А как ли се чувстват украинските българи от решението прародината...
Очакването беше документът да бъде подписан през днешния ден на съвещанието на Европейския съвет в Брюксел, където участва и украинският президент Володимир Зеленски. Премиерът обаче през вчерашния ден пожела поддръжка от народните представители за сключване на документа, при все това първо - законът не изисква наложително да има гласоподаване, и второ - решенията на депутатите от последните години са в поддръжка на съглашението.
" Писалката към този момент бе в ръката на министър-председателя. Тази химикалка да бъде счупена, да се каже, че уговореното до момента не важи - това остава единствено един вероятен прочит и той е в вреда на България. Говорим за това по какъв начин живее българинът. За това дали той желае да се възползва от всички преимущества на европейското развиване, или назад - ще бъде тласкан към БРИКС, както към този момент имаме поръчки, направени от трибуната на Народното събрание. За това става дума в последна сметка - дори не за този автограф самичък по себе си. Разговорът е доста по-голям, доста по-критично значим и доста по-рисков. Щетите са репутационни - включването ни в най-важни доверителни решения, само че има и безусловно на практика измерения. Кой бизнес - сериозен, огромен бизнес би рискувал да си постави парите и ресурсите в страна, която ляга с едно мнение и се разсънва с друго? ", дипломатът и държавник Елена Поптодорова, някогашен дипломат в Съединени американски щати и вицепрезидент на Атлантическия клуб на България.
През септември ФрогНюз бяхме в Бесарабия за Международния фестивал за етнографско кино " ОКО ". Разказахме за, за на украинските българи и проучването му, за, за
И през днешния ден се питаме - по какъв начин ли се усещат украинските българи, когато схващат новините от България? Прародината им взема решение в последния миг да не подпише съглашение за съдействие в сигурността с родината им, която към този момент съвсем три години е под непрекъснатия гнет на съветската пълномащабна война, към този момент над 10 години е нападана в източната си част.
Ще напомним единствено едно писмо на 800 бесарабски българи до институциите в България. Писмото е от октомври 2022 година и бе оповестено от бесарабската българка Тетяна Станева във Фейсбук. В него се приканва " българският президент, българското Народно заседание, българското държавно управление да заемат ясна и безапелационна позиция и да поддържат Украйна с действителни дейности и действия ", да бъде спряна " продължаващата в българските медии съветска агитация, която ни наранява, компрометира и оскърбява паметта на починалите герои-българи ", както и да бъде изпратена военна помощ на Украйна.
А ето и цялостния текст на писмото:
" Ние, украинските българи – част от които сме в Бесарабия, други – в Таврия, трети – в България, а четвърти – пръснати по света – всички ние през днешния ден се обръщаме към българите в България.
Ние, украинските българи, вечно ще сме с два корена в сърцето си, само че един дом. И този дом за нас е Украйна.
Това е нашето място на силата. Не просто земя, прозорци, стени и порти, а фамилно гнездо, място, където се пази родовата памет.
Не знаем дали човечеството в миналото е виждало по-коварна, несправедлива и неоправдана война от тази. Но от 24 февруари ние не живеем. Някои – в дословния смисъл. Нашата стопанска система и естественият ни темп на живот стопираха. Ние всеки ден губим работата си, домовете си и, което е най-лошото, околните си. Хиляди българи станаха бежанци или насилствени изселници, а мнозина остават в окупация и не могат да подпишат това писмо, защото се боят да бъдат репресирани от окупаторите. Нямаме проекти за бъдеще и даже не знаем, дали имаме бъдеще. Днес нашият дом е нападнат от съседа ни, който всеки миг може да ни убие.
Използвайки случая, желаеме, първо, за следващ път да благодарим на България за поддръжката на Украйна и помощта на нашите бежанци. Без тази подадена ръка мнозина нямаше да оцелеят.
В същото време ние, украинските българи, чакаме и различен тип поддръжка от България.
Българите в Украйна чакахме България еднопосочно и изрично да застане на страната на справедливата битка на Украйна и, надлежно, на наша страна. На българите в Украйна.
От друга страна, разбираме, че тук се повтарят откровените неистини на съветската агитация за това, че националните малцинства в Украйна са потиснати, и че бесарабските и таврийските българи чакат така наречените “освободители ”.
