Постлибералната държава на XXI век
Общността, традицията и моралният ред се възраждат като основа на политиката
Постлибералната страна възвръща ценностния смисъл на конституционния ред
Светът, моделиран от идеологията на неолибералния глобализъм, се разрушава пред очите ни. В своята последна фаза този свят бе олицетворен от властническата рекламация за уникалност и универсализъм, която потискаше свободата на словото и съвестта, анулираше плурализма, репресираше и цензурираше всеки друг либерален мироглед посредством комплицирана клиентелна инфраструктура от НПО-агентура, софтуерни логаритми, фактчекъри и медийни деятели.
Този свят изчерпа своята жизнеспособност и легитимност, тъй като се опита да ерозира националната страна и да унищожи устоите на общността, на вярата и на морала. Заедно с него рухват и обслужващите го концептуални хомункулуси, съчинявани в някои немски и американски университетски кръгове — които твърдяха, че се бил формирал „ наднационален, пост-Вестфалски конституционализъм “. С това разбиране обозначаваха няколко глобалистки идеологически постановки. Първо, че световното ръководство би трябвало да надвива над локалния либерален развой. Второ, че индивидите следва да бъдат обвързани от наднационална правна система, сложена отвън волята на народите. И трето, че националната страна би трябвало да бъде сведена до админ на решения, взети на световно ниво.
С други думи: че доминантният юридически ред не би трябвало да бъде израз на демократичната воля на народите, а резултат от самовъзпроизводството на наднационални бюрокрации, откъснати от либерален надзор. Целта беше да се подменят достоверните правни обичаи на народите с нереален, културно-стерилен модел на ръководство, при който демокрацията е сведена до процедура, а суверенитетът — до празна декларация. По създание — отвод от действителната народна власт, от правото на народите да бъдат господари на своята орис, и ориентиране на света към безлична система на технократично ръководство без демократична легитимност.
Политиката обаче, с изключение на всичко друго, е и вградена обществена памет за положителното и злото. Там, където тази памет угасне, народите търсят нов път. Неолибералният глобализъм систематично банализираше понятията за положително и зло посредством обезцърквяване на обществото, налагане на джендър-идеологията и все по-истерична робия на малцинствата. Така в последна сметка провокира мощна ответна реакция.
Откри се нов исторически небосвод - общността, традицията и моралният ред се възраждат като основа на политиката. Преди близо десетилетие писах в монографията „ Доктрината Тръмп против неолибералния глобализъм “ за всичко това. Тогава стигнах до извод, че следва дълбочинна реакция, която ще докара до края на неолибералния глобализъм. Макар че бях уверен в теоретичните учредения за този извод, към момента не бях сигурен в неговата обществена реализация. Днес обаче, виждаме разгръщането на действителна обществена промяна. Обозначавам я като преход към постлиберална страна.
Концепцията за демократичната народна власт отъждестви нейната същина с формалното съблюдаване на процедури. Но без общностен дух, без споделени полезности, процедурите се трансформират в кух обред, кадърен да узакони даже разпада на обществото. Когато демокрацията се свежда до сляпо следване на процедури, а духът, който ги е породил, угасне, настава дълбока рецесия — по този начин, както при Френската гражданска война лозунгите за независимост, тъждество и приятелство се израждат от якобинците в гилотината и „ огромният гнет “. Днес демократичният процедурализъм е изправен пред подобен абсурд: без живо възприятие за общественост, без одобрена нравствена основа, процедурите се изпразват от смисъл и се трансформират в оръжия на нови тирании. Когато процедурата се откъсне от справедливостта, тя се трансформира в инструмент за подчиняване, а не за избавление.
Постлибералната страна възвръща ценностния смисъл на конституционния ред. Поддържа салдото сред самостоятелната независимост и груповия интерес в името на общото богатство. Тя не е анти-либерална, а преодолява девиациите неолибералния глобализъм. Правото не е бездушна процедура, както го схваща правният позитивизъм, трансформирал го по този начин в комфортно опрощение на властнически и тоталитарни режими. Не е геометрия, нито техническа скица, начертана от интернационална администрация — политическа или юрисдикционна.
Правото е израз на моралния и нравствен порядък на националната общественост. Конституцията не е единствено общ брой от „ правила на играта “ и механически инструмент за разделяне на управляващите. Конституцията е акт на историческа воля, на общностен политически избор за смисъла на взаимния живот на нацията през вчерашния ден, през днешния ден и на следващия ден. В последна сметка - юридически израз на социо-културната еднаквост на един народ.
