Официално честване днес в СУ Св. Климент Охридски“Представят книгата Каузата

Официално честване през днешния ден в СУ „ Св. Климент Охридски “
Представят книгата „ Каузата на нашия президент “, формирана  Валентина Петкова

За личността и делото на доктор Желев ще приказват негови съратници

Днес от 14 часа в публика 65 на Софийския университет „ Св. Климент Охридски “ ще бъде празнувана 90 годишнината от рождението на президента Желю Желев (1 август 1990-22 януари 1997 г.). За личността и делото на доктор Желев ще приказват негови съратници.



Честването е през днешния ден от 14 часа в публика 65 на Софийски университет.

На събитието ще бъде показана книгата „ Каузата на нашия президент. Спомени за Желю Желев “ съставител Валентина Петкова,  за която „ Труд news “ към този момент писа. В нея са поместени спомените на 40 политици, писатели, публицисти, философи и другари на първия ни демократично определен президент. Сборникът стартира със загатна на писателя Георги Мишев, предлагаме го на нашите читатели.
Човекът от „ нашето време “


Георги Мишев

За малко мои съвременници мога да кажа, че са наясно със себе си или с това, което става към тях в завоюваната ни територия. Категоричен съм единствено за Желю Желев: той беше наясно. Дори за себе си е написал, че е определен за държавен глава без кръвопролития или по наследства, без помощта на непознати щикове. Казваше от трибуната, че иде от село, за смут на демократи – чистофайници, със столично жителство, някои не запомнили, че от презимената им се подаваха корените на селско-пастирското им минало.

И да не знаехме, че е приключил философия, Желю изглеждаше, че е роден мъдрец, той не познаваше страстите, опитите за артистизъм, суетата да бъде харесван. Той притежаваше тези качества като подарък на естеството и това рано бе видяно от българското око. Помня, че на някакво първо обществено появяване чух гласове: „ Желев президент “. Преди да го познаваме Радой Ралин разнасяше ръкописа на „ Тоталитарната страна “. Правеше усещане, че на никое място в обемистия том нямаше нито един възклицателен или загадъчен знак, опит за афоризъм или красиво писане, единствено смислена тирада, предадена с точни думи, както умните хора приказват, с цел да бъдат неотложно разбрани.

Желю не промени словесното си другарство с българския слушател през времето на поста държавен глава. Свидетел съм по какъв начин пишеше текстовете си съвсем на коляно, доста пъти в училищен тетрадки по 10 листа, които вземаше от дъщерите си. Пишеше с късо моливче, прибавям една детайлност не за екзотика, а за съпоставяне с щабовете обслужващ личен състав по министерства, в президентството през днешния ден, които следиха Желев с подигравка и подхилване: още един човек от народа... Но да сте чули някой да съпоставя Желев с „ глупавия дъртак от Правец “, финалният акомпанимент на 33-годишното властване на Живков на президентския трон?

Колкото да изглеждаше наличен и елементарен, Желю Желев не беше „ един от нас “. Или най-малко ние не можехме да бъдем като него. Не можехме да сме от хората, за които споделят, че се появяват, когато има нужда от тях. А Желю беше. И не е елементарно това да бъде обяснено, тъй като отива към логиката на вярващите. За Желю тази логичност бе разбираема.

Проникнал с изследванията си в сърцевината на фашизма и комунизма, той нямаше подозрения, че тази тяхна Система ще се сгромоляса. От него за пръв път чухме, че живеем не пред прага на светлото бъдеще, а във вица, че сме на ръба на пропастта и следва да създадем крачка напред.

Системата би трябвало да бъде заменена – това беше верую и цел на Желю Желев. Той вярваше в ролята на интелигенцията за реализиране на тази цел. И тук неговото възприятие за натурализъм отстъпи и му донесе отчаяние. За половин век болшевишката доктрина бе формирала към този момент нов вид интелигенция – безлична, корумпирана, неосъзнала задачата си да води обществото. Управляващата партия се гордееше, че сме страна без дисиденти и това се отнасяше като към демографска статистика. Въпреки всичко, споделяше философът, би трябвало да продължим, кой в случай че не ние, времето е наше. Желю е дебелоглав, чувал съм да споделят приятелите му, на наша почва епитетът звучи единствено насърчаващо.

Качествата на водач се обрисуваха естествено, нямаше потребност от политбюро, от пленум или интервенция на външни внушения:, след неуспеха на тоталитарната страна Желев сътвори обединяването на демократичните сили – реалистът стъпваше в минираното поле на романтиката, с цел да разбужда защитните рефлекси на племето. При турболенциите в обществото не можеха да се чакат качествени промени, политическият климат се утежняваше, безкръвната, наречена още „ нежна “ гражданска война даваше опция на някогашната номенклатура да измисли всевъзможни форми на опозиция, Желев към този момент имаше потребност от способени съветници, от строители на нова България, миролюбиви към съседите, отворени за честни връзки към света. Вековното мнение за нашия балкански кръстопът като леговище на " конекрадците от долния Дунав " (Бисмарк), трябваше да бъде променено. И по тази непостижима задача новият президент бе наясно.

Бях на среща на Вацлав Хавел, чешкия президент, стана дума за техните остарели кооперативи, преобразували ги в акционерни сдружения и от покривите им не паднала и керемида, сподели Хавел, Желю замълча. Съзнаваше прегрешението си, че се поддаде на адвокати, расли в саксии, които не познаваха селото, селянина, не знаеха какво е земя и природа. Знаеха единствено уедряването на латифундистите, които за нула време ставаха милиардери...

Както и да е. Но пътеката на момчето от Веселиново оставя следа в най-новата ни история, остава и в сърцата на доброжелателните българи, спомен за честен, безкористен политик, построил се с воля, труд и божа заложба като Личност.

Желю не беше стоманен, както някои поясниха името му. Той беше мечтан и необходим на „ нашето време “.