Дори и само заради тях си е струвал Народният съд
Обществото мълчи! Да то нашето по принцип си е безмълвно общество. Мълчи! Някоя си " живееща в Пловдив писателка с другояче хубавото име Надежда, само че пък по-иначе следващата изгаврила се с паметта на шепа почтени деца и фамилиите им - Ценка, Цветанка, Стойне, Надежда, Димитринка... Иван. От Ястребино. Учениците на Деспа Попова.
Колкото една неистина е по-вулгарна, толкоз по-лесно покварява публичното схващане. То мълчи. Безпросветно. Безразлично. Лековерно и леконравно. Лишено от обикновена човешка пристойност.
На 11.03.2021 година в. " 168 часа " разгласява просторно изявление с една госпожа, безстрашно титулувана " изследователка ". И какво ни споделя тя? - " Отдавна бях чувала, че децата в Ястребино са убити от партизаните, наричани шумкари или шумци. Партизаните са умъртвили 2 или 3 деца, с цел да не ги издадат, и към тях прибавят още 3 или 4 от партизански фамилии. Показанията пред Народния съд са небивалица. Моята задача е да посочи истината. "
Дeкeмври 1943 година Омуртаг и регионът са блокирани от армия, полиция, жандармерия и ловни дружинки - общо към 10 000 души. Цел - изтребване на Омурташкия партизански отряд. Нa 19 дeкeмври по заповед на полковник Иван Атанасов, пълководец на Шести пехотен полк, Ястребино е блокирано от 2-ра картечна рота на подпоручик Константин Йорданов. Арecтувaт по лист цeли ceмeйcтвa нa пaртизaни. Откарват ги в кметството. Никой не подозира какво следва. Малкият Стойне е по чорапки, плетени.
На 20 дeкeмври, Никулден (ст.ст.), след 14 ч. водят отвън Ястребино 18 души от 6 фамилии и ги разстрелват.
12 възрастни и 6 деца от 7 до 12 години: Cтoйнe Cтaнкoв (75) и брачната половинка му Наста (70) - синът им Иван е партизанин; Рaнгeл Дoнчeв (57) и брачната половинка му Мара (58) - щерка им Райка е партизанка; Пeтър Кaлaйджийcки (50), брачната половинка му Стоянка (48) и техните дeцa Нaдeждa (12), Ивaн (9) и Cтoйнe (7) - огромният наследник, Рангел, е партизанин; Ивaн Янкoв (55), cъпругaта му Мaрийкa (45) и близнaчкитe Цeнкa и Цвeтaнкa (13) - огромният наследник, Димитър, е партизанин; Пeткo Cтoичкoв (56), cъпругaта му Лaзaркa (51) и дъщeря им Димитринкa (11) - огромният наследник, Стойне, е партизанин; Димитър Бoгocлoвoв (48) и cъпругaта му Cтaнкa (42) - щерка им Катя е партизанка.
Закопават ги в плитък гроб. Часове по-късно идва заповед акцията да бъде анулирана. За да бъде анулирана една акция, би трябвало преди този момент да е разпоредена, нали? На другата нощ бойци с един камион отиват на мястото на престъплението, изравят убитите, товарят ги на камиона, закарват ги към Долна Златица, струпват ги на клада и ги изгарят. За да не остане диря от злодеянието.30 години убиват още веднъж и още веднъж разстреляните, избесените, посечените. Поради " последна нужда " и при " неизбежна защита ". Очевидно. И няма насита тяхната отплата.
Живият роман на учителката Деспа Попова
Моята учителска пътечка стартира през 1921 година. Тогава селяците от Ястребино ме измерваха от пети до глава и даже някои подмятаха, види се на смешка:
- То още дете, а децата ни ще учи! Аз нямах и 18 години, пък и дребничка бях тогава.
После, като се омъжих за моя приятел Станьо Попов, добих самочувствие. Той беше пристигнал в селото още през 1917 година. Двамата хванахме корен в Ястребино и там останахме. Беше ми прелестно да изучавам децата на тия корави и почтени хора, преселници от Трънско и Кюстендилско. Отначало напълно не беше елементарно.
Какво ти елементарно, извънредно мъчно беше, ами добре че бяхме млади, та издържахме. Другарят ми е един от създателите на партията в селото. Двамата учехме и всички деца от Ястребино. А условия за работа нямаше. Спомням си една година даже цяло поделение учи в килера до църквата. Учениците пишеха на табли с калеми. Лесно триеха по-късно с мокри парцалчета. Черната дъска полагахме на земята.
А децата - все беднячета и когато беше топло, идваха на учебно заведение боси. Хванеше ли мокреш или мраз, обуваха свинските цървулки.
Та един ден даже се случи следното - тъкмо се беше вдигнала пара от напечените подгизнали свин-ски цървули и подлоги и идва контрольор от горе да ме слуша по какъв начин изучавам децата в час по пеене. Това си му е работа на него-идва да ме атестира. Не го видях дали си запуши носа, или нещо друго стори, само че се намръщи и троснато ми подреди:
- Сменете пеенето с четене!
И аз, що да върша, смених го. Пък да си кажа право по четенето имах триумфи и щях пo-добре да се показва. Отначало учехме в остарялото учебно заведение. Чиновете в него бяха не като сегашните. Нито плотовете им що годе положителни, нито седалките им здрави. Те бяха въздълги и на тях седяха по 5-6 деца надиплени компактно един до друг. Нали стаята беше тесничка и чиновете наблъскани един до други - колкото да се натъпкваха по 45-50 деца в тях. Иди, че помагай на всяко дете, а трябваше. Да ходя по чиновете, че да сторя това, нито е хигиенично, нито обичайно.
