„Когато превърнеш собствената си държава в бантустан, не се сърди, че не те уважават“
Няколко месеца минаха от една от най-категоричните победи на парламентарни избори в българската история. Макар да сме надалеч от обичайния 100-дневен толеранс към държавното управление на Румен Радев, неговите дейности и общественото доверие са надалеч от онази решителност, която наблюдавахме до 19 април.
В опит да дешифроваме политическата и социална обстановка в България - доцент Георги Лозанов беседва с доцент Огнян Минчев особено за News.bg.
Каква е " стопанската система на вините " в партийното посланичество на демократичната общественост у нас за разклащането на единствения като че ли резистентен консенсус в българското общество - проевропейският, и за инсталирането във властта на евроскептична политическа мощ (за първи път през този век)?
Тук " виновност " може би не е най-точната дума. Говорили сме доста за това, че беше сериозна неточност да тръгнеш да поправяш конституцията на цената на съюзяване с хора като Пеевски, без да си направил нужното да промениш значими детайли на " подконституционното " законодателство с нормално болшинство, и без да подбираш подобаващи политически сътрудници и стратегически принадлежности в една по-дългосрочна вероятност. Това ненапълно е " виновност ".
Но в по-широк проект аргументите за сходни - за жалост систематични провали на демократичната общественост, се коренят в общата политическа просвета на българския опозиционен (на комунистическото статукво) публичен съюз след 1989 година Вътрешна фрагментация, непоносимост към ред и подчиненост, коренен абсолютизъм и психически троцкизъм - " всичко или нищо ", са единствено най-едрите характерности на незрялост на новосъздадената тогава " синя " социална и политическа вълна. През 90-те години смятахме това за демонстрация на " детски заболявания " на опозицията, само че след 2001 година стана ясно, че децата са пораснали и са си същите.
Заради голямото си персонално его Иван Костов - индивидът, осъществил реформисткото ръководство на Съюз на демократичните сили от 1997-2001 година - целеустремено разруши Съюз на демократичните сили и си направи " мъничка джобна партия ", която в някаква степен използва и до ден-днешен. Другите " сини герои " също си направиха то ли партии, то ли котерии... Почти четвърт век демократичната общественост съществува в " насипно " положение - културно, политически и организационно, което ѝ разрешава през част от времето да бъде парламентарна съпротива и протестен фактор на улицата, само че не ѝ дава достъп до действителните принадлежности на властта. Когато за малко стигне до тях, бива или хитроумно изпързаляна, или провалена от личните си илюзии, че ще реализира всичко едновременно...
Станахме ли черната овца на Европейски Съюз?
Специален текст за News.bg
Кое всичко? Това, което нейните следващи водачи считат за панацея, а не за инструмент на мъчно, само че належащо напредване напред. При сходни самоограничения неизбежно се появява като " бек вокал " интимната мисъл: " кои от другите политически сили са за предпочитане и кои - неотменни врагове ". Така се доближи до оксиморона демократичната общественост на процедура да си сътрудничи и да подкрепи неколкократно след 2020 година идването на власт на плана Радев - план на непозната, враждебна на България и на нейната европейска и атлантическа принадлежност страна. Политическата общественост, изнесла борбата за България в Европа в продължение на повече от три десетилетия, стигна до такава степен, че да обезпечава логистиката за идване на власт на най-мощния кремълски план в българската политика след средата на 20 век.
Защо оспорването на решенията на нашите сътрудници в Европейски Съюз (да им кажем " не " в интерес на Москва) всеобщо стартира да се приема като демонстрация на национална самостоятелност, вместо като продължение на зависимостите от руските времена?
Защото от дълго време изгубихме борбата - като че ли и войната - за междинния терен, за центъра на обществния спор. След като влязохме в НАТО и Европейски Съюз, ние млъкнахме - спряхме да осведомяваме, да убеждаваме хората в тези правила и съответни политики, които могат да създадат европейската ни принадлежност оптимално ефикасна. Във вакуума се наместиха няколко трендове, които в съвкупността си подхранват сегашния евроскептицизъм. Обществената трансфромация - така наречен " преход ", раздели българското общество на " спечелили " и " победени-лузъри ", заради самия темперамент на престъпния олигархичен преход. Най-елементарните показа за социална правдивост бяха поругани от мутренския поход към властта. Въпрос на малко време беше някой да се възползва от това.
