In Memoriam: Цена Бояджиева беше необикновена галеристка, възторжен работяга и неоценим борец за мястото на изкуството в живота ни
Няма да не помни борбата й преди години за правдивост по отношение на присвоените още в соца картини на дядо й Златю Бояджиев, този максимален български художник. Защото едно е, в случай че те са били изплатени или дарени и друго, когато просто са си взети от следващата му галерия. Да, мястото им е да бъдат изложени в държавните галерии, само че не и когато са си присвоени без единодушието на създателя. А това бе нормален способ в социализма. Цена бе в непрекъсната борба с несправедливостите край нас. Ведрата й душа не приемаше фалша. В нея всичко беше на върха на езика й. Коментираше, изживяваше, страдаше.
Тя, която помнеше дядо си Златю Бояджиев да рисува в полето, помнеше в елементи детството в Брезово при баба и дядо, готовността да театралничи, щом дядо й я повика, многочислените му четки, които всеки ден е миела с наслада на дворната чешма, с цел да станат отново чисти за изобразяване. Именно Цена бе тази, която гневно пазеше паметта му, името му.
Нейното щастливо леговище бе нейната работа. А в последните години и щастието да са дружно с внучката й Беатрис. Умираше за нея. Цялата засияваше, когато се появи в „ канцеларията й”. Минавах ли край служебния вход на концертна зала „ България”, задоволително бе да чукна на стъклото й, незабавно ще притича, ще се засуети да донесе кафе.
Беше облечена постоянно в нейния си жанр. С пъстра забрадка вързана на главата, персонален модел облекло - в лек хипарски жанр. Силният цвят на косата й, като топъл юлски ден, разпиляваше къдриците й. А обувките й, с каквито няма да срещнеш различен. Всичко като цветове на картина върху нея.
Питала съм я за кърпите, които си връзваше. Каза ми: Моят дядо по този начин рисува на картините и девойки, и дами с красиво вързани кърпи. Харесва ми. Така усещам като че ли дядо ми е някъде наоколо.”
Темите й за диалози постоянно почваха с: какво реди в облото предверие? – оттова започваха огромните изложения. Беше нетърпелива да подрежда сама всяка галерия.
Преди години реализира собствен си „ рекорд”. Беше подредила за една Нова година „ Обща художествена изложба” от разнообразни създатели, която запълни стените на всички етажи, фоайета и коридори на представителната ни зала „ България”. Остана доста горда, че е свършила тази работа.
„ Ако не са картините, изгубена съм”, споделяше палейки цигарата си. Бе се трансформирала в част от състава на симфоничния оркестър, на личния състав.Обичаха я.
По време на поредна галерия с правилния си другар - душеприказчик и основен съидейник, художникът авангардист Иван Яхнаджиев
Когато един ден се среща с шефа на Софийския симфоничен оркестър ЯворДимитров, тя работи в представителството на Пловдивския панаир в София. Но като заговарят за изложба в пространството на зала „ България”, Цена по този начин се въодушевява, че напуща без съмнение солидната си работа.
„ Музика и картини - можеш единствено да мечтаеш да работиш на такова въодушевено място.” – изричаше Цена с щастлива въздишка. Парите нямат значение, в никакъв случай не съм съжалявала, ето към този момент 16 години. Представяше си по какъв начин ще празнува 20 години на Галерията.
През годините станаха огромни другари с художника Иван Яхнаджиев. Даже ги задяваха дали не са гаджета. На което Яхнаджиев постоянно опонираше, къде го търсят на 70 години при такава млада жена като Цена.
Но неговата виталност, умеене да предизвиква, да измисля тутакси хрумвания, това са неща близки до темперамента на Цена. Затова и реализирането на авангардни хрумвания не ги плашеше. Осъществяваха ги дружно. Започнаха с огромно пано за годишнина на Софийската филхармония. Осъществиха я благодарение на оркестрантите.
Те им дадоха за концепцията им свои остарели принадлежности, нотни партитури, фотоси от концерти, амулети, кой каквото се сети. Всичко това се провежда в „ Нарисувана композиция” – сля се музика и живопис. Това пано дълго можеше да се види в централното предверие на втория етаж на зала „ България”. Разходиха го даже и на гостуванията на Софийската филхармония в чужбина.
Двамата с художника Яхнаджиев са осъществили десетки сходни авангардни хрумвания, в това число и няколко „ Бодиарт” министър председатели.
Когато Найден Тодоров смени шефът и основен диригент Явор Димитров, – Цена се опасяваше да не би новият шеф да се откаже от Галерията. Но не би, не се отхвърли. Напротив, насърчи я.
От август Цена Бояджиева заприказва и стартира подготовка за „ Женска изложба”- която да се демонстрира от ноември до януари - смяташе да украси още веднъж цялото пространство на зала „ България” с картини, графика и статуи единствено от авторки. Казваше, че на концерти и изложения две трети от публиката са дамите. Смяташе, че изкуството е, което движи света, въодушевява и основава пространството на фантазиите и бъдещето.
