „ избавление ” са изцяло сполучливи актове на подчиняване – нещо, което първото избавление не съумя да реализира в интерес на съветските имперски цели.

Прави са тези български историци и общественици, които считат, че един същински народен празник на България може да бъде единствено ден, в който нацията със лични старания е постигнала значими стъпки в посока на своята равноправност – самостоятелност и независимост.

Съединението на 6 септември е една изцяло законна дата за народен празник.
Независимостта на България на 22 септември е също толкоз законна дата – въпреки и не толкоз вълнуваща. На този ден княз Фердинанд се афишира за „ Цар на Българите ” в отговор на анексията на Босна и Херцеговина от Хабсбургите. Ако Виена може да нарушава Берлинския контракт – и България може (вече) да си го разреши.

Не по-малко законна е датата 20 април – денят на експлоадиране на Априлското въстание, което в последна сметка докара до следващата руско-турска война и Освобождението на България.

Последно – само че не и по значение предложение за български народен ден, е датата 3 април, когато – на литургия в цариградската българска черква „ Св. Стефан ” - българската нация намерено декларира своята рекламация за общностна и духовна самостоятелност.

За мнозина в русофилските среди сходна теза е израз на „ черна непризнателност ” към „ освободителката – Русия ”. Не, не е израз на непризнателност. Ние можем и би трябвало да пазим своята признателност към всички, които са съдействали за българската национална независимост – изключително към тези хиляди съветски, украински, финландски воини, дали кръвта и живота си за България.

Но благодарността – въпреки и дължима – няма общо със свободата. Защото свободата не се подарява – тя се извоюва. Априлското въстание, опълченците на Шипка, воините на Съединението, суверенитетът на българската страна – въпреки и под ръководството на една небългарска династия – изберете си коя от тези стъпки към българска национална самостоятелност и независимост бихте желали да видите като ден знак – народен празник на България. Ден, изразяващ триумфа на суверенни български дейности за реализиране на национална независимост.

Истинският народен ден на България е 24 май. Първо, тъй като на тази дата честваме най-големия български принос към международната просвета и към духовната еволюция на човечеството. Византийският духовник, академик и посланик Св. Константин-Кирил Философ основава глаголицата в границите на един огромен имперски план за приобщаване на многолюдните славянски езически общности в централна и източна Европа към византийското Православие – и по този метод, към международната християнска цивилизация.

Заедно със своя брат Св. Методий, Св. Кирил подхваща задача за легитимиране и практическо реализиране на плана за разпространяване на християнството измежду славянските общности. Известни са резултатите от задачата на Св. Кирил в Рим, както и на Св. Методий в Моравия. Но в случай че двамата братя стоят в основата на тази неповторима тактика за консолидиране на славянството в християнска Европа, същинските резултати от нея се реализират едвам тогава, когато задачата им е продължена от техните възпитаници – Св. Седмочисленици – под патронажа и с поддръжката на първата Българска империя през 9-10 век.

Създаването на практично използваната писменост на кирилицата от Св. Климент (може би с поддръжката на останалите Седмочисленици) и преводите на богослужебните книги на актуалния им български славянски език стои в основата на културния подем на Симеонова България, чиито мощен отзвук основава голямо културно поле за покръстване и християнско цивилизоване на езическото славянско море. България – като страна, като просвета, като нематериалност и еднаквост се трансформира в люлката на славянската християнска цивилизация.

Няма място за разделяне и опълчване – кое е византийски план и кое – български принос. В началото е тактиката на Константинопол за верска и културна агресия. След това процесът е под контрола и поддръжката на българската страна. Замисляли ли сте се какъв брой огромна е тази задача на средновековна България? Да дадеш светлина, религия и просвета на половин Европа – кое събитие от 13 вековната българска история носи по-голямо великолепие – и изисква по-дълбоко уважение от това?

Второ, 24 май е най-значимия български празник освен поради несравнимата културна и духовна задача на средновековна България. Българското Възраждане – скулптирането на модерната българска нация се гради напълно върху фундамента на възродената българска просвета и нематериалност. Кой народ без страна е основал своя лична просветителна система – учебно заведение във всяка българска общественост, която да е измежду най-напредничавите мостри на тогавашна Европа и даже да ги превъзхожда? Колко съвременни нации от 19 век са по-напред от България по мащаби на всеобща просветеност и жадност за знание? Образовали самите себе си с напъните на всяка своя община, българите бързо се трансформират в умели търговци, занаятчии, бизнесмени, спомоществуватели на културния и нравствен прогрес на своя народ.

Може ли от един необразован народ да излезе Васил Левски – един от най-светлите европейски мозъци на своята ера? Може ли от един несъзнателен като смисъл на своето битие народ да се появи Стефан Стамболов – строителят на съвременна европейска България? Кой можеше да ни „ донесе ” независимост – или даже сходство на независимост, в случай че ние не можехме да стъпим на наследството на Васил Априлов, на Петър Берон, на Георги Раковски, на Христо Ботев, на П. Р. Славейков, на Иван Вазов? Ако ги нямаше тези хора, израснали до върховете на актуалния им свят – щяхме и до момента заедно да се кланяме като необразовани мужици на „ дядо Иван ”... Не че нямаме и до ден сегашен значително такива кланящи се и малограмотни великодържавни сомнабули – слугински „ братушки ”, непознаващи същинската стойност на своята традиция и своя народ...

Ние ще честваме и в бъдеще 3 март като ходило към българската национална независимост. Но е извънредно време да обърнем поглед към основите на българското национално събуждане и израстване. Там няма да открием по-значима и по-свещена дата от 24 май. Тази дата символизира нашето двойно духовно и общностно осъзнаване. Първото – на средновековна България, която даде светлина на себе си и на света. Второто – на възрожденска България, която осъзна наследството си, идентичността си и упоритостта си за самостойно – суверенно бъдеще.

На тази дата ние честваме своята дарба да бъдем осъзнати, свободни и самостоятелни човешки същества, обединени от отговорността за своето свръхбогато завещание. Най-ценното завещание – наследството на културата, наследството на Духа. На тази дата ние честваме истината за България, която само може да ни направи свободни. Свободни като човешки същества, свободни като общественост, свободни като нация.

В българския мавзолей има доста фигури и дати за удостояване. Но на върха на този мавзолей стои фигурата на българската независимост – добита посредством осъзнаване, просвета и нематериалност. Денят, който я символизира,