O. Хенри е литературният псевдоним на американския писател Уилям Сидни

O. Хенри е литературният псевдоним на американския публицист Уилям Сидни Портър (William Sydney Porter), прочут като занаятчия на късия роман с непредвиден край, пишещ за живота на елементарните хора в Ню Йорк. Характерна за разказите му е използването на комплицирана басня, обръщаща се в най-неочакван миг в иронично пресъздаване на събитията.

 Никой не е написал толкоз разкази, колкото О. Хенри – над 600, и даже Стивън Кинг, притежател на премията „ О. Хенри ”, не може да го направи. На 69 години Кинг има над 200 описа, а О. Хенри е починал на 48 години, като над половината от историите му са написани за по-малко от осем години (1902–1910).

 Писателят с невероятен псевдоним, който постоянно се бърка, като се изписва с апостроф, освен не написа нищо друго с изключение на разкази, само че и много инцидентно се посвещава на литературата, с цел да бъде считан през днешния ден за белетрист от ранга на Ги дьо Мопасан и Чехов, изключително поради тяхната обща техника на поантиране на финала на описа.

 О. Хенри прави ранни опити да написа, насърчаван от първата си брачна половинка, само че същинският белетрист се „ ражда ” в пандиза на град Кълъмбъс, щата Охайо, където евентуално взема назаем и името си от един от надзирателите – „ Орин Хенри ”. Други митове за произхода на псевдонима му са тази за котарака му Хенри, на който подвиквал „ О, Хенри! ”. Или за бармана от Ню Орлиънс, към който се обръщал с „ О, Хенри, я отново изпълни чашите! ”. Според други източници името е заето от френския фармацевт (О. Хенри също има тапия за аптекар) Етиен-Осиан Анри (т.е. Henry), чийто указател бъдещият публицист употребява – отново в пандиза, където прекарва три години (присъдата му е 5 години), откакто се връща към първичната си специалност. Има разногласия дали основателно е наказан за заграбване на 4000 $ (като чертожник-картограф месечната му заплата е 100 долара) от банката, само че не е необикновено и да се е изкушил.

 Истинското име на писателя, от което той не се отхвърля, а единствено го заменя с артистичния псевдоним поради престъпната си биография, е Уилям Сидни Портър, и той е роден на 11 септември 1862 година в Грийнсбъро, щата Северна Каролина, в една ферма. Баща му, Алджърнън Сидни Портър, доктор, отглежда самичък децата си в дома на своите родители след ранната гибел от туберкулоза на жена си Мери Джейн Вирджиния Суейн Портър. О. Хенри посещава локалното учебно заведение, само че същинското си обучение дължи на вуйна си Ивалина Мария Портър, педагожка. От петнадесетгодишна възраст той работи на разнообразни места – в аптека, като счетоводител, пастир, готвач, чертожник, банков касиер.

 Премества се в Остин, щата Тексас, има гений да рисува, да пее и да свири на китара и на мандолина. Запознава се със седемнадесетгодишната Атол Естес, болна от туберкулоза, произхождаща от богата фамилия. Тя бяга с него от вкъщи си и двамата се женят. Някъде по това време стартира да написа, с цел да припечелва пари, насърчаван от Атол. През 1888 година му се ражда момче, което неотдавна умира, а на идната година се ражда щерка му Маргарет.

 Двамата с Атол заживяват в Хюстън, където в началото заплатата му е 25 $ месечно, само че е увеличена поради възходящата му известност на публицист.

 Пет години по-късно следва обвиняването за заграбване на пари, процесът е плануван за 7 юли 1896 година, само че макар че тъстът му е платил гаранцията, О. Хенри заобикаля на първо време в Ню Орлиънс и оттова – с параход в Хондурас. Там измисля понятието „ бананова република ”, толкоз известно през днешния ден. А въобще друга характерност на гения на О. Хенри като повествовател е вродената му заложба да си играе с думите и със сюжета. Доколко става въпрос за развихрена фикция или за богат опит, мъчно е да се гадае. Както е невероятно към този момент да се разбере какво тъкмо прави в Централна и Южна Америка, в Мексико. Говори се – и може по този начин да се разчетат някои от разказите му – за непосредственост с известния юрист, бандит и след това авторитетен политик Ал Дженингс. В интерес на истината Уилям и Атол имат спогодба да се срещнат в Хондурас дружно с щерка им и тогава може би нямаше да го има писателя О. Хенри. Състоянието на Атол обаче се утежнява и поради нея той се връща в Тексас, наказан е и след нейната гибел от „ охтика ” на 25 юли 1897 година влиза в пандиза на 25 март 1898 година като федерален пандизчия № 30664, с цел да излежава петгодишна присъда.