Нещо повече, научаваме, че надали не тъкмо това е повода България да откаже военна помощ на Украйна – с цел да “защити българите там от украинските нацисти ”.
Ако измежду вас има такива, които мислят по този начин, дано споделим някои обстоятелства:
Руската агитация твърди, че Украйна не разрешава на българите да приказват и учат български.
Истината е, че до разпадането на Съветския съюз българският език се е употребявал единствено като битов и точно в самостоятелна Украйна стартира да се учи в учебните заведения, откриват се български групи в университетите. Именно тогава се основават първите български сдружения и организации, стартират да се издават вестници, в ефир излизат радио и телевизионни излъчвания на български език. И всичко това ни го даде на нас – българите – Украйна. И всичко това се финансира от украинската страна. Това ли се назовава подтисничество? От това ли желаят да ни освобождават?
И в този момент най-тежката мантра: тази за Русия освободителка, избавила българите от турския ятаган и милостиво разрешила да се заселят в буренясалата и непригодна за живот бесарабска пустота. Това е най-тежкото клеймо – на неблагодарник!, с което и до момента съветската агитация се пробва да жигоса всеки, дръзнал да надигне глас против Русия. От друга страна, историческите обстоятелства недвусмислено приказват, че и за самото ни “спасяване ” и за настаняването на предците ни точно на тези земи Русия си е имала свои стратегически, политически и стопански ползи. Както, прочее, и даването ни на статута на колонисти, от признателност за което ние сме построили прелестния Преображенски събор в Болград. Българите можем да сме признателни. Но знаете ли какво става по-късно?
Нужно ли е да подсещаме за многочислените репресии от руските управляващи и разкулачването на " кулаците " (а в същина работещи земеделци), и депортираните в Сибир? За дванадесетте хиляди българи, депортирани от Крим през 1944 година и разхвърлени из целия Сибир и Средна Азия? Да преразказваме ли спомените на нашите дядовци, изпращани на изгнание за три царевични мамула? Да отваряме ли думата за двата така наречени Гладомора – изкуствено провокиран апетит: през 1932 – 1933, в резултат на който умират изчезват цели български села в Таврия, и 1946 – 1947, лишил живота на стотици хиляди българи в Бесарабия? Все още има живи очевидци на тези жестоки събития, а спомените на починалите са непокътнати в архиви, книги и филми. Можете да попитате, чуете, видите и прочетете за всичко това. Стига да имате предпочитание!
Това, което би трябвало да схваща всеки мислещ човек, е, че Руската империя, която сякаш подала ръка на нашите предшественици преди 200 години, за което трябвало да сме признателни, е нещо доста друго от последващия руски режим на атеистична Русия, от постсъветска „ демократична “ Русия, и от сегашната Русия с путинския терористичен режим. Трябва ли, съгласно вас, благодарността за тогавашната помощ да ни задължава да поддържаме закононарушението против човечеството, което прави Русия през днешния ден?
Макар въпросът да е риторичен, българите в Украйна имаме своя прецизен и безапелационен отговор на него.
За повече от 200 години, макар компликации и ограничения, гнет и издевателства, смени на власт и режими, българите направиха от Буджакската степ и таврийското Диво поле божествен градини, запазихме езика, културата и идентичността, и най-сетне, с помощта на самостоятелна и свободна Украйна, започнахме да живеем свободно, и името “българин ” да носим намерено и с горделивост. Затова представителите на българската общественост в Украйна, един до друг със свои съграждани от други национални общности, пазят родната си земя от нашествениците. Защото украинската земя е нашата татковина и роден дом за всеки от нас. В цяла Украйна и надалеч отвън нейните граници са известни имената на героите в тази война – българи по генезис – капитаните Димитър Бурлаков, награден с Указ на президента на Украйна Володимир Зеленски с медал “Богдан Хмелницки ” ІІІ степен, и Иван Пепеляшко, джентълмен на ордена “За геройство ” ІІІ степен. Както и на други – Иван Минков и Иван Чумаков от с. Криничне (Чушмелий), Максим Близнак и Евгений Качай от с. Лощинивка (Кайраклия), Михаил Киосе и Радион Вайцман от с. Калчево – все българи, отдали живота си в битката против съветската експанзия, за свободата на своята татковина Украйна.
Това е нашият отговор и той е безапелационен: българите в Украйна, дружно с всички други националности се борят за свободата, териториалната целокупност и независимостта на своята татковина Украйна.