Една вечер моят приятел ми вика:
- Деспа, повече не трябва по този начин - и ние да се мъчим и децата да мъчим. Знаеш, че от учебните парцели има събрани 90 000 лв.. Те са и малко, и доста. Какво ще кажеш, в случай че построим ново учебно заведение? - Как? - запитвам го нзненадана. - Че по този начин ли се строи учебно заведение?
А той си упорства и неговата си знае:
- Ще успеем, ми вика - единствено селяните да ни повярват. Нали и те са за хубавото! Пък и за децата им ще го вършим, а не за различен.
Провери той по какъв начин би трябвало да се подхване тая работа и една вечер се връща сърдит. Не бях го виждала подобен.
- Държава ли е това? Мащеха!
- Чакай бе - запитвам го. - Че какво тъкмо е станало, та си кипнал?
- Какво ли? - отвърна ми той, - страната турила ръка на паричките. Ей така, турила ръка и толкоз! Тоя път и аз подвигнах глас:
- Че по какъв начин по този начин? Нали парите са наши, учебни. Лев по лев сме ги събирали.
Мъжът ми беше твърдоглав човек и съзнателен преподавател, пък и концепцията, що изповядваше, го бе направила несклоняем. Тръгна той да се допитва до този, до оня, че и в Шумен отиде да се бори за парите. Що е правил, по какъв начин се е блъскал, по какъв начин са го посрещали, с кого се е карал, не знам, само че взехме парите. Как единствено сме се радвали на успеха. А след това, като че пристигна по-трудното. Трябваше да убедим хората, че и единствено с толкоз пари по икономически метод ще построим учебно заведение. А хората - разнообразни. Пък тогава, разграничени в партии, теглеха едни эа глава, други за крайници. Имаше и неверници, опъваха се, пречеха. Някои даже ни се надсмиваха: " То градежът не бил като даскалската работа! ".
Всичко понесохме - и обиди, и недоверчиви погледи, и подигравки, само че не скръстихме ръце. Що е речено, думите ни стигнаха до всяко сърце. А знайно е, че положителната дума и заключено сърце отваря.
И започнахме като на смешка огромна работа. Едни секат и карат греди от кориите, друга ги дялат под конец, та да станат прави, трети извозват камъни, пясък и тухли. Ние до обяд учим децата, а след обяд работим на постройката. Е, не беше елементарно, само че хубавото в никакъв случай елементарно не става. Тя каква наслада беше, когато на покрива се развя бялата риза и един от майсторите зареди благословията! Такъв е обичаят и той е добър бит. Влязохме ние в новото учебно заведение и си рекохме с моя мъж: " Ха в този момент пък да работим още пo-добре, че и ние да сме удовлетворени, пък и селяните да ни се радват. " И започнахме това дълготрайно пътешестване към сърцата на децата.
Когато децата ти повярват, когато усетят, че си им протегнал ласкава и топла ръка, че искаш да им окажеш помощ, идва другото. Почват да ти имат вяра и работата става хем по-лека, хем пo-спорна. Стремяхме сe да помогнем на всяко дете да стане добър човек, да се научи да отличава положителното от злото, да схваща и чувствува красивото, да обича родината. Струваше ми се, че колкото повече давах на децата познания, колкото повече от положителното на сърцето си им раздавах, моето учителското сърце ставаше пo-богато. И това ме окриляше. Не смеех даже с моя приятел да споделя, само че чувствувах, че съм богата с обичта на децата. Тая любов откривах и в лекия реверанс с благия привет. " Добро утро, госпожа ". Откривах я в блясъка на живите очички, в усмивките, в желанието на децата да ме заловен за ръка, когато ги извеждах на разходка и учехме навън.
И по този начин, без да усетя, отлетяха цели 22 години. Настанаха тогава тежки години. Страшно стана за всички, само че най-страшно - за учителя, който носи почтено сърце... И по този начин, пристигна трагичната 1943 година. Лудогорието към този момент бе пламнало. Бивши наши възпитаници бяха станали ятаци, а други потеглиха по най-стръмната пътека. Аз постоянно съм мислила, че тя е Ботевската - най-стръмната, която води до най-високото. Всеки ден до нас доближиха тревожни новини. На 19 декември 1943 година пристигна най-страшното, което по-тресе хората. Много постоянно се пробвах да обрисувам на децата един различен свят, по-хубав и обективен. Ех, не беше елементарно, когато у нас завилня фашизмът, да се приказва намерено за някои неща. Но децата бяха будни и единствено с взор ни разбираха.
И пристигна най-страшното!
Ехти барабанът:
- Бам, бам, бам!
Exти и дрезгавият глас на глашатая:
" Всеки, който излезе на открито, ще бъде разстрелян без предизвестие! "
Тузлука е в обсада. Училищната камбанка в с. Ястребино тоя ден остава глуха. Войниците на подпоручик Йорданов, с набучени щикове на пушките, влизат в стаи, килери, зимници. В оборите мучат изплашени добичета. През прозорците на къщите надничат изплашени дами и деца. Старите въртят глави и отсичат:
- Няма ли да мирясат най-сетне тия хора! С народ излиза ли се на глава!