Следователно, самото разбиране „ наднационална конституция “ е дървено желязо. Защото няма конституция без народ, няма суверенитет без страна, няма право без правдивост. От своя страна, държавното ръководство не е идеологически неутрална технология, а реализиране на избрана идеологическа визия, легитимирана на макрониво от конституцията.
Постлибералната страна прави и нещо друго: разомагьосва „ свещения граал “ на неолибералния глобализъм — световния пазар без политически и административни ограничавания. Възстановява икономическия суверенитет. Защото, когато пазарът е трансфорат в кумир, това унищожава общностите. Постлибералната страна не може да стои безучастна, до момента в който жизненоважни браншове, територии и обществени групи се дестабилизират и даже унищожават в името на брутално обществено инженерство, налагано от наднационални бюрокрации, като да вземем за пример „ декарбонизация “ или „ климатична индиферентност “.
Постлибералната страна признава религията, културата и традицията като иманентни основи на устойчивото общество. Защото политиката не е единствено власт и ползи, а правото не е просто умозрителна подчиненост от правни правила. В основата им стои въпросът за смисъла. Какъв живот си коства да живеем? Какво общество желаеме да изградим? Без отговор на тези въпроси всяка политическа система се трансформира в куха черупка. Затова постлибералната страна не води война с религията, а взаимодейства с нея съгласно националната традиция и в рамките на светското ръководство. Гарантира пълноценно свободата на религията и свободата от религията. Явява се политическата форма на постсекуларното общество, разказано от Юрген Хабермас, в което религията е равнопоставен участник в демократичната полемика.
Политиката на президента на Съединени американски щати Доналд Тръмп е самобитен манифест на постлибералната страна: отвод от глобалисткия универсализъм, възобновяване на икономическия национализъм, отбрана на културната и духовната тъкан на нацията. Неговото завръщане на власт не е просто реванш на консервативните сили, а знак за такава дълбинна преориентация на Америка, а оттова - в вероятност и на Свободния свят.
Залогът е голям: самото оцеляване на демокрацията, на народите като политически и духовни общности. Дали ще успеем да изградим постлибералната страна на свободата, отговорността и общото богатство — това ще бъде съдбовният въпрос на XXI век.
Автор:
trud.bg
Постлибералната страна възвръща ценностния смисъл на конституционния ред
Светът, моделиран от идеологията на неолибералния глобализъм, се разрушава пред очите ни. В своята последна фаза този свят бе олицетворен от властническата рекламация за уникалност и универсализъм, която потискаше свободата на словото и съвестта, анулираше плурализма, репресираше и цензурираше всеки друг либерален мироглед посредством комплицирана клиентелна инфраструктура от НПО-агентура, софтуерни логаритми, фактчекъри и медийни деятели.
Този свят изчерпа своята жизнеспособност и легитимност, тъй като се опита да ерозира националната страна и да унищожи устоите на общността, на вярата и на морала. Заедно с него рухват и обслужващите го концептуални хомункулуси, съчинявани в някои немски и американски университетски кръгове — които твърдяха, че се бил формирал „ наднационален, пост-Вестфалски конституционализъм “. С това разбиране обозначаваха няколко глобалистки идеологически постановки. Първо, че световното ръководство би трябвало да надвива над локалния либерален развой. Второ, че индивидите следва да бъдат обвързани от наднационална правна система, сложена отвън волята на народите. И трето, че националната страна би трябвало да бъде сведена до админ на решения, взети на световно ниво.
С други думи: че доминантният юридически ред не би трябвало да бъде израз на демократичната воля на народите, а резултат от самовъзпроизводството на наднационални бюрокрации, откъснати от либерален надзор. Целта беше да се подменят достоверните правни обичаи на народите с нереален, културно-стерилен модел на ръководство, при който демокрацията е сведена до процедура, а суверенитетът — до празна декларация. По създание — отвод от действителната народна власт, от правото на народите да бъдат господари на своята орис, и ориентиране на света към безлична система на технократично ръководство без демократична легитимност.
Политиката обаче, с изключение на всичко друго, е и вградена обществена памет за положителното и злото. Там, където тази памет угасне, народите търсят нов път. Неолибералният глобализъм систематично банализираше понятията за положително и зло посредством обезцърквяване на обществото, налагане на джендър-идеологията и все по-истерична робия на малцинствата. Така в последна сметка провокира мощна ответна реакция.