 В пандиза освен си харесва псевдонима О. Хенри, само че от там изпраща под този псевдоним посредством собствен другар разкази до издателите, които по този начин и не схващат, че създателят е пандизчия. Зад решетките той работи като аптекар, разполага с обособена стая и за положително държание присъдата му е понижена на 3 години. От излизането му от пандиза (24 юли 1901 година) до гибелта му от цироза на 5 юни 1910 година в Ню Йорк, с затруднения от диабет и наедрял сърдечен мускул, следва забележителната креативна кариера на този занаятчия на късия роман. Премествайки се в Ню Йорк, написа по един роман на седмица и разгласява общо 381 къси описа там. Дневната му дажба алкохол е малко над 2 литра уиски (разбирай „ бърбън “). О. Хенри живее, с цел да написа, да обезпечава средства за обичаната си щерка (тя е на 12 години, когато той излиза от пандиза, само че по този начин и не схваща къде е бил татко й), с цел да убие болката от гибелта на първата си обич.

 Така и не съумява – макар литературните си триумфи – да подреди повече своя живот. Три години преди гибелта си се дами за Сара Линдзи Коулман, с която се познават от деца, само че бракът им не върви и година по-късно двамата се разделят. Сара е заровена в същото гробище в Ашвил, където лежи прахът на писателя и където през 1927 година е заровена и щерка му Маргарет Уърт Портър.

 Огромното творчество на О. Хенри – през 1918 година са оповестени събраните му съчинения в 14 тома – резервира до ден сегашен очарованието и свежестта си. Разкази като „ Даровете на влъхвите ” и още толкоз доста други освен са антологизирани, само че и стават неделима част от неповторимото американско литературно събитие, чието начало слагат Уошингтън Ървинг и Едгар Алън По, а го развиват стотици майстори, мъже и дами, до през днешния ден, измежду тях един от най-бляскавите е изумителният О. Хенри – явлението на огромния американски пай роман.

 Редица от разказите си О. Хенри разгласява в фамозното преди време списание „ Макколс ”, което в края на ХІХ и началото на ХХ век е естрада на поколението писатели обществени критици: Франк Норис, Стивън Крейн, Джек Лондон, комуниста Ъптон Синклер, Хамлин Гарланд – наред с публицистите от епохата: Линкълн Стивънсън, Ейда Търбъл, Джон Рийд, наричани „ мъкрейкърс ” – „ ровещи се в боклука ” на живота. (Уила Катър, „ обичаната писателка на американския народ ”, работи в списанието като редактор). Вероятно най-скандалният разказ, оповестен през тези години, е „ Джунглата ” на Ъптон Синклер, разказващ за изискванията в фамозните Чикагски кланици. След като го прочел, президентът Тиъдър Рузвелт се заклел да стане вегетарианец. Специално назначената сенатска комисия заключава, че описанията на Синклер са напряко идеализирани спрямо още по-грозната реалност.

 На О. Хенри, който също написа за своето време, му е непознато това обществено възприятие и той не се изживява като разобличител и критик на обществото. Ако би трябвало да го съпоставим с по-късен създател, това ще е Франсис Скот Фицджералд, чиито къси разкази постоянно са подценявани за сметка на фамозните му романи. Списанието, в което О. Хенри се усеща като вкъщи си, е хумористичният седмичник „ Ролинг Стоун ” („ Прелетна птица ”). Прозата на О. Хенри е игрива, оптимистична, героите му са елементарни хора – служители на реда (и бандити), служители, келнерки. Най-известен е първият му алманах „ Зелки и крале ”, а в Ню Йорк, който назовава „ Багдад с метро ” (през 2008 година в Ирак се разисква построяването на метро на стойност 3 милиарда долара), издава 10 книги с разкази приживе. Сред литературните му прародители безспорно са Марк Твен и Амброуз Биърс.

