Обичаме да четем за герои от войната. Това са хора,

Обичаме да четем за герои от войната. Това са хора, които не просто са изпълнили своя дълг към страната си, само че са създали доста повече, в сравнение с някой е очаквал от тях. И нормално считаме, че такива хора получават всевъзможни медали и самопризнания за геройствата си.

За страдание, заради администрация, политика или чист расизъм, не постоянно става по този начин. Ето няколко много ярки образеца за това.

6. Свободната френска войска

След като френското държавно управление пада през Втората международна война, най-големият проблем на Френската опозиция се оказва дефицитът на бойци. Когато излиза наяве, че французите не са заинтригувани, военачалник Де Гол взема решение да потърси по-далеч, започвайки с бойците от френските територии в Африка.

Това са някои много закоравели бойци от Африка, арабските страни и Таити (както и малко на брой бели французи), извоювали си нашивките след голям брой сражения в Африка. Свободната френска войска на Де Гол била сериозна военна машина, каквато нормално никой не свързвал с французите. И това по никакъв начин не е изненадващо, имайки поради, че 65% от френската войска в действителност била „ френска “, единствено тъй като идвала от някоя африканска провинция, в миналото покорена от Френската империя. Въпреки това, тези мъже заложили живота си за шанса да маршируват до Париж и да наритат задника на Хитлер.

Свободната френска войска жъне победа след победа чак до прага на Париж. Всички били подготвени да създадат последната крачка и да освободят френската столица, с малко помощ от американските и английските съдружници. За страдание обаче, въпросните споделили: „ Няма метод. Не й с всичките тези тъмнокожи. “

Това е миг от историята, когато чернокожите и белите към момента били делени в американската войска и им било неразрешено да се борят дружно. Съюзниците въпреки всичко трябвало да поддържат имиджа си – по-добре било хората да гледат по какъв начин Париж е освобождаван от изваяни арийски супервойници, в сравнение с от някаква пасмина африканци и мюсюлмани. Преди Де Гол да получи позволение от американците да си върне личната страна, той трябвало да се раздруса за задоволително бели, които да заместят всеки, провалил се на меланиновия тест.

Разбира се, както може би се досещате, това бил първичният проблем на генерала. Неговото решение се оказало да заеме испански бойци, да ги облече като французи с подправени мустаци и да се надява, че никой няма да забележи. Междувременно, африканците са изпратени у дома без никаква популярност, само че най-малко можели да се облагодетелстват от полагащото се на служилите в армията. Поне до 1959г, когато французите вземат решение да спрат военните им пенсии и се пробват да прикрият ролята им във войната.

5. Витолд Пилецки

Когато загадъчни „ концентрационни лагери “ стартират да се появяват в Полша през Втората международна война, един сътрудник от Полската опозиция, Витолд Пилецки, взема решение че е добра концепция да види защо тъкмо става въпрос. Въпреки мнението на неговите началници, че е „ изцяло откачен “, Пилецки отива да проверява лично… като преднамерено се предава на нацистите и е изпратен в един от лагерите. Лагер, наименуван Аушвиц.

През идващите 2 и половина години, Пилецки предава информация от най-известният лагер на гибелта, докладвайки за ужасите, протичащи се там, като че ли оповестява прогнозата за времето:

„ Леко ни напръскаха със студена вода. Получих удар в челюстта с железен кол. Изплюх два зъба. Потече ми кръв. От този миг към този момент бяхме просто цифри – аз носех номер 4859. “

След като осъзнава, че Съюзниците не се впрягат изключително, Пилецки съумява да избяга от лагера през 1943г. Дори единствено обстоятелството, че непринудено е влезнал и по-късно е избягал от Аушвиц, го прави един от най-коравите герои на войната, само че Пилецки не стопира до тук. Той се връща за още един рунд с Гестапо и взе участие във Варшавското въстание, след което нацистите го изпращат в различен концлагер.

Като доста други европейски страни, Полша толкоз се страхувала и ужасявала от конфликта си с фашизма, че след войната минава на режим супер комунизъм. Може би ще си помислите, че Пилецки е спечелил малко точки за работата си против смъртните врагове на Съветския съюз, само че казусът бил, че той не симпатизирал на социалистите и считал, че единствената разлика сред Хитлер и Сталин била в дължината на мустака.

Пилецки се връща в Полша и продължава да проверява ужасяващи режими. Докато руското полско държавно управление не взема решение, че това никак не е готино и арестува най-големия си народен воин и го осъжда на три смъртни присъди – евентуално, тъй като са считали, че да го убият един път не е задоволително, с цел да спрат Пилецки.

Чак до разпадането на Съветския съюз, даже споменаването на името му било задоволително, с цел да те разстрелят в Полша. Наскоро Полша се обърна на 180 градуса по въпроса и даже кръсти улица на Пилецки, въпреки че това надали го топли изключително към този момент.

4. Ричард Марчинко – Свирепия

Ричард Марчинко стартира своята кариера много впечатляващо. Първоначално радист във Военноморските сили в Италия, той прави няколко опита да бъде трансфериран в Групите за подводна измама (ГПД), само че всякога му отхвърлят. Тогава взема решение да употребява „ ще ви кажа аз на вас “ метода и удря някакъв злощастник в лицето, за което е осъден – като е изпратен в ГПД.

По време на службата му в ГПД, а по-късно и във Военноморските тюлени във Виетнам, той и неговата пасмина мародери се трансформират в толкоз огромен проблем за Виет Конг, че е оповестена премия за главата му. Кариерата му, мощно напомняща поредицата „ Рамбо “, му печели доста самопризнания и медали, а след края на войната той отива да позволява други спорове тук-там като Камбоджа. Има и една история за това по какъв начин е бил яхнал вълна, държейки се зад патрулираща лодка, до момента в който е бил под противников огън. Наистина.

Марчинко се трансформира в толкоз първокласен боец, че Тюлените трябвало да търстя нови, все по-елитни екипи, в които да го пращат да работи. В последна сметка той се оказва на чело на Червена клетка – там работата му се показва в това да обикаля света и да атакува и прониква в американски бази, с цел да тества сигурността им.

Иронията е, че Марчинко се оказал толкоз добър в работата си, че военните въобще не могли да се оправят с това. Той взел нещата много насериозно – отвличал високопоставени лица и фамилиите им, „ леко “ ги измъчвал, с цел да получи кодове за нуклеарни глави, а един адмирал даже отвличал на два пъти.

Не минало дълго, преди група командири да решат, че би трябвало да се отърват от Марчинко, пък било то и единствено, с цел да спят нощем умерено, надявайки се, че не виси през прозорците им като Батман.

Военноморските проверяващи органи похарчили $60 милиона в търсене на нещо – каквото и да е – което да му лепнат. Но не съумели. Дори откакто Марчинко се пенсионирал, те траяли да го преследват. ФБР най-после съумява да го осъди по скалъпени обвинявания и го праща за година в някакъв затвор с минимална сигурност. Марчинко обаче употребява тази отмора, с цел да напише бестселъра „ Свирепият войник “, с което за следващ път засрамва военните.