Някои имена в историята стават символи на цели епохи. За

Някои имена в историята стават знаци на цели столетия. За България подобен знак е Тонка Обретенова, позната като Баба Тонка за всички българи и за мнозина историци и литератори зад границите на страната. България няма Жана д’Арк, само че има Баба Тонка – олицетворение на силата на женското начало в епохата на Българското възобновление измежду очебийно мъжкия състав на нашата националноосвободителна гражданска война.

 В началото на 19 в. младото семейство Тончо и Минка Тончеви напуща родното си село Червен, с цел да подири по-спокоен и сигурен живот в огромния град Русчук. Тук през 1812 година се ражда щерка им Тонка. Животът й не се отличава от битието на хиляди български дами от това време – на добра господарка и работлива къщовница. Докато идва нейното време. Времето на националното възобновление и на битката за политическо избавление, когато у тази жена се разпростира виталността на българския темперамент и тя става знак на българщината и на силата на народа.

Йордан Йовков - мълчаливецът на българската литература

Мила ми Венето...

 Баба Тонка ражда седем деца – пет момчета и две девойки. Всички те по-късно се включват в националноосвободителното придвижване. След гибелта на брачна половинка й Тихо Обретенов (1808-1869), на нейните ръце остават грижите за многочисленото семейство. Но това нито за момент не я откъсва от националните работи. През 1867 година синът й Петър Обретенов постъпва в Българската легия в Белград. През 1868 година брат му Ангел Обретенов е измежду участниците в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Петър Обретенов умира, а Ангел е хванат и наказан на изгнание в Диарбекир.

 Със ориста на четниците е обвързвана една от най-достойните действия на Баба Тонка – с помощта на нея останките от обесените са заровени по християнски, а черепът на Караджата укрива в дома си и той става национална светиня. По думите на Захари Стоянов, когато през 1878 година синовете й и другарите им се завръщат в Русе, Баба Тонка ги посреща с тази реликва. Никола Обретенов е централна фигура в основания през есента на 1871 година в русенското читалище “Зора ” Русенски революционен комитет. По време на Априлското въстание той е измежду Ботевите четници и става очевидец на гибелта на Христо Ботев. След разгрома на четата е хванат и наказан на изгнание в Мала Азия. През 1875 година Георги Обретенов се включва в подготовката на Старозагорското въстание. Загива в четата на Стоил челник.

 В освободителните битки се включва и дъщерята на Баба Тонка Петрана Обретенова, ушила през 1875 година знамето на Червеноводската въстаническа чета, образувана в русенското село Червена вода за присъединяване в Априлското въстание. Другата щерка – Анастасия Обретенова – е родена през 1860 година През 1882 година тя се омъжва за Захари Стоянов.

 Баба Тонка е в основата на освободителните битки от края на 60-те и началото на 70-те години на 19 век. Къщата на смелата българка става основен разпределителен център за революционната активност в региона. Когато стартира подготовката на Априлското въстание, съвсем цялата преписка сред Гюргевския революционен комитет и вътрешността на българските земи минава през къщата и през ръцете на Баба Тонка. За по-малко от осем години тя изгубва четирима от петимата си синове, дали младостта си за българската независимост. Няма по-ярък образец в българската история за последователност на поколенията в битката за Освобождение от това, което направи за тази независимост Баба Тонка със своите синове и дъщери.

 Захари Стоянов по този начин щедро и с обич я разказва в “Записки по българските въстания ”, че не можем да не се изкушим да цитираме няколко реда най-малко: “Трябва да ви кажа,… че баба Тонка е жена с радостен и закачлив темперамент. Обстоятелствата я научили и на тая елементарна истина, че в случай че човек знае и умее, то доста може да завоюва пред простодушните турци, които не бяха престанали… да почитат пиените и да благоговеят пред лудите, били те от каквато и да е националност. Ако някой непоколебим забитин, който я виждал за пръв път, започвал да я ругае и заплашва, че ще я повиши на въжето, тъй като проводила четирима… синове в комитета, то тя му казвала, че е намислила неотдавна да се дами, а на нему, на забитина, ще да му купи жълти ботуши от сватбата. Правителственият човек не можел да разбере що за човек е тая жена, правел съпоставяне сред шестдесятгодишната старица и жълтите ботуши и най-сетне се засмивал… ”