Полицаи, жандармеристи, бойци са плъпнали на всички места и дирят под майка дете, душат дирите на партизаните от Омуртагския отряд, а все не съумяват да ги открият.
И вървят кервани от мъже, дами, деца, несмогнали да сеобуят и облекат. Денят е безоблачен, само че ветрецът щипе. Малкият Стойне Калайджийски върви по терлички и усеща студения език на декемврийския студ. При всеки удар на барабана: " Бам, бам, бам! " още пo-тревожно мяцат и мяукат изплашени котки с изцъклени очи, бягат и лаят кучета из дворищата и къра. В общината е цялостно с хора. Срещат се незабавно тревожни погледи, бързо се схващат. Прибрани са фамилиите и околните на партизаните. От фамилията на партизанина Рангел Калайджийски са докарани тук 7 души. Як и жилест е коренът на рода им, от Трънско е. Арестуваните се споглеждат - виждат, че докарват учителката Деспа и нейния приятел, учителят Станьо Попов.
Подпоручик Йорданов е изгубил човешко сходство и крещи:
- Който ръка против царя подвига, в земята ще иде. Всички ще изтребя!
Корави ястребинчани, мрачни и брадясали, скърцат зъби при всеки удар. Отначало 6-те докарани тук деца гледят като вкаменени, само че след това някои запищяват изплашени.
Удар след удар! Устата са заключени като с катанец. Дума не отронват. Никой нищо не знае, с никого не се е срещал.
- Къде са шумкарите? Де е в този момент сина ти? - беснее подпоручикът и рита един от арестантите.
В очите на някои дами се чете към този момент смут. Та нали за всеки е благо бялото видело.
Агентът Стоян Узунов изпитва силата на ритника си, където свари.
При всеки тъп удар, който чува, учителката Деспа Попова трепка. При всеки детски вик - нож се забива в сърцето й. Подпоручикът и сътрудникът застават настръхнали пред двамата учители.
- За всичко вие сте отговорни. Да се бунтуват сте ги учили. Това са ваши възпитаници!
- Казвайте - крещи той и насочва револвера против гърдите на учителя.
Учителката Деспа прегризва от смут устни. Може би след момент ще се чуе изстрел! И той! Притъмнява й пред очите. Сепва я глас на дете. Не е ли това гласът на Ценка? В прилежащата стая изтезават децата, нейните възпитаници.
- Вие, не различен, а вие двамата сте учителите на партизаните.
- Че какво?... пробва се да възрази Деспа.
- Аз ще ти кажа на теб какво? След вечеринките в учебното заведение сте ги оставили да си вършат събрания. И в този момент? Но ние корена им ще измъкнем от земята, та името им няма да се чуе към този момент. Целите родове ще изтребим!
- Че ние, господин подпоручик - обади се Станьо - не сме ги и виждали. От нашето учебно заведение се пръснаха и не ги знаем де са. Пък и в селото ни оставиха с дамата да учим толкоз доста деца.
- Какво, какво? - прекъсна го сътрудникът.
- Ами, че трябваше да назначат един-двама учители за прогимназията, а не назначиха никого.
- Ние двамата - намесва се Деспа - до обяд учим децата от отделенията, а след обяд по-големите.
Подпоручикът и сътрудникът се споглеждат. След малко ги водят в друга стая. Дори ги остават сами. В тези минути палачите несъмнено са решили, че в случай че и тях убият, селото ще остане без учители. А това ще се разчуе из целия Тузлук, а може би и чак горе да се научат! Не минават и няколко минути, когато подпоручикът отваря вратата и внезапно заповядва:
- Отивате си право в къщи! И с никого никакви диалози, че другояче!...
... Беше превалило пладне, когато подкараха арестантите към горичката, покрай учебното заведение. В групата най-отзад тътреше заболели крайници 75-годишният дядо Стойне. Тътреше той крайници и му идваше да млатне с пестник фелдфебела, що командуваше бойците. Да го млатне, но де ти тогавашната мощ. Както се тътреше, подгъна крайници и се свлече до един дъб. Опита се да помръдне крайник, но не му стигна мощ и по този начин си остана. Другите отминаха на петдесетина крачки към полянката. На същата полянка учителката Деспа извеждаше децата да си поиграят. А в този момент те никак и не подозираха какво ще се случи. И Ценка, и Цветанка, и Димитринка, и другите са играли тук на " Гърнета " и " Тупаница ", тичали са из ниската дъбова гора цветя да берат, та портретите на Кирил и Методий да кичат.
Малкият седемгодишен Стойне се вглежда в дулото на един от автоматите, ориентирани към него. Момчето наподобява не се опасява. Мисли си даже да попита: " Чичко, а можеш ли да стреляш? "
В дясно се отбива път към прилежащото село. Старите изначало мислят, че ги откарват на някъде да ги интернират. Но ето, че ги насочват към полянката. Заповедта на подпоручик Йорданов трябвало да извърши фелдфебел Коста Колев. Но той не намерил мощ да стори това. И някои от бойците вървели с наведени глави. Нима им е било елементарно да вдигнат пушки против деца. Нали и те имат братчета и сестричета? Командуването поел подофицерът на взвода.Отначало патроните пропищяват в клоните на ниския дъбак. После отново, и отново!
Паднал първият повален като прекършен слънчоглед. До мъжа, жена, до нея - дете, друго!...
... Учителката е долепила чело до прозореца в стаята. При първия залп стъклото иззвънява. Тя се сепва и изплашена споделя:
- Станьо, става нещо!