И в тази битка имаме потребност от помощта на България.
България, която е член на Европейския съюз.
България, чийто суверенитет и самостоятелност са обезпечени от участието ѝ в НАТО – Организацията на Северноатлантическия контракт. Украйна също се стреми към пълноправно участие в тези организации. Българската диаспора на страната ни, най-голямата измежду всички сходни групи българи отвън родината, беше, е и ще бъде пореден водач на тези процеси, защото желаеме да вървим дружно с България в един съюз и в една посока.
Днес точно този път е пътят на светлината и човешките полезности. Но с цел да поемем по този път, първо би трябвало да оцелеем.
От първия ден на войната и до през днешния ден на жестоки обстрели е подложено българското село Тернивка – квартал на град Миколаив.
Населението на 30 български села от Бердянския и Мелитополския региони в Запорижка област, град Херсон и част от Херсонска област сега са в рамките на окупираните територии и техните поданици са подложени на всички „ прелести “ на „ съветския свят “. Повечето от българските неделни учебни заведения не могат да работят, отстранени са осведомителните материали, разказващи за живота на прародината ни. Стотици учители и чиновници на локалните органи на самоуправление, които не желаят да сътрудничат с окупаторите и техните поддръжници, са подложени на заплашване и гонене. Земеделците под дулата на картечници са принудени да продават на безценица плодовете на своя труд на земята, щедро напоена с потта на техните предшественици и самите тях.
През последните седмици на октомври Русия предприе масирани удари по енергийната инфраструктура из цяла Украйна, с неприкритото предпочитание да ни остави на мрачно и студено и да провокира следващата бежанска вълна, която, в случай че се случи – неизбежно ще засегне и България. И доста от тези бежанци, най-вероятно, ще са украински българи.
И всичко това се случва в този момент.
В този миг, до момента в който четете писмото, някъде в Украйна умират хора, други са подложени на гнет и оскърбление. Всичко това се случва в година 22 на 21 век. В Европа. Случва се с украинския народ, и в частност и с нас, българите.
И през днешния ден ние питаме всички вас: грижа ли я е България за това?
Грижа ли я е България за над 200 хиляди българи в Украйна?
От 24 февруари ние търпеливо чакаме и се надяваме, че нашата България най-сетне ще се разсъни и ще застане на страната на светлината.
За да можем ние, украинските българи, да си кажем: Да, България е с нас. България избира нас, българите в Украйна, а не терористичния режим на Путин.
Защото е напълно явно, че тази война не е единствено война сред Русия и Украйна, а световна борба сред цивилизования свят и примитивното средновековно безчовечие, сред демокрацията и авторитаризма.
И ние, украинските българи, призоваваме българския Президент, българското Народно заседание, българското държавно управление да заемат ясна и безапелационна позиция и да я поддържат с действителни дейности и действия.
Призоваваме ви да спрете продължаващата се в българските медии съветска агитация, която ни наранява, компрометира и оскърбява паметта на починалите герои-българи.
Призоваваме ви да спрете тези политически водачи и сили, които имат наглостта да приказват от нашето име вместо нас.
Призоваваме ви да изпратите на Украйна военна помощ, както това към този момент направиха множеството страни от Европейския съюз. С това ние не ви въвличаме във война. Напротив, желаеме да я спрем, с цел да не стигне войната до България.
България може да пречупи хода на войната, в случай че ни помогне да се защитим. Или да се откаже, и по този начин да ни съобщи нас, украинските българи.
Сега е моментът да извършите верния избор.
И, най-после, още малко история.
През 1943 първенците на българските села в Таврия, насърчавани от писателя и интелектуалец Мишо Хаджийски се обръщат към цар Борис ІІІ с прошение да ги избави от хитлеристския режим и да ги „ одобри в царството си “. България отваря порти и сърца за таврийските сънародници, и при започване на пролетта на 1944, след доста месеци тежък преход и ограничения, 1500 българи съумяват да се доберат до България и да целунат българска земя.
Само няколко месеца по-късно, след определяне на комунистическия режим тук, България ги връща на Сталин, обричайки ги по този метод на вярна крах. Почти всички те умират или удавени в Черно море, или унищожени в сталинския ГУЛАГ. Тогава България ги съобщи. А това се помни, господа.
И през днешния ден пристигна време разделно.
