Всичко, което виждаме, е съвкупност от последните 15 секунди визуална информация в мозъка
Очите ни непрестанно са бомбардирани от голямо количество образна информация – милиони форми, цветове и непрекъснато изменящо се придвижване на всички места към нас. За мозъка това не е лесна задача. От една страна, образният свят се трансформира непрестанно заради промени в светлината, гледната точка и други фактори. От друга страна, входната информация се трансформира непрекъснато заради мигането и обстоятелството, че, главата и тялото ни са постоянно в придвижване.
За да добиете визия за „шумността“ на това, което влиза, поставете телефон пред очите си и запишете видео, до момента в който се разхождате и разглеждате разнообразни неща. Друсащият се, разпилян резултат е тъкмо това, с което се занимава мозъкът ви във всеки миг от образното ви прекарване.
Това може да се види и във видеото по-долу
Бялото кръгче вдясно демонстрира евентуалните придвижвания на очите, а размазаното леке вляво разкрива нервния образен вход във всеки един миг.
И въпреки всичко визията в никакъв случай не се усеща като работа за нас. Вместо да възприемаме съмненията и образния звук, които може да записва видеоклипът, ние възприемаме една непрекъснато постоянна среда. И по този начин, по какъв начин мозъкът ни основава тази заблуда за непоклатимост?
Този развой вълнува учените от епохи и е един от главните въпроси в науката за зрението
В последните проучвания се открива нов механизъм, който, наред с други, може да изясни тази илюзорна непоклатимост. За това четем в Singularity Hub. Мозъкът автоматизирано изглажда образните ни данни с течение на времето. Вместо да проучваме всяка обособена образна фотография, в даден миг ние възприемаме средностатистически това, което сме видели през последните 15 секунди. Така че, като сплотява обектите, с цел да наподобяват по-подобни един на различен, мозъкът ни заблуждава да възприемаме една постоянна среда. Животът „в миналото“ може да изясни за какво не виждаме фините промени, които настъпват с течение на времето.
С други думи, мозъкът е като, която продължава да ни изпраща обратно. Той е като приложение, което консолидира образната информация на всеки 15 секунди в едно усещане, с цел да можем да се оправим с всекидневието. Ако мозъкът ни постоянно се актуализираше в действително време, светът щеше да наподобява като безредно място с непрекъснати съмнения в светлината, сянката и придвижването.
Бихме имали чувството, че непрекъснато халюцинираме
Създадена е заблуда, която да илюстрира по какъв начин работи този стабилизиращ механизъм. Гледайки видеото по-долу, лицето от лявата страна постепенно остарява в продължение на 30 секунди и все пак е доста мъчно да се забележи цялостната степен на смяна на възрастта. Всъщност наблюдаващите възприемат лицето като по-бавно остаряващо, в сравнение с е в реалност.
Стотици участници са помолени да гледат в непосредствен проект лица, които се състаряват хронологично в 30-секундни видеоклипове. Когато са накарани да дефинират възрастта на лицето в самия завършек на видеоклипа, участниците съвсем поредно оповестяват възрастта на лицето, показано 15 секунди преди този момент.
Ние непрестанно сме предубедени към предишното и по тази причина мозъкът непрекъснато ни връща към предходните 10 до 15 секунди (когато лицето е било по-младо). Вместо да виждат най-новото изображение в действително време, хората в действителност виждат по-ранни версии, тъй като времето за освежаване на мозъка ни е към 15 секунди.
Това, което мозъкът всъщност прави, е да отсрочва. Твърде доста работа е да се оправя непрекъснато с всяка една фотография, която получава, по тази причина мозъкът се придържа към предишното. И предишното е удивително добър предсказател на сегашното. Рециклираме информация от предишното, тъй като това е по-ефективно, по-бързо и изисква по-малко работа.
Зрителната ни система от време на време жертва точността в името на безпроблемното образно разбиране на заобикалящия ни свят. Това може да изясни за какво, да вземем за пример, когато гледаме филм, не виждаме фините промени, които настъпват с течение на времето. Например разликата сред актьорите и техните дубльори.
И положително, и лошо
Мозъкът ни работи с леко закъснение при обработката на образния свят, което има както позитивни, по този начин и негативни последствия. Забавянето е отлично, с цел да ни защищити от ежедневното бомбардиране с образна информация. Може обаче да докара до опасности за живота, когато е нужна безспорна акуратност.
Например, рентгенолозите преглеждат стотици изображения на партиди, като виждат няколко свързани изображения едно след друго. Когато преглеждат рентгенова фотография, от лекарите нормално се изисква да разпознават всички аномалии и по-късно да ги класифицират. По време на опит за образно търсене и различаване, откривателите са открили, че решенията на рентгенолозите се основават освен на актуалното изображение, само че и на изображения, които са виждали преди този момент. И от явлението може да има съществени последствия за пациентите.
Бавното актуализиране на образната ни система може да ни направи слепи за непосредствените промени. Категорично установихме, че тя се придържа към първото ни усещане и ни дърпа към предишното. В последна сметка обаче е повече позитивно, тъй като предизвиква чувството ни за постоянен свят. В същото време е значимо да помним, че преценките, които вършим всеки ден, не се основават напълно на сегашното, а мощно зависят от това, което сме видели в предишното. Макар и да става въпрос за 15 секунди. Те от време на време са от огромно значение.