Още един залп! После се чува индивидуален изстрел. Той бил за дядо Стойне, който дочакал убийците до дъба.
Стои учителката до прозореца, а на открито се не мярка жив човек. И кой ли ще посмее да стори това? Из Ястребино пищят гневни патрони.
Когато след час тя вижда комшията им Стоимен, че се връща с кирка и лопата от някъде, го пита подлудяла от напрежение.
- Какви са тия гърмежи? Какво става?
Селякът изпуска кирката на земята. Когато се навежда да я вземе и след това подвигна глава, Деспа го вижда, че плаче.
- Ама къде беше? Кажи какво се е случило?
Стоимен се пробва да избърше с оръфаните ръкави на палтото си бликащите сълзи, само че те рукват още по-силно от очите му. Плаче индивидът, хълца като дете и приказва като подлудял:
- Мани, мани, даскалице!
- Ама що? - пита като изумена тя и понечва да скокне през прозореца.
- Сите ги изтрепаа! И деца, и майки. Сите ги изтепаа.
- Как? - изпищява учителката.
- Накараха ни да им изкопаем обща яма и ги зарихме що годе. Ама имаше и живи, мърдаа още.
Учителката почва да си бие с юмруци главата и да ридае неудържимо.
- Мани, даскалице, страш-на картина ти споделям! Страш-на!
... Пред Народния съд подпоручик Йорданов и сътрудникът Узунов с цинична искреност ще заявят: " Двамата отидохме на мястото на произшествието и доубихме тия, дето още шаваха! "
След това ще пристигна и оня ден, когато цялото население от Тузлука ще се стече в Ястребино и ще плюе в лицето на палача с табелка на гърдите: " Аз убих шестте ястребинчета! "
След разстрела
- Деца, не ме питайте за тоя ден. Страшно ми е да приказвам. Смилете се над мене. Сърцето ми повече не устоя. Аз единствено видях по какъв начин алените пламъци на запалените партизански къщи стопиха мрака и целият Тузлук бе огрян от алено зарево. Аз видях черните скелети на овъглените греди над оборите. Аз чух страшния писък на побеснелите кучета. И до през днешния ден аз слушам тоя пагубен писък.
В тая нощ палачите отрили своите жертви и ги откарали на 15 километра от тук в гората край Долна Златица. И там ги горили в огън, та някак си да прикрият страшното безчовечие. Но това може ли да се прикрие?
... Не помня единствено след ден ли беше, след два ли - отидох на учебно заведение. Как съм влезнала в стаята, отново не знам. Децата плачат и не смеят да седнат на чиновете, където седеха убитите. Гледат ме ужасени и плачат. И аз ги виждам и подреждам:
- Няма го Стойне, Ценка, Цветанка, Иван, Надежда, Димитринка!... Няма ги моите милички, още неполитнали птиченца шестте ястребинчета.
И след това... Нощем в прозорците на къщите в Ястребино няма светлина. Улиците са пусти и глухи. Но смелите не се свършиха. Ако брашното в хамбара беше изгребано, картофи се намираха за партизаните.
Ужасът не стресна хората, само че в сърцата им закипя ненавист към главорезите, страшна, само че обективна.
... Та за тоя ден ли започнах? Гледам децата по какъв начин плачат и сърцето ми се къса. Как урок ще им предавам? Куршумите на палачите са простреляли и моето сърце. А може ли преподавател без сърце да предава уроци? Не можех да мисля. Само ги виждам и чувах по какъв начин гласно хлипат. Нещо се късаше у мене. Полудях ли тогава или по-късно това стана? Не полудях, само че нервите ми не устояха.
Отидох в гр. Попово. Чувствувах, че всичко у мен е разрушено, че нещо ужасно и непоправимо е станало. Преглеж-дат ме един, двама, трима лекари и всеки на собствен ред споделя: " Изключено е повече да работите като учителка ". Така ми споделят и ме пращат при други лекари. И те същото повта-рят. Сякаш се бяха сговорили какво да ми кажат. А аз все не се сдобрявах. Нали тоя пъкъл ще свърши и след това отново ще съм нужна на децата. Изпратиха ме в София да се прегле-дам, само че да си платя разноските от 2000 лв.. И по този начин, отново от доктор на доктор. Свършиха лекарите своите изводи, само че моята тъга не се свърши. Тази тъга нося като тежка буца в сърцето си повече от 35 години. Нося огромната тъга по мойте благи ястребинчета!
Това е разказът на тяхната учителка Деспа Попова. Живия роман на тази нежна жена. Много години впечатлен от невероятната персона на тази почтена постоянно за реверанс жена имах предпочитание, вътрешна нужда да поднеса цвете и да се поклоня на гроба й.Нито знаех къде е заровена, нито по кое време е умряла, просто мощно желаех. Случи се по този начин, че преди време посетих гроба в Попово на бащата на мой непосредствен. Обърнах се несъзнателно обратно и погледът ми спря върху монумент, на който пишеше " Деспа и Станю Попови. Учителите от Ястребино ". Онемях! Подкосиха ми се краката, нещо заседна в гърлото ми. Две топли като ястребинска детска кръв сълзи се стекоха по лицето ми. Бързо ги изсуши вятърът, или ги прати като възпоменателен знак, там нейде при децата. Изпълни се желанието ми да се поклоня на тези благи хора, напълно елементарни селски учители,на невероятни деца-герои починали с цел да живеят идните генерации. Колкото и да отхвърлят, да преиначават, Ястребино кърви и постоянно ще кърви в историята на България, само че не приначената,а същинската. История разказана с болежка, само че и с отговорност от такива учители като Деспа Попова.