След като демократичната общност се отхвърли да образува интензивно публично мнение след 2007 година, започнаха да убеждават хората, че несправедливостта произтича от неправилния народен избор за принадлежност към Запада, вместо към Евразия. След 2010 година тази позиция бе мощно засилена от ускоряването на кремълската хибридна (пропагандна) война. От две десетилетия насам тези от нас, които към момента приказват в интерес на Европа като народен избор, се занимават най-вече да " опровергават " платените кохорти на великодържавната агитация, които оформят сцената на обществения спор - управляват неговия център. Така се стигна до днешната публична Радева " мъдрост " - няма по какъв начин, ние сме в Европейски Съюз, само че можем най-малко да пазиме суверенитета си в него. Кой ти лимитира суверенитета бе, байно! И чий суверенитет защитаваш - на Гундяев/Михайлов, на Вагит Алекперов и на останалите олигарси в патрондаша на Кремъл. Това ли е суверенитета на България?
На какво отдавате въздействието на антиевропейската проруска агитация върху българското общество и то освен върху интелектуално незащитените му елементи?
Към предходния отговор можем да прибавим мощната податливост на демократичната общественост да прави политика, убеждавайки самата себе си. Нейните водачи мъчно излизат отвън публичните ѝ граници - не обичат да приказват с разнообразни хора: националисти, русофили, носталгици... Ако би трябвало да се изправиш против съперници на европейския избор, би трябвало да заговориш на прочут за тях език. Трябва да привлечеш националистите не като отхвърлиш национализма, а като отхвърлиш фашизоидните му великодържавни филизи - " атакаджийски ", " възрожденски ", " воеводски " (воеводи на Лубянка). Национализмът има съвременно европейско равнище на презентация с концепциите на Левски, на Раковски, на Ботев, на Захари Стоянов. Но има известно погнусяване на демократичния космополит от самата национална концепция - по логиката на " Пази Боже сляпо да прогледа ". И тя се свлича в ръцете на тези, които разпознават националното възприятие със завой на Изток.
Ако сметнем държавното управление на Виденов, което също имаше цялостно болшинство, настоящето втори опит ли е след рухването на комунизма за реанимация на политическата ос БКП-БСП-Москва?
Като систематичен опит - да. Но успеха на Радев нямаше да бъде допустима без дългогодишна подготовка на публичния терен за сходен завой. През 2001 година завръщането на Симеон бе част от геополитическа договорка сред Москва и Вашингтон - след присъединението на България към НАТО и Европейски Съюз, Русия ще бъде " обезщетена " с уголемен стопански достъп до българските национални активи. Енергетика, проведена корупция по върховете на властта, кадруване в йерархиите на държавната власт... На господата в Кремъл, като им подадеш пръст - те отхапват ръката. Така се появи " огромният шлем " на Първанов, руско-българският олигархичен синтез, пирамидата на надзор върху правораздаване, администрация и специфични служби посредством КТБ, а по-късно - директно рекрутиране посредством локалния оператор на съветското олигархично влияние - корпоративната пирамида на Движение за права и свободи.
По едно време господата от Вашингтон и Брюксел се усетиха, че от Москва се " компенсират " за българското участие в Европейски Съюз и НАТО прекомерно фриволно. Последваха предизвестия, скърцане със зъби, ордени " Магнитски " и така нататък За да се оправят с политическите оператори на руско-българския олигархичен синтез, господата от Запад приложиха класическата си скица - " чеп клина избива, само че вторият остава ". Нямаха изключително огромен избор на опция, по тази причина заложиха на " кучи наследник - само че наш кучи наследник ", обучаван да прави американски тактики. Абе, не беше ли съветска лимонка този? А, доста значимо - в случай че не слуша, ще го trash-нем... Те не са отговорни. Когато превърнеш личната си страна в бантустан, ръководен от хора със слугински нрав - не се сърди на другите, че не те почитат. Ето по този начин се стигна до пълнообхватен нов кремълски план за България. Като се обърне колата - пояснения доста.