България има историческия късмет този път да застанете на страната на своята кръв.
Не ни предавайте още веднъж! “.
Дали тези 800 бесарабски българи през днешния ден се усещат предадени през днешния ден?
Илияна Маринкова
" Писалката към този момент бе в ръката на министър-председателя. Тази химикалка да бъде счупена, да се каже, че уговореното до момента не важи - това остава единствено един вероятен прочит и той е в вреда на България. Говорим за това по какъв начин живее българинът. За това дали той желае да се възползва от всички преимущества на европейското развиване, или назад - ще бъде тласкан към БРИКС, както към този момент имаме поръчки, направени от трибуната на Народното събрание. За това става дума в последна сметка - дори не за този автограф самичък по себе си. Разговорът е доста по-голям, доста по-критично значим и доста по-рисков. Щетите са репутационни - включването ни в най-важни доверителни решения, само че има и безусловно на практика измерения. Кой бизнес - сериозен, огромен бизнес би рискувал да си постави парите и ресурсите в страна, която ляга с едно мнение и се разсънва с друго? ", дипломатът и държавник Елена Поптодорова, някогашен дипломат в Съединени американски щати и вицепрезидент на Атлантическия клуб на България.
През септември ФрогНюз бяхме в Бесарабия за Международния фестивал за етнографско кино " ОКО ". Разказахме за, за на украинските българи и проучването му, за, за
И през днешния ден се питаме - по какъв начин ли се усещат украинските българи, когато схващат новините от България? Прародината им взема решение в последния миг да не подпише съглашение за съдействие в сигурността с родината им, която към този момент съвсем три години е под непрекъснатия гнет на съветската пълномащабна война, към този момент над 10 години е нападана в източната си част.
Ще напомним единствено едно писмо на 800 бесарабски българи до институциите в България. Писмото е от октомври 2022 година и бе оповестено от бесарабската българка Тетяна Станева във Фейсбук. В него се приканва " българският президент, българското Народно заседание, българското държавно управление да заемат ясна и безапелационна позиция и да поддържат Украйна с действителни дейности и действия ", да бъде спряна " продължаващата в българските медии съветска агитация, която ни наранява, компрометира и оскърбява паметта на починалите герои-българи ", както и да бъде изпратена военна помощ на Украйна.
А ето и цялостния текст на писмото:
" Ние, украинските българи – част от които сме в Бесарабия, други – в Таврия, трети – в България, а четвърти – пръснати по света – всички ние през днешния ден се обръщаме към българите в България.
Ние, украинските българи, вечно ще сме с два корена в сърцето си, само че един дом. И този дом за нас е Украйна.
Това е нашето място на силата. Не просто земя, прозорци, стени и порти, а фамилно гнездо, място, където се пази родовата памет.
Не знаем дали човечеството в миналото е виждало по-коварна, несправедлива и неоправдана война от тази. Но от 24 февруари ние не живеем. Някои – в дословния смисъл. Нашата стопанска система и естественият ни темп на живот стопираха. Ние всеки ден губим работата си, домовете си и, което е най-лошото, околните си. Хиляди българи станаха бежанци или насилствени изселници, а мнозина остават в окупация и не могат да подпишат това писмо, защото се боят да бъдат репресирани от окупаторите. Нямаме проекти за бъдеще и даже не знаем, дали имаме бъдеще. Днес нашият дом е нападнат от съседа ни, който всеки миг може да ни убие.
Използвайки случая, желаеме, първо, за следващ път да благодарим на България за поддръжката на Украйна и помощта на нашите бежанци. Без тази подадена ръка мнозина нямаше да оцелеят.
В същото време ние, украинските българи, чакаме и различен тип поддръжка от България.
Българите в Украйна чакахме България еднопосочно и изрично да застане на страната на справедливата битка на Украйна и, надлежно, на наша страна. На българите в Украйна.
От друга страна, разбираме, че тук се повтарят откровените неистини на съветската агитация за това, че националните малцинства в Украйна са потиснати, и че бесарабските и таврийските българи чакат така наречените “освободители ”.
Нещо повече, научаваме, че надали не тъкмо това е повода България да откаже военна помощ на Украйна – с цел да “защити българите там от украинските нацисти ”.
Ако измежду вас има такива, които мислят по този начин, дано споделим някои обстоятелства:
Руската агитация твърди, че Украйна не разрешава на българите да приказват и учат български.
