Образовайте жената, възпитайте майката и вие ще имате образовано и

„ Образовайте дамата, възпитайте майката и вие ще имате образовано и възпитано общество “ са споделили просветителите на човечеството. Истина, за жалост, прекомерно късно осъзната по нашите земи. Във времена на непознат терор – нравствен, интелектуален, политически – мисълта за оцеляване надвива над тази за обучение. По законите на Османската империя на девойките е неразрешено да бъдат ограмотявани наедно с момчетата. На тази безпросветна мрачевина за българските девойки е комплициран край през 1841 година, когато една млада жена открива първото родно светско девическо учебно заведение. Името ѝ е Анастасия Димитрова.

 Тя е родена на 12 май 1815 година в Плевен в фамилията на небогати, само че почтени, любознателни и богобоязливи хора. Баща ѝ Димитър е ковач, а майка ѝ Цвета слугува в къщата на хаджи Йоца Хицовица Ангелиноолу, където отсядат високи църковни посетители от Враца, защото по това време Плевен е под духовната администрация на Враца. Именно там се състои съдбоносната среща на дребното момиче с врачанския митрополит Агапий и майка му Евгения, които ще изиграят значима роля в живота на бъдещата просветителка. Митрополитът е прочут с това, че спомага за разпространението на нови български книги и в богослужението употребява единствено български език, има и огромни заслуги за развиването на образователното дело. Майка му пък е радетелка на девическото обучение по българските земи. Достолепната дама харесва тихото и непретенциозно дете и по този начин, едвам 7-годишна, Анастасия е изпратена за помощница във владишкия дом. Евгения, наричана уважително от хората в епархията кира Даскала Богоозарената, се привързва мощно към момичето и го приема като родна щерка, каквато не е имала. Оценявайки будния ѝ разум, тя моли сина си да образова към този момент порасналата госпожица и да я приготви за учителка.

 След 13 години, горещото предпочитание на митрополитската майка се сбъдва. Анастасия е изпратена в Калоферския девически манастир „ Въведение Богородично “, където учи в началото славянски език, а по-късно и гръцки. Освен сестрите от манастира, нейни учители са едни от най-просветените хора по това време – Райно Попович, Ботю Петков и Брайко Хаджигенович, който към този момент употребявал взаимоучителната метода на Неофит Рилски. По рекомендация на митрополит Агапий те ѝ преподават всемирски науки като география, история, граматика, аритметика и други Анастасия учи наедно с момчетата.

 Момичето остава в обителта 3-4 години, през което време нейната благодетелка умира. Младата жена се завръща в родния Плевен, където към този момент живее владиката. Той се обръща към нея с думите: „ За да се извърши желанието и обещанието на майка ми, ти ще станеш учителка на женските деца тук. Защото тя доста желаеше да види българско учебно заведение за девойките, само че немà живот да види. “ И в действителност, през месец октомври 1841 година в килия към църквата „ Св. Николай “ в Плевен, Анастасия Димитрова открива първото българско девическо учебно заведение, а тя самата става първата световна учителка у нас (бел. авт. - Някои източници показват 1840 година, само че съгласно по-нови изследвания точната година е 1841). Веднага учебното заведение се изпълва с ученички – двайсетина девойки от града. Първоначално те изписват букви и цифри в пясъчни сандъчета, по-късно стартират да пишат с калем върху дъсчици (панакиди), намазани с восък. Тъй като по това време няма глобуси, вместо тях се употребява менче, цялостно с вода, в което плуват дървени дъсчици с изписани върху тях имената на континентите и страните.

Някои историци оспорват, че това е първото светско учебно заведение в България, като споделят, че и в килийните учебни заведения се е изучавал Наручника, Псалтира, и така нататък Необорим факт обаче е, че Анастасия Димитрова за първи път преподава и чисто всемирски дисциплини, и това е първа крачка към светско обучение за девойките.

 Много от първенците на града и будни жители подкрепят новооткритото учебно заведение, като изпращат в него децата си. По-бедните заплащат на учителката с разнообразни артикули, като брашно, яйца, плодове, дърва за огрев. За най-бедните църковното настоятелство събира средства, с цел да могат и те да се ограмотят най-малко в четене и писане. Но както постоянно се случва, и на това начинание се намерили съперници, които по всякакъв начин се опитвали да отклонят девойките от обучение. Независимо от пречките, за малко време учебното заведение си построява положително име и за него научават навсякъде из България. От Враца, Ловеч, Свищов стартират да прииждат ученички, жадни за познания. След 3-годишно образование те се пръсват по четирите краища на страната и на собствен ред отварят учебни заведения. Така да вземем за пример Цвета Кръстенякова, щерка на хора от състоятелен жанр, идва от Враца и става най-прилежна от всички. След връщането си в родния град през 1844-45 година тя открива девическо учебно заведение, посещавано от 130 девойки. Парашкева Нейкова прави същото в Ловеч, и така нататък Така съвсем нереалната за първите десетилетия на XIX век фантазия на умрялата Евгения била възприета от по-голямата част от българите и с помощта на неуморната работа на нейната възпитаница години наред давала плодове.

 Цели 12 години Наставница Анастасия, както стартират да я назовават, учителства и поставя голям труд за просветата на дамите. Оттегля се от обичаното си занятие, с цел да се омъжи. Съпругът ѝ обаче скоро умира и тя още веднъж, с още по-голям порив, се впуска в нови инициативи. Започнала да приказва към този момент за национално събуждане и независимост, просветителката си навлича гнева на турските управляващи. Повикана пред тях, тя самоуверено им декларира: „ И да ме пандизите, и да ме убиете дори, няма да има изгода от това, тъй като народът би трябвало да учи своя език, да познава своята история и вие не можете да го спрете, той видя към този момент истината. Ако мене убиете, още по-силно ще се развие националното възприятие “. Турците се надсмиват над думите ѝ и оставят „ тая луда жена “ на независимост.

 От мъжа си, който бил доктор, Димитрова усвоява познанията и уменията да лекува някои заболявания. Помага на доста страдащи и заболели. Устройва сказки на тематика здравна хигиена, кара слушателите си да повтарят това, което е споделила и прецизно да извършват предписанията. Тя е основател на доста потребни инициативи, посредством които пробужда заспалия дух на българите. Спечелва си огромно име и престиж. Млади и остарели, мъже и дами стават на крайници, когато уважаваната дама минава по улицата. Домът ѝ непрекъснато е цялостен с гости, на които дава препоръки и поуки.

 Повече от половин век Анастасия Димитрова работи измежду и за обществото безрезервно и безкористно. На 70-годишна възраст тя се посвещава в работа на Бога и приема монашеско име Анна. През 1894 година напуща Плевен и отпътува за Йерусалим, където, забравена от всички, даже от тези, за чиято култура отдава целия си живот, умира през март 1898 година на 83 години.

Инфо: www.glasove.com