Тази ос ли е гръбнакът на олигархическия модел и има ли настройка за действителното му разглобяване, или е единствено реторика? Възможно ли е да бъде демонтиран, без да разберем?
Политическата ос на новия кремълски план не е Москва-БКП-БСП. Червената партия бе главен оператор на съветския колониализъм в България след 1919 до края на 1990-те години. Но не се оправи и отпадна от ролята на основен имперски прокурист. През първата четвърт на нашия век бе сменена от нов политически и корпоративен оператор - Движение за права и свободи. Основна задача на този оператор бе контрола върху водещата партия ГЕРБ, която водеше " поливалентна " политика и на Изток, и на Запад в една ера на релативно умерено съдействие на Брюксел и Вашингтон с Москва.
Обществен и политически израз на това геополитическо успокоение в България бе процъфтяването на олигархичната стопанска, институционална и социална система. Постепенният конфликт на Москва със Запада след 2014 година сложи под въпрос тази българска олигархична " геополитическа Аркадия " и даде ход на политическата рецесия след юли 2020 година Тя продължи шест години като политическа обсада. Антиолигархичните сили на смяната бяха слаби, разпокъсани, спорни и " обилно примесени " с инфилтрирани противозаконни чеда на олигархичното статукво - червени, чалгаджийски и така нататък
Самото статукво бе добре структурирано и вкоренено - то бе изгубило интернационална легитимност, само че не и действителен надзор върху институциите и стопанството на страната. На определения за " опция " Радев не му стигна - то ли куража, то ли силите, да излезе като обединител на смяната против статуквото. Той просто се причисли към тандема Борисов - Пеевски, та станаха нещо като спешен триумвират... Докато самият Радев не завоюва болшинство и не се конфигурира като личен политически хегемон на българската политика.
Какво премълчават предизборните слогани
Георги Лозанов особено за News.bg
Откъде очаквате да се демонтира този " олигархичен модел "? Преди всичко това не е " модел " - това е система на публично устройство. Тя става допустима заради дълбокото структурно въздействие на съветската олигархична система върху България в ера, в която страната ни на повърхността трябваше да имитира " европейски модел " на публично развиване. И ние го имитираме, само че под повърхността в дълбочина се разви олигархичният " модел " на симбиоза с съветската олигархична система. Сега какво - да чакаме слънцето да изгрее от Запад ли? Същите тези от Москва, които инсталираха " олигархичния модел " у нас, да тръгнат да го " демонтират " с ръцете на локалното си протеже, достигнало до цялата власт? От какъв напън? По каква логичност? Обратното е разумно - ще се направи опит за усилване и подсилване на " олигархичния модел " като развой на надълбоко геополитическо " похищение " на България - засмукване от Москва. Ако от Европа и Америка го разрешат, несъмнено. И в случай че на Путин му стигне времето... Към всичко това би трябвало да прибавим и мощната принуда на Радев да " демонтира " каквото и да било от личния си безгрижен. На върха на страната продължава да доминира " омертата " - не вади окото на близък си, който е управлявал преди теб, да не би един ден идващият отпред да извади твоето. " Демонтажът " на " олигархичния модел " си остава жанр-фентъзи, потребяван съвсем напълно от мечтателите на демократичната общественост.
Драматургията на политическия живот в страната продължава ли и до през днешния ден да се дефинира от " червено-синия " спор сред същата тази ос с другите ѝ задкулисия и бенефициенти и демократичната общественост с другите ѝ партийни представителства?
До известна степен да, просто тъй като " аленото " и " синьото " са костюми на избрана историческа ера, а под костюмите е по-дълбоката еднаквост. Червеното играе съвсем един век ролята на русофилското - на робското поклонение пред Москва, което е облечено във формата на Българска комунистическа партия като руска колониална администрация за съвсем половин век. След 1990 година Българска социалистическа партия не съумя да се оправи с ролята на водещ представител на неоимперския интерес на Москва и бе сменена от Движение за права и свободи като местен оператор на олигархична взаимозависимост. " Прогресивна България " е правоприемник на тази роля в една нова ера, в която Москва играе геополитически ва банк. Партията на Радев бяга от сравнима с аленото минало еднаквост, самоопределя се като център - може би и център-дясно, само че нещо значимо в никакъв случай не се трансформира.