Колкото една неистина е по-вулгарна, толкоз по-лесно покварява публичното схващане. То мълчи. Безпросветно. Безразлично. Лековерно и леконравно. Лишено от обикновена човешка пристойност.
На 11.03.2021 година в. " 168 часа " разгласява просторно изявление с една госпожа, безстрашно титулувана " изследователка ". И какво ни споделя тя? - " Отдавна бях чувала, че децата в Ястребино са убити от партизаните, наричани шумкари или шумци. Партизаните са умъртвили 2 или 3 деца, с цел да не ги издадат, и към тях прибавят още 3 или 4 от партизански фамилии. Показанията пред Народния съд са небивалица. Моята задача е да посочи истината. "
Дeкeмври 1943 година Омуртаг и регионът са блокирани от армия, полиция, жандармерия и ловни дружинки - общо към 10 000 души. Цел - изтребване на Омурташкия партизански отряд. Нa 19 дeкeмври по заповед на полковник Иван Атанасов, пълководец на Шести пехотен полк, Ястребино е блокирано от 2-ра картечна рота на подпоручик Константин Йорданов. Арecтувaт по лист цeли ceмeйcтвa нa пaртизaни. Откарват ги в кметството. Никой не подозира какво следва. Малкият Стойне е по чорапки, плетени.
На 20 дeкeмври, Никулден (ст.ст.), след 14 ч. водят отвън Ястребино 18 души от 6 фамилии и ги разстрелват.
12 възрастни и 6 деца от 7 до 12 години: Cтoйнe Cтaнкoв (75) и брачната половинка му Наста (70) - синът им Иван е партизанин; Рaнгeл Дoнчeв (57) и брачната половинка му Мара (58) - щерка им Райка е партизанка; Пeтър Кaлaйджийcки (50), брачната половинка му Стоянка (48) и техните дeцa Нaдeждa (12), Ивaн (9) и Cтoйнe (7) - огромният наследник, Рангел, е партизанин; Ивaн Янкoв (55), cъпругaта му Мaрийкa (45) и близнaчкитe Цeнкa и Цвeтaнкa (13) - огромният наследник, Димитър, е партизанин; Пeткo Cтoичкoв (56), cъпругaта му Лaзaркa (51) и дъщeря им Димитринкa (11) - огромният наследник, Стойне, е партизанин; Димитър Бoгocлoвoв (48) и cъпругaта му Cтaнкa (42) - щерка им Катя е партизанка.
Закопават ги в плитък гроб. Часове по-късно идва заповед акцията да бъде анулирана. За да бъде анулирана една акция, би трябвало преди този момент да е разпоредена, нали? На другата нощ бойци с един камион отиват на мястото на престъплението, изравят убитите, товарят ги на камиона, закарват ги към Долна Златица, струпват ги на клада и ги изгарят. За да не остане диря от злодеянието.30 години убиват още веднъж и още веднъж разстреляните, избесените, посечените. Поради " последна нужда " и при " неизбежна защита ". Очевидно. И няма насита тяхната отплата.
Живият роман на учителката Деспа Попова
Моята учителска пътечка стартира през 1921 година. Тогава селяците от Ястребино ме измерваха от пети до глава и даже някои подмятаха, види се на смешка:
- То още дете, а децата ни ще учи! Аз нямах и 18 години, пък и дребничка бях тогава.
После, като се омъжих за моя приятел Станьо Попов, добих самочувствие. Той беше пристигнал в селото още през 1917 година. Двамата хванахме корен в Ястребино и там останахме. Беше ми прелестно да изучавам децата на тия корави и почтени хора, преселници от Трънско и Кюстендилско. Отначало напълно не беше елементарно.
Какво ти елементарно, извънредно мъчно беше, ами добре че бяхме млади, та издържахме. Другарят ми е един от създателите на партията в селото. Двамата учехме и всички деца от Ястребино. А условия за работа нямаше. Спомням си една година даже цяло поделение учи в килера до църквата. Учениците пишеха на табли с калеми. Лесно триеха по-късно с мокри парцалчета. Черната дъска полагахме на земята.
А децата - все беднячета и когато беше топло, идваха на учебно заведение боси. Хванеше ли мокреш или мраз, обуваха свинските цървулки.
Та един ден даже се случи следното - тъкмо се беше вдигнала пара от напечените подгизнали свин-ски цървули и подлоги и идва контрольор от горе да ме слуша по какъв начин изучавам децата в час по пеене. Това си му е работа на него-идва да ме атестира. Не го видях дали си запуши носа, или нещо друго стори, само че се намръщи и троснато ми подреди:
- Сменете пеенето с четене!
И аз, що да върша, смених го. Пък да си кажа право по четенето имах триумфи и щях пo-добре да се показва. Отначало учехме в остарялото учебно заведение. Чиновете в него бяха не като сегашните. Нито плотовете им що годе положителни, нито седалките им здрави. Те бяха въздълги и на тях седяха по 5-6 деца надиплени компактно един до друг. Нали стаята беше тесничка и чиновете наблъскани един до други - колкото да се натъпкваха по 45-50 деца в тях. Иди, че помагай на всяко дете, а трябваше. Да ходя по чиновете, че да сторя това, нито е хигиенично, нито обичайно.