За да добиете визия за „шумността“ на това, което влиза, поставете телефон пред очите си и запишете видео, до момента в който се разхождате и разглеждате разнообразни неща. Друсащият се, разпилян резултат е тъкмо това, с което се занимава мозъкът ви във всеки миг от образното ви прекарване.
Това може да се види и във видеото по-долу
Бялото кръгче вдясно демонстрира евентуалните придвижвания на очите, а размазаното леке вляво разкрива нервния образен вход във всеки един миг.
И въпреки всичко визията в никакъв случай не се усеща като работа за нас. Вместо да възприемаме съмненията и образния звук, които може да записва видеоклипът, ние възприемаме една непрекъснато постоянна среда. И по този начин, по какъв начин мозъкът ни основава тази заблуда за непоклатимост?
Този развой вълнува учените от епохи и е един от главните въпроси в науката за зрението
В последните проучвания се открива нов механизъм, който, наред с други, може да изясни тази илюзорна непоклатимост. За това четем в Singularity Hub. Мозъкът автоматизирано изглажда образните ни данни с течение на времето. Вместо да проучваме всяка обособена образна фотография, в даден миг ние възприемаме средностатистически това, което сме видели през последните 15 секунди. Така че, като сплотява обектите, с цел да наподобяват по-подобни един на различен, мозъкът ни заблуждава да възприемаме една постоянна среда. Животът „в миналото“ може да изясни за какво не виждаме фините промени, които настъпват с течение на времето.
С други думи, мозъкът е като, която продължава да ни изпраща обратно. Той е като приложение, което консолидира образната информация на всеки 15 секунди в едно усещане, с цел да можем да се оправим с всекидневието. Ако мозъкът ни постоянно се актуализираше в действително време, светът щеше да наподобява като безредно място с непрекъснати съмнения в светлината, сянката и придвижването.
Бихме имали чувството, че непрекъснато халюцинираме
Създадена е заблуда, която да илюстрира по какъв начин работи този стабилизиращ механизъм. Гледайки видеото по-долу, лицето от лявата страна постепенно остарява в продължение на 30 секунди и все пак е доста мъчно да се забележи цялостната степен на смяна на възрастта. Всъщност наблюдаващите възприемат лицето като по-бавно остаряващо, в сравнение с е в реалност.
Стотици участници са помолени да гледат в непосредствен проект лица, които се състаряват хронологично в 30-секундни видеоклипове. Когато са накарани да дефинират възрастта на лицето в самия завършек на видеоклипа, участниците съвсем поредно оповестяват възрастта на лицето, показано 15 секунди преди този момент.
Ние непрестанно сме предубедени към предишното и по тази причина мозъкът непрекъснато ни връща към предходните 10 до 15 секунди (когато лицето е било по-младо). Вместо да виждат най-новото изображение в действително време, хората в действителност виждат по-ранни версии, тъй като времето за освежаване на мозъка ни е към 15 секунди.
Това, което мозъкът всъщност прави, е да отсрочва. Твърде доста работа е да се оправя непрекъснато с всяка една фотография, която получава, по тази причина мозъкът се придържа към предишното. И предишното е удивително добър предсказател на сегашното. Рециклираме информация от предишното, тъй като това е по-ефективно, по-бързо и изисква по-малко работа.
Зрителната ни система от време на време жертва точността в името на безпроблемното образно разбиране на заобикалящия ни свят. Това може да изясни за какво, да вземем за пример, когато гледаме филм, не виждаме фините промени, които настъпват с течение на времето. Например разликата сред актьорите и техните дубльори.
И положително, и лошо
Мозъкът ни работи с леко закъснение при обработката на образния свят, което има както позитивни, по този начин и негативни последствия. Забавянето е отлично, с цел да ни защищити от ежедневното бомбардиране с образна информация. Може обаче да докара до опасности за живота, когато е нужна безспорна акуратност.
Например, рентгенолозите преглеждат стотици изображения на партиди, като виждат няколко свързани изображения едно след друго. Когато преглеждат рентгенова фотография, от лекарите нормално се изисква да разпознават всички аномалии и по-късно да ги класифицират. По време на опит за образно търсене и различаване, откривателите са открили, че решенията на рентгенолозите се основават освен на актуалното изображение, само че и на изображения, които са виждали преди този момент. И от явлението може да има съществени последствия за пациентите.
Бавното актуализиране на образната ни система може да ни направи слепи за непосредствените промени. Категорично установихме, че тя се придържа към първото ни усещане и ни дърпа към предишното. В последна сметка обаче е повече позитивно, тъй като предизвиква чувството ни за постоянен свят. В същото време е значимо да помним, че преценките, които вършим всеки ден, не се основават напълно на сегашното, а мощно зависят от това, което сме видели в предишното. Макар и да става въпрос за 15 секунди. Те от време на време са от огромно значение.
Източник: kaldata.com
КОМЕНТАРИ