Това е културата на русофилската ирационална взаимозависимост. След 1919 година Българска комунистическа партия поема щафетата на тази просвета от по-старите консервативни русофилски партии и придвижвания и я пребоядисва в новата идеологическа ортодоксия на алена Москва. Днес " Прогресивна България " поема щафетата от Българска комунистическа партия. Общата база е афективното - лишено от здрав разсъдък глуповато разбиране, че българите по някакъв чудноват тайнствен метод са " братя " или " братушки " на русите. Никакви рационални причини не поклащат това разбиране. Никакви забележими изгоди от европейската ни принадлежност не разколебават тази характерна форма на политическо поверие - русофилството.
Върху него през днешния ден още веднъж се строи новият политически план на Радев и новият модел на взаимозависимост на България от Москва. Ако се е провалил комунизмът - взимаме на оръжие " православието ". Ако, не дай Боже, и то не ни свърши работа - ще вземем нещо друго... Афективното привличане на комплекса за непълноценност, наименуван " русофилство ", може да бъде подведено под всякаква - за предпочитане черносотническа - идеология. Има ли последователност сред Българска комунистическа партия и партията на Радев - да, фрагментите и културата на аления политически хайлайф, зародил като колониална администрация и провалил се в опитите си след 1990-та да се трансформира в виновен народен хайлайф. Радев наследява големия риск от нов неуспех - по същата причина.
В ретроперспектива на тези представителства (СДС, ОДС, ДСБ, Реформаторски блок, " Да, България " ) по какъв начин оценявате актуалното (във формата на Демократична България и ПП) като политическа идеология, обществена връзка и електорален капацитет?
Тази групировка - ПП-ДБ, неслучайно се раздели. Тя е формирана ситуационно от две разнообразни елементи. Едната - Демократична България, без значение от организационната си конструкция, наследява избрана част от " старите " гласоподаватели на Съюз на демократичните сили, дефинирани от време на време като " градска десница ". Политическа партия е нов план - в това число поколенчески и идейно друг от синьото завещание. Този план е центристки - в действителност леко скрито лявоцентристки - и се разграничава като просвета и като политически дневен ред от този на Демократична България. Обединява ги - ненапълно - общата геополитическа еднаквост и стремежът за ремонт на статуквото. При положително предпочитание, това е задоволително за коалиране, само че не и за интеграция под общ политически " покрив ". Електоралният им капацитет очевидно е в границите на 15 на 100, в случай че не бъдат разчупени самоограниченията, произлизащи от наследената от тях политическа просвета, за които говорихме нагоре.
" Радев решително върви по стъпките на Виденов ": Нов митинг против кабинета в петък
Премиерът лъже и личните си проруски настроени почитатели, съгласно Манол Глишев
Как би могъл претендентът за президент на демократичната общественост да притегли назад проевропейски настроените гласоподаватели, дали своят вот за Радев? И има ли и друга посока, в която би могъл да разшири електоралния си капацитет?
В България има дневен ред на значими публични проблеми, за които - малко или повече - забележителна част от гласоподавателите се довериха на Румен Радев да ги взема решение. Демократичната общественост би трябвало да направи няколко неща. Първо - да припознае тези проблеми. Второ - да ги интерпретира по безапелационен метод, който да съперничи сполучливо на терена на публичния спор с интерпретациите, огласявани посредством Радев. Това значи демократичната общественост да си възвърне най-малко ненапълно контрола върху центъра на публичния спор - върху терена, на който се формулират главните тези, проблеми и вероятностите за решаването им. Трето - нужна е сплотяваща фигура, чието персонално въздействие уверено да надвишава известността на ПП-ДБ върху 300-400 хиляди гласоподаватели. Необходими са най-малко 1.2 млн. гласа, с цел да бъде определен този претендент.