Една вечер моят приятел ми вика:
- Деспа, повече не трябва по този начин - и ние да се мъчим и децата да мъчим. Знаеш, че от учебните парцели има събрани 90 000 лв.. Те са и малко, и доста. Какво ще кажеш, в случай че построим ново учебно заведение? - Как? - запитвам го нзненадана. - Че по този начин ли се строи учебно заведение?
А той си упорства и неговата си знае:
- Ще успеем, ми вика - единствено селяните да ни повярват. Нали и те са за хубавото! Пък и за децата им ще го вършим, а не за различен.
Провери той по какъв начин би трябвало да се подхване тая работа и една вечер се връща сърдит. Не бях го виждала подобен.
- Държава ли е това? Мащеха!
- Чакай бе - запитвам го. - Че какво тъкмо е станало, та си кипнал?
- Какво ли? - отвърна ми той, - страната турила ръка на паричките. Ей така, турила ръка и толкоз! Тоя път и аз подвигнах глас:
- Че по какъв начин по този начин? Нали парите са наши, учебни. Лев по лев сме ги събирали.
Мъжът ми беше твърдоглав човек и съзнателен преподавател, пък и концепцията, що изповядваше, го бе направила несклоняем. Тръгна той да се допитва до този, до оня, че и в Шумен отиде да се бори за парите. Що е правил, по какъв начин се е блъскал, по какъв начин са го посрещали, с кого се е карал, не знам, само че взехме парите. Как единствено сме се радвали на успеха. А след това, като че пристигна по-трудното. Трябваше да убедим хората, че и единствено с толкоз пари по икономически метод ще построим учебно заведение. А хората - разнообразни. Пък тогава, разграничени в партии, теглеха едни эа глава, други за крайници. Имаше и неверници, опъваха се, пречеха. Някои даже ни се надсмиваха: " То градежът не бил като даскалската работа! ".
Всичко понесохме - и обиди, и недоверчиви погледи, и подигравки, само че не скръстихме ръце. Що е речено, думите ни стигнаха до всяко сърце. А знайно е, че положителната дума и заключено сърце отваря.
И започнахме като на смешка огромна работа. Едни секат и карат греди от кориите, друга ги дялат под конец, та да станат прави, трети извозват камъни, пясък и тухли. Ние до обяд учим децата, а след обяд работим на постройката. Е, не беше елементарно, само че хубавото в никакъв случай елементарно не става. Тя каква наслада беше, когато на покрива се развя бялата риза и един от майсторите зареди благословията! Такъв е обичаят и той е добър бит. Влязохме ние в новото учебно заведение и си рекохме с моя мъж: " Ха в този момент пък да работим още пo-добре, че и ние да сме удовлетворени, пък и селяните да ни се радват. " И започнахме това дълготрайно пътешестване към сърцата на децата.
Когато децата ти повярват, когато усетят, че си им протегнал ласкава и топла ръка, че искаш да им окажеш помощ, идва другото. Почват да ти имат вяра и работата става хем по-лека, хем пo-спорна. Стремяхме сe да помогнем на всяко дете да стане добър човек, да се научи да отличава положителното от злото, да схваща и чувствува красивото, да обича родината. Струваше ми се, че колкото повече давах на децата познания, колкото повече от положителното на сърцето си им раздавах, моето учителското сърце ставаше пo-богато. И това ме окриляше. Не смеех даже с моя приятел да споделя, само че чувствувах, че съм богата с обичта на децата. Тая любов откривах и в лекия реверанс с благия привет. " Добро утро, госпожа ". Откривах я в блясъка на живите очички, в усмивките, в желанието на децата да ме заловен за ръка, когато ги извеждах на разходка и учехме навън.
И по този начин, без да усетя, отлетяха цели 22 години. Настанаха тогава тежки години. Страшно стана за всички, само че най-страшно - за учителя, който носи почтено сърце... И по този начин, пристигна трагичната 1943 година. Лудогорието към този момент бе пламнало. Бивши наши възпитаници бяха станали ятаци, а други потеглиха по най-стръмната пътека. Аз постоянно съм мислила, че тя е Ботевската - най-стръмната, която води до най-високото. Всеки ден до нас доближиха тревожни новини. На 19 декември 1943 година пристигна най-страшното, което по-тресе хората. Много постоянно се пробвах да обрисувам на децата един различен свят, по-хубав и обективен. Ех, не беше елементарно, когато у нас завилня фашизмът, да се приказва намерено за някои неща. Но децата бяха будни и единствено с взор ни разбираха.
И пристигна най-страшното!
Ехти барабанът:
- Бам, бам, бам!
Exти и дрезгавият глас на глашатая:
" Всеки, който излезе на открито, ще бъде разстрелян без предизвестие! "
Тузлука е в обсада. Училищната камбанка в с. Ястребино тоя ден остава глуха. Войниците на подпоручик Йорданов, с набучени щикове на пушките, влизат в стаи, килери, зимници. В оборите мучат изплашени добичета. През прозорците на къщите надничат изплашени дами и деца. Старите въртят глави и отсичат:
- Няма ли да мирясат най-сетне тия хора! С народ излиза ли се на глава!
Полицаи, жандармеристи, бойци са плъпнали на всички места и дирят под майка дете, душат дирите на партизаните от Омуртагския отряд, а все не съумяват да ги открият.
