Носталгията по отминалото време е едно от най-характерните човешки чувства.

Носталгията по отминалото време е едно от най-характерните човешки усеща. Всички сме склонни да идеализираме предишното или най-малко да си спомняме само тези неща от него, които сме харесвали същински.
Има неща от 90-те, които се радваме, че към този момент няма да забележим.



Бой бандите
ОК, Despacito също е ужасна опция, само че кой би желал още веднъж от всеки ъгъл да звучат NSYNC или Backstreet Boys? Прическите, танците и цялата неписана формула за триумф донесоха милиони на музикалните компании и изстреляха в космоса звезди като Джъстин Тимбърлейк и Роби Уилямс, само че като цяло си спомняме за пердах бандите най-много с скука.



Пейджърите
За някои преди време пейджърите бяха връх на гъзарията. Повечето обаче по този начин и не харесаха дребните части черна пластмаса и електроника, които бяха толкоз примитивни, че измряха по-бързо от динозаврите при появяването на първите мобилни телефони. Така им се пада.



Дискмените
Уокмените бяха нещо ужасно, белязало живота на няколко генерации. Бяха леки, лентата на касетките елементарно можеше да се превърта благодарение на молив и се побираха съвсем във всеки джоб. Дискмените, от своя страна, бяха ужасни – размерите им ги правеха неуместни, дисковете непрекъснато прескачаха, до момента в който крачехме, с изключение на всичко гълтаха акумулатори като гладни зверове. Изчезнаха бързо и ние не плакахме за тях.





Титаник
Някои към момента настояват, че това е „ Най-великата любовна кино история”, само че май „ Най-досадната кино история” е по-подходящо. Разбира се, през 1997 (че дори и през 1998) всичко беше обвързвано с Титаник – филмът завоюва рекордно доста пари и направи от Леонардо ДиКаприо същинска звезда. Захаросаният сюжет и реките от сълзи обаче ни минимум не ни трогнаха, а ужасяващото парче на Селин Дион – My Heart Will Go On ехтеше в кошмарите ни години наред.