Накрая, само че не и по значение, да се практикува мощна инклузивна акция за обединяване на хората, които схващат драматизма на належащата нужда - да бъде кръстосан процесът на срутване на България към Евразия под ръководството на Радев и неговите кукловоди.
В опит да дешифроваме политическата и социална обстановка в България - доцент Георги Лозанов беседва с доцент Огнян Минчев особено за News.bg.
Каква е " стопанската система на вините " в партийното посланичество на демократичната общественост у нас за разклащането на единствения като че ли резистентен консенсус в българското общество - проевропейският, и за инсталирането във властта на евроскептична политическа мощ (за първи път през този век)?
Тук " виновност " може би не е най-точната дума. Говорили сме доста за това, че беше сериозна неточност да тръгнеш да поправяш конституцията на цената на съюзяване с хора като Пеевски, без да си направил нужното да промениш значими детайли на " подконституционното " законодателство с нормално болшинство, и без да подбираш подобаващи политически сътрудници и стратегически принадлежности в една по-дългосрочна вероятност. Това ненапълно е " виновност ".
Но в по-широк проект аргументите за сходни - за жалост систематични провали на демократичната общественост, се коренят в общата политическа просвета на българския опозиционен (на комунистическото статукво) публичен съюз след 1989 година Вътрешна фрагментация, непоносимост към ред и подчиненост, коренен абсолютизъм и психически троцкизъм - " всичко или нищо ", са единствено най-едрите характерности на незрялост на новосъздадената тогава " синя " социална и политическа вълна. През 90-те години смятахме това за демонстрация на " детски заболявания " на опозицията, само че след 2001 година стана ясно, че децата са пораснали и са си същите.
Заради голямото си персонално его Иван Костов - индивидът, осъществил реформисткото ръководство на Съюз на демократичните сили от 1997-2001 година - целеустремено разруши Съюз на демократичните сили и си направи " мъничка джобна партия ", която в някаква степен използва и до ден-днешен. Другите " сини герои " също си направиха то ли партии, то ли котерии... Почти четвърт век демократичната общественост съществува в " насипно " положение - културно, политически и организационно, което ѝ разрешава през част от времето да бъде парламентарна съпротива и протестен фактор на улицата, само че не ѝ дава достъп до действителните принадлежности на властта. Когато за малко стигне до тях, бива или хитроумно изпързаляна, или провалена от личните си илюзии, че ще реализира всичко едновременно...
Станахме ли черната овца на Европейски Съюз?
Специален текст за News.bg
Кое всичко? Това, което нейните следващи водачи считат за панацея, а не за инструмент на мъчно, само че належащо напредване напред. При сходни самоограничения неизбежно се появява като " бек вокал " интимната мисъл: " кои от другите политически сили са за предпочитане и кои - неотменни врагове ". Така се доближи до оксиморона демократичната общественост на процедура да си сътрудничи и да подкрепи неколкократно след 2020 година идването на власт на плана Радев - план на непозната, враждебна на България и на нейната европейска и атлантическа принадлежност страна. Политическата общественост, изнесла борбата за България в Европа в продължение на повече от три десетилетия, стигна до такава степен, че да обезпечава логистиката за идване на власт на най-мощния кремълски план в българската политика след средата на 20 век.
Защо оспорването на решенията на нашите сътрудници в Европейски Съюз (да им кажем " не " в интерес на Москва) всеобщо стартира да се приема като демонстрация на национална самостоятелност, вместо като продължение на зависимостите от руските времена?
Защото от дълго време изгубихме борбата - като че ли и войната - за междинния терен, за центъра на обществния спор. След като влязохме в НАТО и Европейски Съюз, ние млъкнахме - спряхме да осведомяваме, да убеждаваме хората в тези правила и съответни политики, които могат да създадат европейската ни принадлежност оптимално ефикасна. Във вакуума се наместиха няколко трендове, които в съвкупността си подхранват сегашния евроскептицизъм. Обществената трансфромация - така наречен " преход ", раздели българското общество на " спечелили " и " победени-лузъри ", заради самия темперамент на престъпния олигархичен преход. Най-елементарните показа за социална правдивост бяха поругани от мутренския поход към властта. Въпрос на малко време беше някой да се възползва от това.
