Смяната на историците. Как нещо маргинално в България може да е мейнстрийм в чужбина
Някъде в тъмното, в огромната история на българския Преход, е скрита картината на един различен „ преход “ – не на цялата страна, а на дребна общественост в нея, тази на историците. Кои са били нейните „ министър председатели “ и „ министри “ в последните 30 години? Как са задавали тона на всеобщия взор към предишното?
Те са историци, само че имат и административна власт. Били са декани или ректори на Софийския университет в разнообразни години. Три случки с тях дават визия за това по какъв начин те гледат на науката, с която се занимават.
1990 година, предаването „ Всяка неделя “. Току-що са завършили репресиите над българските турци. Говори Николай Генчев , човек със славата на отстъпник и на доайен на българската историческа просвета. Той упорства за слагане на „ българския народен интерес “ „ над всичко “. Открито съжалява, че „ единствено за турците “ се приказва и че „ в тая страна живеят един милион ли са, какъв брой са турци “. После продължава със съчинени апокалиптични тези, че Югославия желае Пиринска Македония, Румъния ламти за Добруджа, турците претендират да се отделят и заради това на България ѝ остава само „ твърдата гръд на Балкана “.Лятото на 2007 година, вестник „ Сега “. Говори Иван Илчев , тогавашен декан на Историческия факултет и предстоящ ректор на Софийския университет. Възмущава се от решение на столичния общински съвет за изграждане на монумент на сръбския княз Михайло. „ Ако общинарите в действителност тръгнат да откриват монумент на княз Михайло в София, ще прикани студентите от Историческия факултет, членовете на клубовете „ Съхрани българското “, „ Памет “, Вътрешна македонска революционна организация, членовете на клубове за историята на Македония да участват на „ тържеството “ и да изразят отношението си към сходно скудоумно и нагаждаческо решение. “2008 година, националистическият вестник „ Атака “. Интервю с Пламен Митев , тогавашният декан. Той акцентира, че задачата на историка е да акцентира и пропагандира измежду обществото приноса и достиженията на „ българската цивилизация “.
В тези образци са събрани доста от характерностите на българската историческа гилдия в годините на Прехода.
В годините на Прехода историческата просвета е доминирана от национализма
Доминира национализмът, откритата злост към мюсюлманите и визията, че България е заобиколена от врагове. Думите са излезли от строго експертния терен и са тръгнали към националистически търсения на „ българската цивилизация “. Има антисръбска доминанта, заиграване с Вътрешна македонска революционна организация и сакралност по тематиката „ Македония “.
Историята в медиите
В самото начало на Прехода историческата просвета е маргинализирана от медиите за сметка на упражненията на фенове. Това е последвано от появяването на серия националистически магазинни излъчвания по малките екрани. В немалка степен точно те дават образа на всеобщо популяризираните исторически познания през първото десетилетие на новия век, а и по-късно.
След 1989 са отворени архивите и са увеличени контактите, само че това в действителност не нападна националния роман и стандартната парадигма, в които е отгледана историческата просвета.
При такива национални лещи български историци, образувани в късния комунизъм, разумно провиждат някакво толерантно отношение на българската страна към жителите ѝ мюсюлмани, а историци като Стайко Трифонов считат, че за политиката на асимилация и етническо пречистване на Тодор Живков, е изначално отговорна Турция.
Появата на сериозния глас
От десетина години нещата не стоят по същия метод. Националният роман, считан за заветен, към този момент се оспорва съществено и аргументирано от сериозни гласове на историци. Родено е и ново направление, съумяло да отиде оттатък националната парадигма и това възкресяване и доминация на модели за мислене на предишното от 30-те години на XX в .
Направлението е зародено към края на първото десетилетие на новия век и открива шокиращи допирни точки сред национализма на 30-те години и комунистическите му метаморфози. То открива паралели сред доста от концепциите на национализма, авторитаризма и фашизма (снопът пръчки на к(х)ан Кубрат и концепцията за „ Възраждане “), и последвалата ги след десетилетия комунистическа агитация, пристигнала със завоя на режима към национализма, както и към реализацията на нови политически планове като „ Кан Кубрат “ и АБВ на историка Божидар Димитров и Георги Първанов .
Стъпка № 1: „ Българското Възраждане “
Ключовите стъпки, подкопали обичайния взор, са направени във връзка с интервала, прочут като „ Българско Възраждане “. Историци като Румен Даскалов обръщат внимание, че разказът за „ Възраждането “ е предопределен за основаването на илюзията за изконност на нацията.
Наративът за „ Възраждането “ дефинира илюзията за изконност на нацията
Други, като Александър Везенков , акцентират, че се подценява смисъла на османския реформен подтекст, който в някои случаи даже изпреварва българските национални старания и ги прави вероятни.