 Нейната душевна мощ и просторност на възгледите й, нейният комизъм, предвидливост, артистичност, дипломатическите й качества й отреждат още приживе място в пантеона на безсмъртните българи. Тя трансформира дома си и фамилията си в гнездо, в леговище и укритие на самата концепция за освобождението на България, съзнавайки голямата заплаха, която грози и нея, и децата й, и парцела й. За подслона и прехраната на “лудите глави ”, за транспортираното измежду нощ оръжие през Дунава, за нейните грижи към подгонените и хванати четници и въстаници, за подкупите и подаръците на турските заптиета и управници – с цел да може да влиза гладко при пандизчиите, за кръста върху гроба на Стефан Караджа след обесването и за съхраняването на главата му в нейния дом… Но дано да поговорим за нейната най-голяма дан за Делото - за децата й. От седемте единствено Атанас не взе участие в битките, като че ли ориста е предопределила ролята му - той, първородният, би трябвало да поеме търговията, откакто татко му е токсичен от собствен лаком съучастник. Атанас става финансова опора на майка си и се грижи за прехраната на по-малките братчета и сестричета. Ангел взе участие в четата на Хаджи Димитър, хванат е и избавен точно от майка си, като обесването му е сменено с заточение в Диарбекир. Ангел се връща в родината си застарял и унищожен, въпреки че е единствено на 40 година

След Освобождението го назначават за малко писар с мизерна заплата, а след това го уволняват през 1882 година като политически съперник. Петър умира като въстаник на Хаджи Димитър. Никола, деятел в Априлското въстание и Ботев въстаник, също е две години на изгнание. След Освобождението е уволнен от консерваторите, само че участва по Стамболово време при раждането на бъдещия цар Борис ІІІ (1894 г.) като областен шеф. Написал е мемоари, претърпял е Първата международна война и доживява 90 години. Петият, Георги, е деятел на Сливенския революционен окръг, заклан е по време на подготовката на Априлското въстание.

 Освобождението, за което баба Тонка дава всичко от себе си и което взема за курбан двама от синовете й, й донася единствено огорчения и мизерия. Пенсията й за заслуги към Отечеството, отпусната от княз Батенберг, е едвам 30 лева, тя купува с нея учебници за небогати възпитаници. И четирите й оживели от огъня деца са безработни по време на консерваторското държавно управление. По разнообразни аргументи многолюдният жанр не дава богати издънки. Дъщерята Петрана (1842-1932), учителката, която ушива знамето на Черноводската чета (по-късно то става знаме на Ботевата чета), която най-вече оказва помощ на майка си в комитските работи, не се омъжва. Дали ергените по това време не са се побоявали от младата, извънредно независима и горда госпожица, която на една фотография е снимана в четническа униформа, с пушка в едната ръка и сабя в другата? Петрана се заселва във Варна и умира там на 91 година, не се знае къде й е гробът. Анастасия (1860-1926) се омъжва за Захари Стоянов през 1882 година Бременна, когато той ненадейно умира, ражда по-късно едно момиченце, Захаринка. На Анастасия изискуем издаването на третия том на “Записките ”. Тя съпровожда щерка си, до момента в който момичето учи в Германия. Там Захаринка се омъжва и през днешния ден в Хамбург живеят потомци на Захари Стоянов и правнуци на баба Тонка с немската фамилия Громбах, без да знаят ни дума български.

 Баба Тонка има щастието да прегърне една-единствена своя внучка, освен това кръстена с нейното име. Малката Тонка, която на 1-2 години даже се е снимала с баба си преди гибелта й, е от Никола, който се дами за Димитра Гегова от Плевен, 25 години по-млада от него. Оттук нататък историята е тъжна и срамна. Тонка Обретенова, внучката, приключва в Париж агрономство (първата жена българка с това образование). Тя работи в Образцов чифлик край Русе, а също и в Ботевград (Орхание). На към 30 години се дами за Нико Просеничков, мъдрец по обучение, приключил в Германия, шеф на мъжката гимназия в Русе.

 На 9 септември 1944 година негов някогашен зависещ, Илия Ташев, преподавател с аморални провинения, става помощник-управител и подрежда да бъдат задържани Тонка и Нико Просеничкови. Те са разстреляни на 2 ноември 1944 година, а със задна дата пенсионираният учебен шеф е наказан на гибел от Народния съд. Внучката на баба Тонка има две дъщери, Лиляна и Милкана. По-малката, Милкана, умира през 1945 година, няколко месеца след майка си. Лиляна, по-късно брачна половинка на художника Ненко Балкански, е пратена в концлагер в Разград, а след това за две години е въдворена в Русе със задължението всеки ден да се разписва в милицията. На фона на тази нашенска покруса затрогващо звучат думите на баба Тонка: “Четирима сина изгубих: двамата в гроба, а другите полуживи. Но още четирима да имах, отново щях да ги накарам да носят българското знаме със златния лъв ”.

 Поколенията дават израз на своята признателност посредством увековечаване на името на националната героиня. В доста български градове има улица " Баба Тонка ". Нейното име носят и учебни заведения – в Русе това е Математическата гимназия. Това име е носило и Военното учебно заведение за преводачи в София. Преди това в същата постройка се обитава Пансион за благородни девици " Баба Тонка ".