 Русия е една от страните, където разказите на О. Хенри се употребяват с невероятна известност, фамозната имитация от „ Отвличането на вожда на червенокожите ”: „ Боливар не може да носи двама ” там става известна сентенция, а по разказите му снимат филми. Тъй като видът роман на О. Хенри евентуално е по-труден за екранова акомодация, най-сполучливи са „ мозаечните ” епизодични филми, като този от 1952 година на основа на подбраните от Джон Стайнбек 5 описа, снимани от петима режисьори, в които измежду звездите са Чарлс Лотън, Мерлин Монро, Ричард Уидмарк. През 90-те години на ХХ век са основани други сполучливи телевизионни акомодации, като тази с Бет Мидлър и Дани ДеВито.

 О. Хенри умира в мизерия, с разтърсено здраве, алкохолизиран. Но такива герои в неговите разкази няма. През 1908 година, когато се издават събраните му творби, се учредява и най-прочутата американска премия за пай роман „ О. Хенри ”. Оттогава описът на нейните носители се чете като къса история на американската литература на ХХ и ХХІ век. Сред рекордьорите носители на премията са Джойс Каръл Оутс с над 20 награди, Джон Ъпдайк с над 10, Юдора Уелти, Джон Чийвър, Фланъри О’Конър, Уилям Фокнър, „ дребният Фокнър ” – Ърскин Колдуел, и стотици най-престижни създатели, включително и романисти, и драматурзи, разгласили къси разкази в най-прочутите американски списания – от Фицджералд и Шъруд Андерсън, през Пърл Бък, Стайнбек, Т. Улф, Уилям Сароян до Сол Белоу, Бърнард Маламъд, Артър Милър, Рей Бредбъри, Джон Чийвър, Е. Л. Доктороу, Селинджър, Филип Рот, Труман Капоти, Джеймс Болдуин, невероятно е даже в резюме да се изредят всички (макар че крещящо отсъства Хемингуей).

 В град Остин, щата Тексас, е учреден музеят „ О. Хенри ”. Музеят си е сложил амбициозната задача да лобира пред президента на Съединени американски щати да произнесе оправдателна присъда над писателя. Досега Удро Уилсън, Дуайт Айзенхауер, Роналд Рейгън и Бил Клинтън са отказвали с претекста, че не може да се анулира присъда над мъртвец. Може би обаче и това ще стане един ден – заслужава го не дребният банков служител, а великият създател.

„ Никое другарство не е случайност. “

„ Животът се състои от сълзи, подсмърчане и усмивки, като доминира подсмърчането. “

„ Всички ние би трябвало да сме провокатори, лицемери и лъжци всеки ден от живота си. В противоположен случай обществената конструкция ще се срине за ден. Трябва да бъдем артисти в наличието на други хора също както би трябвало да носим облекла. За наше положително е. “

„ Истинският приключенец потегля без цел и сметки да посрещне и поздрави незнайната си орис. “

„ Вдигни завесите, с цел да видя Ню Йорк. Не мога да се прибера вкъщи в тъмното. “

„ Пиши каквото харесваш. Друго предписание няма. “

„ Ако човек е претърпял война, беднотия и обич, значи животът му е цялостен. “

„ Глупаци има всевъзможни, само че апелирам, не ставайте, до момента в който не бъдете извикани поименно. “

„ Навикът – това е силата, която държи света да не се разпадне на части. Макар да има и някаква глупава доктрина за гравитацията. “

„ Ако мъжете знаеха по какъв начин дамите прекарват времето си, когато са сами, в никакъв случай нямаше да се женят. “

„ За дамата всичко е по силите на мъжа, който тя боготвори. “

„ Спомням си за положителните остарели дни, когато бях просто фермер, а не агроном. “

„ Не можем да си купим с пари и една минута време. В противоположен случай богатите щяха да живеят по-дълго. “

„ Денят на благодарността е единственият ден, за който може да се каже, че е напълно американски. “

„ Любов, бизнес, семейство, патритизъм, вяра – това са единствено сенки на думи, когато човек гладува. “