Дано, нека да се резервира музи труд на тази същинска българка, нека привлекат художника Иван Яхнаджиев да продължи съществуването на Галерия „ България”, стартирана от Цена Бояджиева преди 16 години.
Савка ЧОЛАКОВА
Тя, която помнеше дядо си Златю Бояджиев да рисува в полето, помнеше в елементи детството в Брезово при баба и дядо, готовността да театралничи, щом дядо й я повика, многочислените му четки, които всеки ден е миела с наслада на дворната чешма, с цел да станат отново чисти за изобразяване. Именно Цена бе тази, която гневно пазеше паметта му, името му.
Нейното щастливо леговище бе нейната работа. А в последните години и щастието да са дружно с внучката й Беатрис. Умираше за нея. Цялата засияваше, когато се появи в „ канцеларията й”. Минавах ли край служебния вход на концертна зала „ България”, задоволително бе да чукна на стъклото й, незабавно ще притича, ще се засуети да донесе кафе.
Беше облечена постоянно в нейния си жанр. С пъстра забрадка вързана на главата, персонален модел облекло - в лек хипарски жанр. Силният цвят на косата й, като топъл юлски ден, разпиляваше къдриците й. А обувките й, с каквито няма да срещнеш различен. Всичко като цветове на картина върху нея.
Питала съм я за кърпите, които си връзваше. Каза ми: Моят дядо по този начин рисува на картините и девойки, и дами с красиво вързани кърпи. Харесва ми. Така усещам като че ли дядо ми е някъде наоколо.”
Темите й за диалози постоянно почваха с: какво реди в облото предверие? – оттова започваха огромните изложения. Беше нетърпелива да подрежда сама всяка галерия.
Преди години реализира собствен си „ рекорд”. Беше подредила за една Нова година „ Обща художествена изложба” от разнообразни създатели, която запълни стените на всички етажи, фоайета и коридори на представителната ни зала „ България”. Остана доста горда, че е свършила тази работа.
„ Ако не са картините, изгубена съм”, споделяше палейки цигарата си. Бе се трансформирала в част от състава на симфоничния оркестър, на личния състав.Обичаха я.
По време на поредна галерия с правилния си другар - душеприказчик и основен съидейник, художникът авангардист Иван Яхнаджиев
Когато един ден се среща с шефа на Софийския симфоничен оркестър ЯворДимитров, тя работи в представителството на Пловдивския панаир в София. Но като заговарят за изложба в пространството на зала „ България”, Цена по този начин се въодушевява, че напуща без съмнение солидната си работа.
„ Музика и картини - можеш единствено да мечтаеш да работиш на такова въодушевено място.” – изричаше Цена с щастлива въздишка. Парите нямат значение, в никакъв случай не съм съжалявала, ето към този момент 16 години. Представяше си по какъв начин ще празнува 20 години на Галерията.
През годините станаха огромни другари с художника Иван Яхнаджиев. Даже ги задяваха дали не са гаджета. На което Яхнаджиев постоянно опонираше, къде го търсят на 70 години при такава млада жена като Цена.
Но неговата виталност, умеене да предизвиква, да измисля тутакси хрумвания, това са неща близки до темперамента на Цена. Затова и реализирането на авангардни хрумвания не ги плашеше. Осъществяваха ги дружно. Започнаха с огромно пано за годишнина на Софийската филхармония. Осъществиха я благодарение на оркестрантите.
Те им дадоха за концепцията им свои остарели принадлежности, нотни партитури, фотоси от концерти, амулети, кой каквото се сети. Всичко това се провежда в „ Нарисувана композиция” – сля се музика и живопис. Това пано дълго можеше да се види в централното предверие на втория етаж на зала „ България”. Разходиха го даже и на гостуванията на Софийската филхармония в чужбина.
Двамата с художника Яхнаджиев са осъществили десетки сходни авангардни хрумвания, в това число и няколко „ Бодиарт” министър председатели.
Когато Найден Тодоров смени шефът и основен диригент Явор Димитров, – Цена се опасяваше да не би новият шеф да се откаже от Галерията. Но не би, не се отхвърли. Напротив, насърчи я.
От август Цена Бояджиева заприказва и стартира подготовка за „ Женска изложба”- която да се демонстрира от ноември до януари - смяташе да украси още веднъж цялото пространство на зала „ България” с картини, графика и статуи единствено от авторки. Казваше, че на концерти и изложения две трети от публиката са дамите. Смяташе, че изкуството е, което движи света, въодушевява и основава пространството на фантазиите и бъдещето.
Дано, нека да се резервира музи труд на тази същинска българка, нека привлекат художника Иван Яхнаджиев да продължи съществуването на Галерия „ България”, стартирана от Цена Бояджиева преди 16 години.
Савка ЧОЛАКОВА
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