Авторът на тези редове има случаи през 2006 година, а и по-късно, да изтъкне, че неправилно са поставени като граница на построяването на нацията 70-те години на XIX в.
Не на последно място всички тези старания акцентират, че е подозрително самото битие на канонична „ национална история “ при цялата преплетеност на предишното с това на прилежащите балкански нации.
След време историкът Мартин Вълков слага аргументирано под подозрение и тезата за присъединяване на България в Първата международна война като изпитание, целящо „ национално обединяване “. Той акцентира и значително доводи, свързани с съществуването на избран мини-имперски блян на София за постигането на статут на районна мощ.
Стъпка № 2: Насилието, наречено " Възродителен развой "
Появата на това ново направление дава опция и да се кажат истините към политиката за асимилация към българските мюсюлмани и турци сред началото на 60-те и края на 80-те години на XX в., цинично наречена „ Възродителен развой “.
Стига се и до посочването на отговорността на самата българска историческа просвета и на нейните доайени от близкото минало. Румен Аврамов да вземем за пример без никакви съмнения назовава случвалото се „ незаконен акт на българската страна против част от личните ѝ жители “.
Авторът на тези редове е писал два пъти за отговорността на самата историческата просвета и обучение за случвалото се, като наблюдава построяването на прото-идеологията на самата политика, както и съучастията на историци при нейното практическо реализиране.
Днес към този момент има кръг историци, които са отпратили в предишното главната парадигма на националния роман и схващат нацията и националната еднаквост като съвременни феномени.
Какво е " мейнстрийм "
Другата разлика с първите години след 1989 година е в това, че огромните въпроси на българската история към този момент не са обект на занятие единствено на главните мейнстрийм исторически институции. Ала както беше демонстрирано пробивът още веднъж се случва отвън тях.
Никак не е инцидентен и фактът, че в доста от гореспоменатите случаи на преборване с парадигмата става дума за учени, които не са получили бакалавърско и магистърско образуване в българските исторически институции, въпреки да има и такива, които са част от тях, само че са с надалеч по-различен интернационален опит. И въпреки тези историци в български подтекст да имат маргинален статус, погледнати извън, те могат да наподобяват единственият професионален и експертен мейнстрийм в България, на който историците в чужбина могат да имат доверие.
* Становищата, изказани в рубриката „ Мнение “, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
** Статията е приспособен фрагмент от обява на Стефан Дечев на “Contemporary European History ”, издание на Cambridge University Press. Авторът благодари на Нов български университет за обезпечения открит достъп до обявата.
Те са историци, само че имат и административна власт. Били са декани или ректори на Софийския университет в разнообразни години. Три случки с тях дават визия за това по какъв начин те гледат на науката, с която се занимават.
1990 година, предаването „ Всяка неделя “. Току-що са завършили репресиите над българските турци. Говори Николай Генчев , човек със славата на отстъпник и на доайен на българската историческа просвета. Той упорства за слагане на „ българския народен интерес “ „ над всичко “. Открито съжалява, че „ единствено за турците “ се приказва и че „ в тая страна живеят един милион ли са, какъв брой са турци “. После продължава със съчинени апокалиптични тези, че Югославия желае Пиринска Македония, Румъния ламти за Добруджа, турците претендират да се отделят и заради това на България ѝ остава само „ твърдата гръд на Балкана “.Лятото на 2007 година, вестник „ Сега “. Говори Иван Илчев , тогавашен декан на Историческия факултет и предстоящ ректор на Софийския университет. Възмущава се от решение на столичния общински съвет за изграждане на монумент на сръбския княз Михайло. „ Ако общинарите в действителност тръгнат да откриват монумент на княз Михайло в София, ще прикани студентите от Историческия факултет, членовете на клубовете „ Съхрани българското “, „ Памет “, Вътрешна македонска революционна организация, членовете на клубове за историята на Македония да участват на „ тържеството “ и да изразят отношението си към сходно скудоумно и нагаждаческо решение. “2008 година, националистическият вестник „ Атака “. Интервю с Пламен Митев , тогавашният декан. Той акцентира, че задачата на историка е да акцентира и пропагандира измежду обществото приноса и достиженията на „ българската цивилизация “.
В тези образци са събрани доста от характерностите на българската историческа гилдия в годините на Прехода.
В годините на Прехода историческата просвета е доминирана от национализма
Доминира национализмът, откритата злост към мюсюлманите и визията, че България е заобиколена от врагове. Думите са излезли от строго експертния терен и са тръгнали към националистически търсения на „ българската цивилизация “. Има антисръбска доминанта, заиграване с Вътрешна македонска революционна организация и сакралност по тематиката „ Македония “.
Историята в медиите
В самото начало на Прехода историческата просвета е маргинализирана от медиите за сметка на упражненията на фенове. Това е последвано от появяването на серия националистически магазинни излъчвания по малките екрани. В немалка степен точно те дават образа на всеобщо популяризираните исторически познания през първото десетилетие на новия век, а и по-късно.
След 1989 са отворени архивите и са увеличени контактите, само че това в действителност не нападна националния роман и стандартната парадигма, в които е отгледана историческата просвета.
При такива национални лещи български историци, образувани в късния комунизъм, разумно провиждат някакво толерантно отношение на българската страна към жителите ѝ мюсюлмани, а историци като Стайко Трифонов считат, че за политиката на асимилация и етническо пречистване на Тодор Живков, е изначално отговорна Турция.
Появата на сериозния глас
От десетина години нещата не стоят по същия метод. Националният роман, считан за заветен, към този момент се оспорва съществено и аргументирано от сериозни гласове на историци. Родено е и ново направление, съумяло да отиде оттатък националната парадигма и това възкресяване и доминация на модели за мислене на предишното от 30-те години на XX в .
Направлението е зародено към края на първото десетилетие на новия век и открива шокиращи допирни точки сред национализма на 30-те години и комунистическите му метаморфози. То открива паралели сред доста от концепциите на национализма, авторитаризма и фашизма (снопът пръчки на к(х)ан Кубрат и концепцията за „ Възраждане “), и последвалата ги след десетилетия комунистическа агитация, пристигнала със завоя на режима към национализма, както и към реализацията на нови политически планове като „ Кан Кубрат “ и АБВ на историка Божидар Димитров и Георги Първанов .
Стъпка № 1: „ Българското Възраждане “
Ключовите стъпки, подкопали обичайния взор, са направени във връзка с интервала, прочут като „ Българско Възраждане “. Историци като Румен Даскалов обръщат внимание, че разказът за „ Възраждането “ е предопределен за основаването на илюзията за изконност на нацията.
Наративът за „ Възраждането “ дефинира илюзията за изконност на нацията
Други, като Александър Везенков , акцентират, че се подценява смисъла на османския реформен подтекст, който в някои случаи даже изпреварва българските национални старания и ги прави вероятни.
Авторът на тези редове има случаи през 2006 година, а и по-късно, да изтъкне, че неправилно са поставени като граница на построяването на нацията 70-те години на XIX в.
Не на последно място всички тези старания акцентират, че е подозрително самото битие на канонична „ национална история “ при цялата преплетеност на предишното с това на прилежащите балкански нации.
След време историкът Мартин Вълков слага аргументирано под подозрение и тезата за присъединяване на България в Първата международна война като изпитание, целящо „ национално обединяване “. Той акцентира и значително доводи, свързани с съществуването на избран мини-имперски блян на София за постигането на статут на районна мощ.
Стъпка № 2: Насилието, наречено " Възродителен развой "
Появата на това ново направление дава опция и да се кажат истините към политиката за асимилация към българските мюсюлмани и турци сред началото на 60-те и края на 80-те години на XX в., цинично наречена „ Възродителен развой “.
Стига се и до посочването на отговорността на самата българска историческа просвета и на нейните доайени от близкото минало. Румен Аврамов да вземем за пример без никакви съмнения назовава случвалото се „ незаконен акт на българската страна против част от личните ѝ жители “.
Авторът на тези редове е писал два пъти за отговорността на самата историческата просвета и обучение за случвалото се, като наблюдава построяването на прото-идеологията на самата политика, както и съучастията на историци при нейното практическо реализиране.
Днес към този момент има кръг историци, които са отпратили в предишното главната парадигма на националния роман и схващат нацията и националната еднаквост като съвременни феномени.
Какво е " мейнстрийм "
Другата разлика с първите години след 1989 година е в това, че огромните въпроси на българската история към този момент не са обект на занятие единствено на главните мейнстрийм исторически институции. Ала както беше демонстрирано пробивът още веднъж се случва отвън тях.
Никак не е инцидентен и фактът, че в доста от гореспоменатите случаи на преборване с парадигмата става дума за учени, които не са получили бакалавърско и магистърско образуване в българските исторически институции, въпреки да има и такива, които са част от тях, само че са с надалеч по-различен интернационален опит. И въпреки тези историци в български подтекст да имат маргинален статус, погледнати извън, те могат да наподобяват единственият професионален и експертен мейнстрийм в България, на който историците в чужбина могат да имат доверие.
* Становищата, изказани в рубриката „ Мнение “, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
** Статията е приспособен фрагмент от обява на Стефан Дечев на “Contemporary European History ”, издание на Cambridge University Press. Авторът благодари на Нов български университет за обезпечения открит достъп до обявата.
Източник: svobodnaevropa.bg
КОМЕНТАРИ