След като демократичната общност се отхвърли да образува интензивно публично мнение след 2007 година, започнаха да убеждават хората, че несправедливостта произтича от неправилния народен избор за принадлежност към Запада, вместо към Евразия. След 2010 година тази позиция бе мощно засилена от ускоряването на кремълската хибридна (пропагандна) война. От две десетилетия насам тези от нас, които към момента приказват в интерес на Европа като народен избор, се занимават най-вече да " опровергават " платените кохорти на великодържавната агитация, които оформят сцената на обществения спор - управляват неговия център. Така се стигна до днешната публична Радева " мъдрост " - няма по какъв начин, ние сме в Европейски Съюз, само че можем най-малко да пазиме суверенитета си в него. Кой ти лимитира суверенитета бе, байно! И чий суверенитет защитаваш - на Гундяев/Михайлов, на Вагит Алекперов и на останалите олигарси в патрондаша на Кремъл. Това ли е суверенитета на България?
На какво отдавате въздействието на антиевропейската проруска агитация върху българското общество и то освен върху интелектуално незащитените му елементи?
Към предходния отговор можем да прибавим мощната податливост на демократичната общественост да прави политика, убеждавайки самата себе си. Нейните водачи мъчно излизат отвън публичните ѝ граници - не обичат да приказват с разнообразни хора: националисти, русофили, носталгици... Ако би трябвало да се изправиш против съперници на европейския избор, би трябвало да заговориш на прочут за тях език. Трябва да привлечеш националистите не като отхвърлиш национализма, а като отхвърлиш фашизоидните му великодържавни филизи - " атакаджийски ", " възрожденски ", " воеводски " (воеводи на Лубянка). Национализмът има съвременно европейско равнище на презентация с концепциите на Левски, на Раковски, на Ботев, на Захари Стоянов. Но има известно погнусяване на демократичния космополит от самата национална концепция - по логиката на " Пази Боже сляпо да прогледа ". И тя се свлича в ръцете на тези, които разпознават националното възприятие със завой на Изток.
Ако сметнем държавното управление на Виденов, което също имаше цялостно болшинство, настоящето втори опит ли е след рухването на комунизма за реанимация на политическата ос БКП-БСП-Москва?
Като систематичен опит - да. Но успеха на Радев нямаше да бъде допустима без дългогодишна подготовка на публичния терен за сходен завой. През 2001 година завръщането на Симеон бе част от геополитическа договорка сред Москва и Вашингтон - след присъединението на България към НАТО и Европейски Съюз, Русия ще бъде " обезщетена " с уголемен стопански достъп до българските национални активи. Енергетика, проведена корупция по върховете на властта, кадруване в йерархиите на държавната власт... На господата в Кремъл, като им подадеш пръст - те отхапват ръката. Така се появи " огромният шлем " на Първанов, руско-българският олигархичен синтез, пирамидата на надзор върху правораздаване, администрация и специфични служби посредством КТБ, а по-късно - директно рекрутиране посредством локалния оператор на съветското олигархично влияние - корпоративната пирамида на Движение за права и свободи.
По едно време господата от Вашингтон и Брюксел се усетиха, че от Москва се " компенсират " за българското участие в Европейски Съюз и НАТО прекомерно фриволно. Последваха предизвестия, скърцане със зъби, ордени " Магнитски " и така нататък За да се оправят с политическите оператори на руско-българския олигархичен синтез, господата от Запад приложиха класическата си скица - " чеп клина избива, само че вторият остава ". Нямаха изключително огромен избор на опция, по тази причина заложиха на " кучи наследник - само че наш кучи наследник ", обучаван да прави американски тактики. Абе, не беше ли съветска лимонка този? А, доста значимо - в случай че не слуша, ще го trash-нем... Те не са отговорни. Когато превърнеш личната си страна в бантустан, ръководен от хора със слугински нрав - не се сърди на другите, че не те почитат. Ето по този начин се стигна до пълнообхватен нов кремълски план за България. Като се обърне колата - пояснения доста.
Тази ос ли е гръбнакът на олигархическия модел и има ли настройка за действителното му разглобяване, или е единствено реторика? Възможно ли е да бъде демонтиран, без да разберем?