И вървят кервани от мъже, дами, деца, несмогнали да сеобуят и облекат. Денят е безоблачен, само че ветрецът щипе. Малкият Стойне Калайджийски върви по терлички и усеща студения език на декемврийския студ. При всеки удар на барабана: " Бам, бам, бам! " още пo-тревожно мяцат и мяукат изплашени котки с изцъклени очи, бягат и лаят кучета из дворищата и къра. В общината е цялостно с хора. Срещат се незабавно тревожни погледи, бързо се схващат. Прибрани са фамилиите и околните на партизаните. От фамилията на партизанина Рангел Калайджийски са докарани тук 7 души. Як и жилест е коренът на рода им, от Трънско е. Арестуваните се споглеждат - виждат, че докарват учителката Деспа и нейния приятел, учителят Станьо Попов.
Подпоручик Йорданов е изгубил човешко сходство и крещи:
- Който ръка против царя подвига, в земята ще иде. Всички ще изтребя!
Корави ястребинчани, мрачни и брадясали, скърцат зъби при всеки удар. Отначало 6-те докарани тук деца гледят като вкаменени, само че след това някои запищяват изплашени.
Удар след удар! Устата са заключени като с катанец. Дума не отронват. Никой нищо не знае, с никого не се е срещал.
- Къде са шумкарите? Де е в този момент сина ти? - беснее подпоручикът и рита един от арестантите.
В очите на някои дами се чете към този момент смут. Та нали за всеки е благо бялото видело.
Агентът Стоян Узунов изпитва силата на ритника си, където свари.
При всеки тъп удар, който чува, учителката Деспа Попова трепка. При всеки детски вик - нож се забива в сърцето й. Подпоручикът и сътрудникът застават настръхнали пред двамата учители.
- За всичко вие сте отговорни. Да се бунтуват сте ги учили. Това са ваши възпитаници!
- Казвайте - крещи той и насочва револвера против гърдите на учителя.
Учителката Деспа прегризва от смут устни. Може би след момент ще се чуе изстрел! И той! Притъмнява й пред очите. Сепва я глас на дете. Не е ли това гласът на Ценка? В прилежащата стая изтезават децата, нейните възпитаници.
- Вие, не различен, а вие двамата сте учителите на партизаните.
- Че какво?... пробва се да възрази Деспа.
- Аз ще ти кажа на теб какво? След вечеринките в учебното заведение сте ги оставили да си вършат събрания. И в този момент? Но ние корена им ще измъкнем от земята, та името им няма да се чуе към този момент. Целите родове ще изтребим!
- Че ние, господин подпоручик - обади се Станьо - не сме ги и виждали. От нашето учебно заведение се пръснаха и не ги знаем де са. Пък и в селото ни оставиха с дамата да учим толкоз доста деца.
- Какво, какво? - прекъсна го сътрудникът.
- Ами, че трябваше да назначат един-двама учители за прогимназията, а не назначиха никого.
- Ние двамата - намесва се Деспа - до обяд учим децата от отделенията, а след обяд по-големите.
Подпоручикът и сътрудникът се споглеждат. След малко ги водят в друга стая. Дори ги остават сами. В тези минути палачите несъмнено са решили, че в случай че и тях убият, селото ще остане без учители. А това ще се разчуе из целия Тузлук, а може би и чак горе да се научат! Не минават и няколко минути, когато подпоручикът отваря вратата и внезапно заповядва:
- Отивате си право в къщи! И с никого никакви диалози, че другояче!...
... Беше превалило пладне, когато подкараха арестантите към горичката, покрай учебното заведение. В групата най-отзад тътреше заболели крайници 75-годишният дядо Стойне. Тътреше той крайници и му идваше да млатне с пестник фелдфебела, що командуваше бойците. Да го млатне, но де ти тогавашната мощ. Както се тътреше, подгъна крайници и се свлече до един дъб. Опита се да помръдне крайник, но не му стигна мощ и по този начин си остана. Другите отминаха на петдесетина крачки към полянката. На същата полянка учителката Деспа извеждаше децата да си поиграят. А в този момент те никак и не подозираха какво ще се случи. И Ценка, и Цветанка, и Димитринка, и другите са играли тук на " Гърнета " и " Тупаница ", тичали са из ниската дъбова гора цветя да берат, та портретите на Кирил и Методий да кичат.
Малкият седемгодишен Стойне се вглежда в дулото на един от автоматите, ориентирани към него. Момчето наподобява не се опасява. Мисли си даже да попита: " Чичко, а можеш ли да стреляш? "
В дясно се отбива път към прилежащото село. Старите изначало мислят, че ги откарват на някъде да ги интернират. Но ето, че ги насочват към полянката. Заповедта на подпоручик Йорданов трябвало да извърши фелдфебел Коста Колев. Но той не намерил мощ да стори това. И някои от бойците вървели с наведени глави. Нима им е било елементарно да вдигнат пушки против деца. Нали и те имат братчета и сестричета? Командуването поел подофицерът на взвода.Отначало патроните пропищяват в клоните на ниския дъбак. После отново, и отново!
Паднал първият повален като прекършен слънчоглед. До мъжа, жена, до нея - дете, друго!...
... Учителката е долепила чело до прозореца в стаята. При първия залп стъклото иззвънява. Тя се сепва и изплашена споделя:
- Станьо, става нещо!
Още един залп! После се чува индивидуален изстрел. Той бил за дядо Стойне, който дочакал убийците до дъба.
Стои учителката до прозореца, а на открито се не мярка жив човек. И кой ли ще посмее да стори това? Из Ястребино пищят гневни патрони.