Истината е, че до разпадането на Съветския съюз българският език се е употребявал единствено като битов и точно в самостоятелна Украйна стартира да се учи в учебните заведения, откриват се български групи в университетите. Именно тогава се основават първите български сдружения и организации, стартират да се издават вестници, в ефир излизат радио и телевизионни излъчвания на български език. И всичко това ни го даде на нас – българите – Украйна. И всичко това се финансира от украинската страна. Това ли се назовава подтисничество? От това ли желаят да ни освобождават?
И в този момент най-тежката мантра: тази за Русия освободителка, избавила българите от турския ятаган и милостиво разрешила да се заселят в буренясалата и непригодна за живот бесарабска пустота. Това е най-тежкото клеймо – на неблагодарник!, с което и до момента съветската агитация се пробва да жигоса всеки, дръзнал да надигне глас против Русия. От друга страна, историческите обстоятелства недвусмислено приказват, че и за самото ни “спасяване ” и за настаняването на предците ни точно на тези земи Русия си е имала свои стратегически, политически и стопански ползи. Както, прочее, и даването ни на статута на колонисти, от признателност за което ние сме построили прелестния Преображенски събор в Болград. Българите можем да сме признателни. Но знаете ли какво става по-късно?
Нужно ли е да подсещаме за многочислените репресии от руските управляващи и разкулачването на " кулаците " (а в същина работещи земеделци), и депортираните в Сибир? За дванадесетте хиляди българи, депортирани от Крим през 1944 година и разхвърлени из целия Сибир и Средна Азия? Да преразказваме ли спомените на нашите дядовци, изпращани на изгнание за три царевични мамула? Да отваряме ли думата за двата така наречени Гладомора – изкуствено провокиран апетит: през 1932 – 1933, в резултат на който умират изчезват цели български села в Таврия, и 1946 – 1947, лишил живота на стотици хиляди българи в Бесарабия? Все още има живи очевидци на тези жестоки събития, а спомените на починалите са непокътнати в архиви, книги и филми. Можете да попитате, чуете, видите и прочетете за всичко това. Стига да имате предпочитание!
Това, което би трябвало да схваща всеки мислещ човек, е, че Руската империя, която сякаш подала ръка на нашите предшественици преди 200 години, за което трябвало да сме признателни, е нещо доста друго от последващия руски режим на атеистична Русия, от постсъветска „ демократична “ Русия, и от сегашната Русия с путинския терористичен режим. Трябва ли, съгласно вас, благодарността за тогавашната помощ да ни задължава да поддържаме закононарушението против човечеството, което прави Русия през днешния ден?
Макар въпросът да е риторичен, българите в Украйна имаме своя прецизен и безапелационен отговор на него.
За повече от 200 години, макар компликации и ограничения, гнет и издевателства, смени на власт и режими, българите направиха от Буджакската степ и таврийското Диво поле божествен градини, запазихме езика, културата и идентичността, и най-сетне, с помощта на самостоятелна и свободна Украйна, започнахме да живеем свободно, и името “българин ” да носим намерено и с горделивост. Затова представителите на българската общественост в Украйна, един до друг със свои съграждани от други национални общности, пазят родната си земя от нашествениците. Защото украинската земя е нашата татковина и роден дом за всеки от нас. В цяла Украйна и надалеч отвън нейните граници са известни имената на героите в тази война – българи по генезис – капитаните Димитър Бурлаков, награден с Указ на президента на Украйна Володимир Зеленски с медал “Богдан Хмелницки ” ІІІ степен, и Иван Пепеляшко, джентълмен на ордена “За геройство ” ІІІ степен. Както и на други – Иван Минков и Иван Чумаков от с. Криничне (Чушмелий), Максим Близнак и Евгений Качай от с. Лощинивка (Кайраклия), Михаил Киосе и Радион Вайцман от с. Калчево – все българи, отдали живота си в битката против съветската експанзия, за свободата на своята татковина Украйна.
Това е нашият отговор и той е безапелационен: българите в Украйна, дружно с всички други националности се борят за свободата, териториалната целокупност и независимостта на своята татковина Украйна.
И в тази битка имаме потребност от помощта на България.
България, която е член на Европейския съюз.
