Преспанските камбани звънят в Нов театър - НДК
Нов спектакъл - НДК кани на представлението на спектакъла " Преспанските камбани " по едноименния разказ на Димитър Талев на 5 април от 19,30 ч. Драматизация и постановка - Бойко Илиев, сценография и костюми - Жанета Иванова, музикални картини - Евгени Господинов. Участват Анна Петрова (гост), Мариела Топалова, Петьо Горанов, Яцек Янков, Николай Сяров, Габриела Димитрова, Иван Иванов, Стефан Мараджиев. Продукция - ТМЦ Разград.
" В " Преспанските камбани " сякаш самият създател се припознава в ролята на учителя Райко Вардарски. Пристигнал в Преспа напряко от Анадола, заточен за четири години от каймаканина на Струмица, той остава с едно око след следващия побой, само че това искрящо око реже като нож, влиза в сърцата на хората и разгаря още веднъж жаждата им за независимост и заслужен живот.
Райко Вардарски става съвест на Лазар Глаушев - той е огледало, което не знае прошка, като прибавим и невъзможната му обич към Ния, концепцията му за избавление със лични сили и средства става все по примамлива и безрасъдна. И преди да надене самичък въжето на шията си го чуваме да шепне: " Защо по този начин бързо угасна силата в сърцето ми, която ме водеше през целия ми живот... Този боязън от гроба - тая отпадналост на сърцето, тая горест... Няма връщане обратно, няма събуждане от тоя непосилен сън... Ще потъна в него, само че никой не може да ми отнеме оня сладък звън на камбаните, когато за пръв път пристигнах в Преспа, качих се върху дъсчения под на камбанарията, оплетох към ръцете си дебелите въжета и... замахнах... Разбуди се, граде... Разбуди се, народе... ", написа режисьорът Бойко Илиев.
" В " Преспанските камбани " сякаш самият създател се припознава в ролята на учителя Райко Вардарски. Пристигнал в Преспа напряко от Анадола, заточен за четири години от каймаканина на Струмица, той остава с едно око след следващия побой, само че това искрящо око реже като нож, влиза в сърцата на хората и разгаря още веднъж жаждата им за независимост и заслужен живот.
Райко Вардарски става съвест на Лазар Глаушев - той е огледало, което не знае прошка, като прибавим и невъзможната му обич към Ния, концепцията му за избавление със лични сили и средства става все по примамлива и безрасъдна. И преди да надене самичък въжето на шията си го чуваме да шепне: " Защо по този начин бързо угасна силата в сърцето ми, която ме водеше през целия ми живот... Този боязън от гроба - тая отпадналост на сърцето, тая горест... Няма връщане обратно, няма събуждане от тоя непосилен сън... Ще потъна в него, само че никой не може да ми отнеме оня сладък звън на камбаните, когато за пръв път пристигнах в Преспа, качих се върху дъсчения под на камбанарията, оплетох към ръцете си дебелите въжета и... замахнах... Разбуди се, граде... Разбуди се, народе... ", написа режисьорът Бойко Илиев.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ




