Добруджа някога
" Някога, преди да се яви плугът и преди да се построят железници и пристанища, Добруджа е била обработено девствено поле. Ниви е имало малко, само че пасбищата са били обширни и безкрайни, като прериите в Америка и степите в Русия. Висока и гъста трева е преливала талазите си като море, гори са липсвали, само че е имало непроходими гъсталаци от плевел — овча опашка, лисичи къпини и генгер. В селата на тоя край доста е публикувано едно поверие: „ Тук — ще ви опише някой остарял човек, — тук е бил чифликът на доста богат бей. Имал е и камили. Но такава трева е имало в близост, че дори камилите се загубвали и мъчително са можали да ги намират. " Тая легенда наподобява правдоподобна. Плодоносните глъбини на земята са кърмили единствено буйна и дива растителност. Пък и до сегашен ден доста чифликчии в Добришко и Балчишко имат цели стада камили.
Скотовъдството е претърпяло тука златния си век. Само това далечно време знае превъзходните бели сюреци — стада от по няколкостотин глави рогат добитък, охранени и красиви животни, недоверчиви и плахи, като дивеч. Само това време знае и огромни хергели — полудиви коне, свободни и лете, и зиме. Една напълно особена порода: коне с дълги и гъсти гриви, наплъстени и цялостни с бутрак, с опашки, които стигат земята, стройни и гъвкави като змии, тъмни като кадифе или с лучrстия искра на злато. Тия коне не са знаяли ни седло, ни юзда. Под мелодичния звън на огромните стоманени хлопки те са се скитали из високата трева, мързеливо и умерено, само че подплашени от нещо или подгонени от коняря, тичали са из полето с бързината напразно.
В някой чифлик и в този момент, въпреки и доста рядко, може да се срещне един от конярите на остарялото време:жилав, лек и умел човек в пъстра делийска носия и труфила — кожен силяхлък, чанта, отежала от пискюли и копчета, и с бич, с къса ръкохватка, само че с дълъг няколко метра ремък. Тоя коняр е всеки път смел и стремглав ездач и в ръцете му дългият бич се извива като ласо и плющи като револверни изстрели. Но това е архаична фигура, която измежду новото време наподобява като карнавална маска. Тоя човек, който в никакъв случай не е слизал от коня, ще върви в този момент пеш и на всеки кръстопът съвсем ще се оглежда да не би да го прегази някой автомобил. Времената се промениха и буйните табуни изчезнаха из полето.
Но шампионата сред тия примитивни поминъци е било на овчарството. Овчарите в цяла Добруджа са били планинци откъм Котел, Жеравна, Ичера и Градец. Овчарството тогава не е било единствено обособен клон от общото стопанство, а само занимание, което е поглъщало всички сили и умеене от най-крехката младост до преклонни старини. Целият живот е прекосявал в него. И нежната еротика, и доста от хероичния епос на националните песни от това точно овчарство са взели разнообразието на претекстовете си, благосъстоянието и хубостта на облиците си. Само овчарството тук, в Добруджа, има цялостното си отражение в националните песни: стадата в действителност са били многочислени и когато са помрачавали полето, като че е припадала гъста мъгла. Дългите геги и тежките ямурлуци, пискюллиите чанти, медните кавали, тъкмо избраните служби в йерархията на тия дружини — кехаи, сагмалджии, шилегари, — всичко това в своята цялост и тъкмо систематизиране се среща единствено тука.
Овчарските къшли и многохилядни стада овце са изчезнали към този момент, само че организацията на тия тогавашни общежития, в които има тъничък и удобен разсъдък, дисциплинираност, взаимност и обич към работата, тая организация учудва и през днешния ден. Влиянието и следите и в живота още се чувствуват.
Пространни полета, обрасли с плевел и трева, скитащи стада овце, бели сюреци говеда и буйни табуни коне, самотни пастирски къшли, без села съвсем и без никакви градове — ето картината на Добруджа от това време. Природата щедро е давала всичко належащо за елементарния и единствен занаят на хората. Пътища и близки градове са били без изключително значение, тъй като живата стока елементарно се е откарвала и на най-далечния пазар. Достатъчни и прекомерно комфортни са били дългите кервани от скриптящи волски кола. Стари хора от покрайнината на Добрич описват, че са отивали на пазар чак в Кюстенджа. Бавно и тежко пътешестване, което е траяло седмици.
Чертата на делиорманските гори е достигала по на изток, в сравнение с е в този момент. Цялото поле към Добрич е било покрито с гора, излишък от която е гората Кьороолу на запад от града. Сред тая гора, до огромен кръстопът, е стояло ханчето на някой си турчин хаджи Оглу. Тоя непретенциозен и уединен търговец е продавал катран, въжа, подготвени оси и спици на минаващите кервани. И това място, където пасажерът е намирал заслон и все е можал да откри и на ниска цена да купи нещо, е добило необятна популярност, която така изразително се чувствува в името му — Хаджиоглу Пазарджик. Това име е взело и селото, което се появило към ханчето на отшелника хаджи Оглу. Постепенно и постепенно селото е расло и е станало град.
Но дълго време тоя град е бил незнаен, прозрачен и мрачен. Защото и в турско време Добруджа е била съвсем също такава, както е в оная далечна ера, когато през високите треви е препускал хищният скит със запънат лък и с колчан стрели на гърба и когато римските часови с тежки стъпки са се разхождали по Траяновия вал, а върху крайбрежните скали на Черно море е тъгувал Овидий, заточен в Томи.