Политическата ос на новия кремълски план не е Москва-БКП-БСП. Червената партия бе главен оператор на съветския колониализъм в България след 1919 до края на 1990-те години. Но не се оправи и отпадна от ролята на основен имперски прокурист. През първата четвърт на нашия век бе сменена от нов политически и корпоративен оператор - Движение за права и свободи. Основна задача на този оператор бе контрола върху водещата партия ГЕРБ, която водеше " поливалентна " политика и на Изток, и на Запад в една ера на релативно умерено съдействие на Брюксел и Вашингтон с Москва.
Обществен и политически израз на това геополитическо успокоение в България бе процъфтяването на олигархичната стопанска, институционална и социална система. Постепенният конфликт на Москва със Запада след 2014 година сложи под въпрос тази българска олигархична " геополитическа Аркадия " и даде ход на политическата рецесия след юли 2020 година Тя продължи шест години като политическа обсада. Антиолигархичните сили на смяната бяха слаби, разпокъсани, спорни и " обилно примесени " с инфилтрирани противозаконни чеда на олигархичното статукво - червени, чалгаджийски и така нататък
Самото статукво бе добре структурирано и вкоренено - то бе изгубило интернационална легитимност, само че не и действителен надзор върху институциите и стопанството на страната. На определения за " опция " Радев не му стигна - то ли куража, то ли силите, да излезе като обединител на смяната против статуквото. Той просто се причисли към тандема Борисов - Пеевски, та станаха нещо като спешен триумвират... Докато самият Радев не завоюва болшинство и не се конфигурира като личен политически хегемон на българската политика.
Какво премълчават предизборните слогани
Георги Лозанов особено за News.bg
Откъде очаквате да се демонтира този " олигархичен модел "? Преди всичко това не е " модел " - това е система на публично устройство. Тя става допустима заради дълбокото структурно въздействие на съветската олигархична система върху България в ера, в която страната ни на повърхността трябваше да имитира " европейски модел " на публично развиване. И ние го имитираме, само че под повърхността в дълбочина се разви олигархичният " модел " на симбиоза с съветската олигархична система. Сега какво - да чакаме слънцето да изгрее от Запад ли? Същите тези от Москва, които инсталираха " олигархичния модел " у нас, да тръгнат да го " демонтират " с ръцете на локалното си протеже, достигнало до цялата власт? От какъв напън? По каква логичност? Обратното е разумно - ще се направи опит за усилване и подсилване на " олигархичния модел " като развой на надълбоко геополитическо " похищение " на България - засмукване от Москва. Ако от Европа и Америка го разрешат, несъмнено. И в случай че на Путин му стигне времето... Към всичко това би трябвало да прибавим и мощната принуда на Радев да " демонтира " каквото и да било от личния си безгрижен. На върха на страната продължава да доминира " омертата " - не вади окото на близък си, който е управлявал преди теб, да не би един ден идващият отпред да извади твоето. " Демонтажът " на " олигархичния модел " си остава жанр-фентъзи, потребяван съвсем напълно от мечтателите на демократичната общественост.
Драматургията на политическия живот в страната продължава ли и до през днешния ден да се дефинира от " червено-синия " спор сред същата тази ос с другите ѝ задкулисия и бенефициенти и демократичната общественост с другите ѝ партийни представителства?
До известна степен да, просто тъй като " аленото " и " синьото " са костюми на избрана историческа ера, а под костюмите е по-дълбоката еднаквост. Червеното играе съвсем един век ролята на русофилското - на робското поклонение пред Москва, което е облечено във формата на Българска комунистическа партия като руска колониална администрация за съвсем половин век. След 1990 година Българска социалистическа партия не съумя да се оправи с ролята на водещ представител на неоимперския интерес на Москва и бе сменена от Движение за права и свободи като местен оператор на олигархична взаимозависимост. " Прогресивна България " е правоприемник на тази роля в една нова ера, в която Москва играе геополитически ва банк. Партията на Радев бяга от сравнима с аленото минало еднаквост, самоопределя се като център - може би и център-дясно, само че нещо значимо в никакъв случай не се трансформира.