България, чийто суверенитет и самостоятелност са обезпечени от участието ѝ в НАТО – Организацията на Северноатлантическия контракт. Украйна също се стреми към пълноправно участие в тези организации. Българската диаспора на страната ни, най-голямата измежду всички сходни групи българи отвън родината, беше, е и ще бъде пореден водач на тези процеси, защото желаеме да вървим дружно с България в един съюз и в една посока.
Днес точно този път е пътят на светлината и човешките полезности. Но с цел да поемем по този път, първо би трябвало да оцелеем.
От първия ден на войната и до през днешния ден на жестоки обстрели е подложено българското село Тернивка – квартал на град Миколаив.
Населението на 30 български села от Бердянския и Мелитополския региони в Запорижка област, град Херсон и част от Херсонска област сега са в рамките на окупираните територии и техните поданици са подложени на всички „ прелести “ на „ съветския свят “. Повечето от българските неделни учебни заведения не могат да работят, отстранени са осведомителните материали, разказващи за живота на прародината ни. Стотици учители и чиновници на локалните органи на самоуправление, които не желаят да сътрудничат с окупаторите и техните поддръжници, са подложени на заплашване и гонене. Земеделците под дулата на картечници са принудени да продават на безценица плодовете на своя труд на земята, щедро напоена с потта на техните предшественици и самите тях.
През последните седмици на октомври Русия предприе масирани удари по енергийната инфраструктура из цяла Украйна, с неприкритото предпочитание да ни остави на мрачно и студено и да провокира следващата бежанска вълна, която, в случай че се случи – неизбежно ще засегне и България. И доста от тези бежанци, най-вероятно, ще са украински българи.
И всичко това се случва в този момент.
В този миг, до момента в който четете писмото, някъде в Украйна умират хора, други са подложени на гнет и оскърбление. Всичко това се случва в година 22 на 21 век. В Европа. Случва се с украинския народ, и в частност и с нас, българите.
И през днешния ден ние питаме всички вас: грижа ли я е България за това?
Грижа ли я е България за над 200 хиляди българи в Украйна?
От 24 февруари ние търпеливо чакаме и се надяваме, че нашата България най-сетне ще се разсъни и ще застане на страната на светлината.
За да можем ние, украинските българи, да си кажем: Да, България е с нас. България избира нас, българите в Украйна, а не терористичния режим на Путин.
Защото е напълно явно, че тази война не е единствено война сред Русия и Украйна, а световна борба сред цивилизования свят и примитивното средновековно безчовечие, сред демокрацията и авторитаризма.
И ние, украинските българи, призоваваме българския Президент, българското Народно заседание, българското държавно управление да заемат ясна и безапелационна позиция и да я поддържат с действителни дейности и действия.
Призоваваме ви да спрете продължаващата се в българските медии съветска агитация, която ни наранява, компрометира и оскърбява паметта на починалите герои-българи.
Призоваваме ви да спрете тези политически водачи и сили, които имат наглостта да приказват от нашето име вместо нас.
Призоваваме ви да изпратите на Украйна военна помощ, както това към този момент направиха множеството страни от Европейския съюз. С това ние не ви въвличаме във война. Напротив, желаеме да я спрем, с цел да не стигне войната до България.
България може да пречупи хода на войната, в случай че ни помогне да се защитим. Или да се откаже, и по този начин да ни съобщи нас, украинските българи.
Сега е моментът да извършите верния избор.
И, най-после, още малко история.
През 1943 първенците на българските села в Таврия, насърчавани от писателя и интелектуалец Мишо Хаджийски се обръщат към цар Борис ІІІ с прошение да ги избави от хитлеристския режим и да ги „ одобри в царството си “. България отваря порти и сърца за таврийските сънародници, и при започване на пролетта на 1944, след доста месеци тежък преход и ограничения, 1500 българи съумяват да се доберат до България и да целунат българска земя.
Само няколко месеца по-късно, след определяне на комунистическия режим тук, България ги връща на Сталин, обричайки ги по този метод на вярна крах. Почти всички те умират или удавени в Черно море, или унищожени в сталинския ГУЛАГ. Тогава България ги съобщи. А това се помни, господа.
И през днешния ден пристигна време разделно.
България има историческия късмет този път да застанете на страната на своята кръв.
Не ни предавайте още веднъж! “.
Дали тези 800 бесарабски българи през днешния ден се усещат предадени през днешния ден?
Илияна Маринкова
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