Законите, които променят поминъка на хората, са универсални за доста страни. Скотовъдството беше инертна форма още от номадските времена. Вместо него скоро пристигна земеделието. И единствено в няколко десятки години Добруджа радикално се промени и се трансформира в гъсто обитаем благополучен край. Неизвестният и безпаричен градец Хаджиоглу Пазарджик стана богат и прекрасен град — Добрич.. "
Из " Те победиха "
Скотовъдството е претърпяло тука златния си век. Само това далечно време знае превъзходните бели сюреци — стада от по няколкостотин глави рогат добитък, охранени и красиви животни, недоверчиви и плахи, като дивеч. Само това време знае и огромни хергели — полудиви коне, свободни и лете, и зиме. Една напълно особена порода: коне с дълги и гъсти гриви, наплъстени и цялостни с бутрак, с опашки, които стигат земята, стройни и гъвкави като змии, тъмни като кадифе или с лучrстия искра на злато. Тия коне не са знаяли ни седло, ни юзда. Под мелодичния звън на огромните стоманени хлопки те са се скитали из високата трева, мързеливо и умерено, само че подплашени от нещо или подгонени от коняря, тичали са из полето с бързината напразно.
В някой чифлик и в този момент, въпреки и доста рядко, може да се срещне един от конярите на остарялото време:жилав, лек и умел човек в пъстра делийска носия и труфила — кожен силяхлък, чанта, отежала от пискюли и копчета, и с бич, с къса ръкохватка, само че с дълъг няколко метра ремък. Тоя коняр е всеки път смел и стремглав ездач и в ръцете му дългият бич се извива като ласо и плющи като револверни изстрели. Но това е архаична фигура, която измежду новото време наподобява като карнавална маска. Тоя човек, който в никакъв случай не е слизал от коня, ще върви в този момент пеш и на всеки кръстопът съвсем ще се оглежда да не би да го прегази някой автомобил. Времената се промениха и буйните табуни изчезнаха из полето.
Но шампионата сред тия примитивни поминъци е било на овчарството. Овчарите в цяла Добруджа са били планинци откъм Котел, Жеравна, Ичера и Градец. Овчарството тогава не е било единствено обособен клон от общото стопанство, а само занимание, което е поглъщало всички сили и умеене от най-крехката младост до преклонни старини. Целият живот е прекосявал в него. И нежната еротика, и доста от хероичния епос на националните песни от това точно овчарство са взели разнообразието на претекстовете си, благосъстоянието и хубостта на облиците си. Само овчарството тук, в Добруджа, има цялостното си отражение в националните песни: стадата в действителност са били многочислени и когато са помрачавали полето, като че е припадала гъста мъгла. Дългите геги и тежките ямурлуци, пискюллиите чанти, медните кавали, тъкмо избраните служби в йерархията на тия дружини — кехаи, сагмалджии, шилегари, — всичко това в своята цялост и тъкмо систематизиране се среща единствено тука.
Овчарските къшли и многохилядни стада овце са изчезнали към този момент, само че организацията на тия тогавашни общежития, в които има тъничък и удобен разсъдък, дисциплинираност, взаимност и обич към работата, тая организация учудва и през днешния ден. Влиянието и следите и в живота още се чувствуват.
Пространни полета, обрасли с плевел и трева, скитащи стада овце, бели сюреци говеда и буйни табуни коне, самотни пастирски къшли, без села съвсем и без никакви градове — ето картината на Добруджа от това време. Природата щедро е давала всичко належащо за елементарния и единствен занаят на хората. Пътища и близки градове са били без изключително значение, тъй като живата стока елементарно се е откарвала и на най-далечния пазар. Достатъчни и прекомерно комфортни са били дългите кервани от скриптящи волски кола. Стари хора от покрайнината на Добрич описват, че са отивали на пазар чак в Кюстенджа. Бавно и тежко пътешестване, което е траяло седмици.
Чертата на делиорманските гори е достигала по на изток, в сравнение с е в този момент. Цялото поле към Добрич е било покрито с гора, излишък от която е гората Кьороолу на запад от града. Сред тая гора, до огромен кръстопът, е стояло ханчето на някой си турчин хаджи Оглу. Тоя непретенциозен и уединен търговец е продавал катран, въжа, подготвени оси и спици на минаващите кервани. И това място, където пасажерът е намирал заслон и все е можал да откри и на ниска цена да купи нещо, е добило необятна популярност, която така изразително се чувствува в името му — Хаджиоглу Пазарджик. Това име е взело и селото, което се появило към ханчето на отшелника хаджи Оглу. Постепенно и постепенно селото е расло и е станало град.
Но дълго време тоя град е бил незнаен, прозрачен и мрачен. Защото и в турско време Добруджа е била съвсем също такава, както е в оная далечна ера, когато през високите треви е препускал хищният скит със запънат лък и с колчан стрели на гърба и когато римските часови с тежки стъпки са се разхождали по Траяновия вал, а върху крайбрежните скали на Черно море е тъгувал Овидий, заточен в Томи.
Законите, които променят поминъка на хората, са универсални за доста страни. Скотовъдството беше инертна форма още от номадските времена. Вместо него скоро пристигна земеделието. И единствено в няколко десятки години Добруджа радикално се промени и се трансформира в гъсто обитаем благополучен край. Неизвестният и безпаричен градец Хаджиоглу Пазарджик стана богат и прекрасен град — Добрич.. "
Из " Те победиха "
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