Това е културата на русофилската ирационална взаимозависимост. След 1919 година Българска комунистическа партия поема щафетата на тази просвета от по-старите консервативни русофилски партии и придвижвания и я пребоядисва в новата идеологическа ортодоксия на алена Москва. Днес " Прогресивна България " поема щафетата от Българска комунистическа партия. Общата база е афективното - лишено от здрав разсъдък глуповато разбиране, че българите по някакъв чудноват тайнствен метод са " братя " или " братушки " на русите. Никакви рационални причини не поклащат това разбиране. Никакви забележими изгоди от европейската ни принадлежност не разколебават тази характерна форма на политическо поверие - русофилството.
Върху него през днешния ден още веднъж се строи новият политически план на Радев и новият модел на взаимозависимост на България от Москва. Ако се е провалил комунизмът - взимаме на оръжие " православието ". Ако, не дай Боже, и то не ни свърши работа - ще вземем нещо друго... Афективното привличане на комплекса за непълноценност, наименуван " русофилство ", може да бъде подведено под всякаква - за предпочитане черносотническа - идеология. Има ли последователност сред Българска комунистическа партия и партията на Радев - да, фрагментите и културата на аления политически хайлайф, зародил като колониална администрация и провалил се в опитите си след 1990-та да се трансформира в виновен народен хайлайф. Радев наследява големия риск от нов неуспех - по същата причина.
В ретроперспектива на тези представителства (СДС, ОДС, ДСБ, Реформаторски блок, " Да, България " ) по какъв начин оценявате актуалното (във формата на Демократична България и ПП) като политическа идеология, обществена връзка и електорален капацитет?
Тази групировка - ПП-ДБ, неслучайно се раздели. Тя е формирана ситуационно от две разнообразни елементи. Едната - Демократична България, без значение от организационната си конструкция, наследява избрана част от " старите " гласоподаватели на Съюз на демократичните сили, дефинирани от време на време като " градска десница ". Политическа партия е нов план - в това число поколенчески и идейно друг от синьото завещание. Този план е центристки - в действителност леко скрито лявоцентристки - и се разграничава като просвета и като политически дневен ред от този на Демократична България. Обединява ги - ненапълно - общата геополитическа еднаквост и стремежът за ремонт на статуквото. При положително предпочитание, това е задоволително за коалиране, само че не и за интеграция под общ политически " покрив ". Електоралният им капацитет очевидно е в границите на 15 на 100, в случай че не бъдат разчупени самоограниченията, произлизащи от наследената от тях политическа просвета, за които говорихме нагоре.
" Радев решително върви по стъпките на Виденов ": Нов митинг против кабинета в петък
Премиерът лъже и личните си проруски настроени почитатели, съгласно Манол Глишев
Как би могъл претендентът за президент на демократичната общественост да притегли назад проевропейски настроените гласоподаватели, дали своят вот за Радев? И има ли и друга посока, в която би могъл да разшири електоралния си капацитет?
В България има дневен ред на значими публични проблеми, за които - малко или повече - забележителна част от гласоподавателите се довериха на Румен Радев да ги взема решение. Демократичната общественост би трябвало да направи няколко неща. Първо - да припознае тези проблеми. Второ - да ги интерпретира по безапелационен метод, който да съперничи сполучливо на терена на публичния спор с интерпретациите, огласявани посредством Радев. Това значи демократичната общественост да си възвърне най-малко ненапълно контрола върху центъра на публичния спор - върху терена, на който се формулират главните тези, проблеми и вероятностите за решаването им. Трето - нужна е сплотяваща фигура, чието персонално въздействие уверено да надвишава известността на ПП-ДБ върху 300-400 хиляди гласоподаватели. Необходими са най-малко 1.2 млн. гласа, с цел да бъде определен този претендент.
Накрая, само че не и по значение, да се практикува мощна инклузивна акция за обединяване на хората, които схващат драматизма на належащата нужда - да бъде кръстосан процесът на срутване на България към Евразия под ръководството на Радев и неговите кукловоди.
Източник: news.bg
КОМЕНТАРИ