Когато след час тя вижда комшията им Стоимен, че се връща с кирка и лопата от някъде, го пита подлудяла от напрежение.
- Какви са тия гърмежи? Какво става?
Селякът изпуска кирката на земята. Когато се навежда да я вземе и след това подвигна глава, Деспа го вижда, че плаче.
- Ама къде беше? Кажи какво се е случило?
Стоимен се пробва да избърше с оръфаните ръкави на палтото си бликащите сълзи, само че те рукват още по-силно от очите му. Плаче индивидът, хълца като дете и приказва като подлудял:
- Мани, мани, даскалице!
- Ама що? - пита като изумена тя и понечва да скокне през прозореца.
- Сите ги изтрепаа! И деца, и майки. Сите ги изтепаа.
- Как? - изпищява учителката.
- Накараха ни да им изкопаем обща яма и ги зарихме що годе. Ама имаше и живи, мърдаа още.
Учителката почва да си бие с юмруци главата и да ридае неудържимо.
- Мани, даскалице, страш-на картина ти споделям! Страш-на!
... Пред Народния съд подпоручик Йорданов и сътрудникът Узунов с цинична искреност ще заявят: " Двамата отидохме на мястото на произшествието и доубихме тия, дето още шаваха! "
След това ще пристигна и оня ден, когато цялото население от Тузлука ще се стече в Ястребино и ще плюе в лицето на палача с табелка на гърдите: " Аз убих шестте ястребинчета! "
След разстрела
- Деца, не ме питайте за тоя ден. Страшно ми е да приказвам. Смилете се над мене. Сърцето ми повече не устоя. Аз единствено видях по какъв начин алените пламъци на запалените партизански къщи стопиха мрака и целият Тузлук бе огрян от алено зарево. Аз видях черните скелети на овъглените греди над оборите. Аз чух страшния писък на побеснелите кучета. И до през днешния ден аз слушам тоя пагубен писък.
В тая нощ палачите отрили своите жертви и ги откарали на 15 километра от тук в гората край Долна Златица. И там ги горили в огън, та някак си да прикрият страшното безчовечие. Но това може ли да се прикрие?
... Не помня единствено след ден ли беше, след два ли - отидох на учебно заведение. Как съм влезнала в стаята, отново не знам. Децата плачат и не смеят да седнат на чиновете, където седеха убитите. Гледат ме ужасени и плачат. И аз ги виждам и подреждам:
- Няма го Стойне, Ценка, Цветанка, Иван, Надежда, Димитринка!... Няма ги моите милички, още неполитнали птиченца шестте ястребинчета.
И след това... Нощем в прозорците на къщите в Ястребино няма светлина. Улиците са пусти и глухи. Но смелите не се свършиха. Ако брашното в хамбара беше изгребано, картофи се намираха за партизаните.
Ужасът не стресна хората, само че в сърцата им закипя ненавист към главорезите, страшна, само че обективна.
... Та за тоя ден ли започнах? Гледам децата по какъв начин плачат и сърцето ми се къса. Как урок ще им предавам? Куршумите на палачите са простреляли и моето сърце. А може ли преподавател без сърце да предава уроци? Не можех да мисля. Само ги виждам и чувах по какъв начин гласно хлипат. Нещо се късаше у мене. Полудях ли тогава или по-късно това стана? Не полудях, само че нервите ми не устояха.
Отидох в гр. Попово. Чувствувах, че всичко у мен е разрушено, че нещо ужасно и непоправимо е станало. Преглеж-дат ме един, двама, трима лекари и всеки на собствен ред споделя: " Изключено е повече да работите като учителка ". Така ми споделят и ме пращат при други лекари. И те същото повта-рят. Сякаш се бяха сговорили какво да ми кажат. А аз все не се сдобрявах. Нали тоя пъкъл ще свърши и след това отново ще съм нужна на децата. Изпратиха ме в София да се прегле-дам, само че да си платя разноските от 2000 лв.. И по този начин, отново от доктор на доктор. Свършиха лекарите своите изводи, само че моята тъга не се свърши. Тази тъга нося като тежка буца в сърцето си повече от 35 години. Нося огромната тъга по мойте благи ястребинчета!
Това е разказът на тяхната учителка Деспа Попова. Живия роман на тази нежна жена. Много години впечатлен от невероятната персона на тази почтена постоянно за реверанс жена имах предпочитание, вътрешна нужда да поднеса цвете и да се поклоня на гроба й.Нито знаех къде е заровена, нито по кое време е умряла, просто мощно желаех. Случи се по този начин, че преди време посетих гроба в Попово на бащата на мой непосредствен. Обърнах се несъзнателно обратно и погледът ми спря върху монумент, на който пишеше " Деспа и Станю Попови. Учителите от Ястребино ". Онемях! Подкосиха ми се краката, нещо заседна в гърлото ми. Две топли като ястребинска детска кръв сълзи се стекоха по лицето ми. Бързо ги изсуши вятърът, или ги прати като възпоменателен знак, там нейде при децата. Изпълни се желанието ми да се поклоня на тези благи хора, напълно елементарни селски учители,на невероятни деца-герои починали с цел да живеят идните генерации. Колкото и да отхвърлят, да преиначават, Ястребино кърви и постоянно ще кърви в историята на България, само че не приначената,а същинската. История разказана с болежка, само че и с отговорност от такива учители като Деспа Попова.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