Откри се нов исторически небосвод - общността, традицията и моралният ред се възраждат като основа на политиката. Преди близо десетилетие писах в монографията „ Доктрината Тръмп против неолибералния глобализъм “ за всичко това. Тогава стигнах до извод, че следва дълбочинна реакция, която ще докара до края на неолибералния глобализъм. Макар че бях уверен в теоретичните учредения за този извод, към момента не бях сигурен в неговата обществена реализация. Днес обаче, виждаме разгръщането на действителна обществена промяна. Обозначавам я като преход към постлиберална страна.
Концепцията за демократичната народна власт отъждестви нейната същина с формалното съблюдаване на процедури. Но без общностен дух, без споделени полезности, процедурите се трансформират в кух обред, кадърен да узакони даже разпада на обществото. Когато демокрацията се свежда до сляпо следване на процедури, а духът, който ги е породил, угасне, настава дълбока рецесия — по този начин, както при Френската гражданска война лозунгите за независимост, тъждество и приятелство се израждат от якобинците в гилотината и „ огромният гнет “. Днес демократичният процедурализъм е изправен пред подобен абсурд: без живо възприятие за общественост, без одобрена нравствена основа, процедурите се изпразват от смисъл и се трансформират в оръжия на нови тирании. Когато процедурата се откъсне от справедливостта, тя се трансформира в инструмент за подчиняване, а не за избавление.
Постлибералната страна възвръща ценностния смисъл на конституционния ред. Поддържа салдото сред самостоятелната независимост и груповия интерес в името на общото богатство. Тя не е анти-либерална, а преодолява девиациите неолибералния глобализъм. Правото не е бездушна процедура, както го схваща правният позитивизъм, трансформирал го по този начин в комфортно опрощение на властнически и тоталитарни режими. Не е геометрия, нито техническа скица, начертана от интернационална администрация — политическа или юрисдикционна.
Правото е израз на моралния и нравствен порядък на националната общественост. Конституцията не е единствено общ брой от „ правила на играта “ и механически инструмент за разделяне на управляващите. Конституцията е акт на историческа воля, на общностен политически избор за смисъла на взаимния живот на нацията през вчерашния ден, през днешния ден и на следващия ден. В последна сметка - юридически израз на социо-културната еднаквост на един народ.
Следователно, самото разбиране „ наднационална конституция “ е дървено желязо. Защото няма конституция без народ, няма суверенитет без страна, няма право без правдивост. От своя страна, държавното ръководство не е идеологически неутрална технология, а реализиране на избрана идеологическа визия, легитимирана на макрониво от конституцията.
Постлибералната страна прави и нещо друго: разомагьосва „ свещения граал “ на неолибералния глобализъм — световния пазар без политически и административни ограничавания. Възстановява икономическия суверенитет. Защото, когато пазарът е трансфорат в кумир, това унищожава общностите. Постлибералната страна не може да стои безучастна, до момента в който жизненоважни браншове, територии и обществени групи се дестабилизират и даже унищожават в името на брутално обществено инженерство, налагано от наднационални бюрокрации, като да вземем за пример „ декарбонизация “ или „ климатична индиферентност “.
Постлибералната страна признава религията, културата и традицията като иманентни основи на устойчивото общество. Защото политиката не е единствено власт и ползи, а правото не е просто умозрителна подчиненост от правни правила. В основата им стои въпросът за смисъла. Какъв живот си коства да живеем? Какво общество желаеме да изградим? Без отговор на тези въпроси всяка политическа система се трансформира в куха черупка. Затова постлибералната страна не води война с религията, а взаимодейства с нея съгласно националната традиция и в рамките на светското ръководство. Гарантира пълноценно свободата на религията и свободата от религията. Явява се политическата форма на постсекуларното общество, разказано от Юрген Хабермас, в което религията е равнопоставен участник в демократичната полемика.
Политиката на президента на Съединени американски щати Доналд Тръмп е самобитен манифест на постлибералната страна: отвод от глобалисткия универсализъм, възобновяване на икономическия национализъм, отбрана на културната и духовната тъкан на нацията. Неговото завръщане на власт не е просто реванш на консервативните сили, а знак за такава дълбинна преориентация на Америка, а оттова - в вероятност и на Свободния свят.
Залогът е голям: самото оцеляване на демокрацията, на народите като политически и духовни общности. Дали ще успеем да изградим постлибералната страна на свободата, отговорността и общото богатство — това ще бъде съдбовният въпрос на XXI век.
Автор:
trud.bg
Източник: svobodnoslovo.eu
КОМЕНТАРИ