Николай Милчев, писател: Има няколко издателства монополисти, които лансират само няколко имена
Носител е на национални литературни награди - за студентско творчество (Шумен, 1982), премията “Николай Хрелков”, премията на Съюз на българските писатели за детско-юношеска лирика (1995), премията “Девин” (2004), лауреат е на състезанието “Златен ланец” на вестник “Труд”. Негови стихове са превеждани на съветски, британски, немски и маджарски.
- Споделете най-важните моменти в живота си?
- Отраснах на брега на река Осъм в Ловеч и на река Вит в село Гложене - Тетевенско. Тетевенският балкан и Гложенският манастир са ми били небето. Имах двама-трима другари и стотици другари риби, жаби, скакалци и птички. Моето първо земно кълбо беше една огромна кошница с книги, които гостите на нашата къща наложително трябваше да ми четат. Обичам и оценявам рода си, само че когато влязох в учебно заведение, видях портретите на писателите по стените и разбрах, че те са моето семейство. Учих гимназия в Ловеч и българска лингвистика във Великотърновския университет.
Сега - години по-късно, си мисля, че всичко, което съм научил в Търново, са били отблясъци - отблясъци на къщите в реката, на книгите в мозъка и в душата ми и отблясъци на хората в очите ми.
После бях държавник, публицист и преподавател. Издадох десетина поетични книги, видях свят и както се оказва, мъчно проумях, че светът желае да му шептиш ласкателства в ушите, а не да му казваш истината в очите.
- Нашумяхте този месец с новата си книга “Ябълковият човек”.
- Това са последните ми разкази. Художник на книгата е прелестната Здравка Брайкова - Николова. Писах книгата заслепен и зашеметен, писах я не с пръстите си, а с кожата и с обонянието си, с кръвта и с потта си. Изкачвах се толкоз дълго към този ябълков човек, че когато стигнах при него, единственото, което направих, е да се търкулна в краката му.
И се умалявам,
и не съм схванал
насън или нескрито
ще пребивавам.
Във детството
животът ми е спрял
и към този момент нищо друго
не умея.
- Неотдавна във фейсбук написахте укорна имитация във връзка рекламата “Искам аз колата”, където няколко мъже се вдетиняват да завоюват кола. Много хора споделиха мнението ви. Толкова ли няма остроумни сюжети, с цел да се популяризира възможната полза за пазаруващите в съответната верига магазини?
- Установих, че в България се популяризират основно две неща - храни и медикаменти. А - Трябва да хапвам, и Б - Трябва да се церя.
Тук виждам и една доста тъжна връзка и логичност - популяризира се това, което ни разболява. Както е тръгнало, в България скоро ще има единствено супермаркети, а до тях - аптеки. Напоследък доста интензивно се популяризират и очаквания, илюзии - тото, лотарии, коли, да забравиш за малко най-малко за медикаментите и за храната. В този смисъл рекламата “Искам аз колата” може да се прочете и по този начин:
“Искам си колата, която ще ме води надалеч, нанякъде, само че не тука”.
Според мен най-болезненото е, че рекламите от ден на ден заместват действителността. Реалността стопира да е действителност, а се трансформира във нереалност, в небивалица. А особено рекламата “Искам аз колата” съгласно мен унизява индивида и го показва в отблъскваща светлина. И всевъзможни пояснения, че става въпрос за смешка, за вдетиняване, са неуместни.
- Вие сте прочут публицист, не изпаднаха ли родните писатели в омагьосания кръг на меркантилни трудове? Защо съвсем във всички издателства писателят заплаща, с цел да издаде своя труд, откакто сходно отношение принизява и лирика, и белетристика? А и нито един министър до момента не се отнесе съществено към високото Данък добавена стойност за книгите?
- По-голяма част от българските издателства не са издателства, а медиатори сред създател и печатница.
Да бъдеш издател е велика задача - значи да откриваш гении, да им даваш път, да се бориш за одобряване на надарения създател
А какво се получава? Плащаш и след месец ти карат книгата у дома. И нямат никаква грижа за разпространяване, за показване, за министър председатели.
Да бъдеш добър издател значи да си самобитен откривател, странник, да си човек на утрешния ден. А не счетоводител, който си пресмята облагите. Много от българските писатели нямат различен късмет, с изключение на да тръгнат сами да издават и популяризират своите книги. Ще го кажа напряко - в България има няколко издателства монополисти, които стартират единствено няколко имена. И малките екрани и радиата канят и демонстрират единствено тях. И се получава по този начин, че на поляната, на която би трябвало да цъфтят всички цветя на българската литература, има единствено няколко, и то надалеч не най-красивите.
Честно казано, аз нямам вяра, че българските ръководещи мислят за книгите и за понижаване на Данък добавена стойност. Тежко е, само че ще го кажа - на доста от тях книгите им тежат, нервират ги, нервират ги с наличието си, тъй като им припомнят какъв брой доста не знаят. И какъв брой надалеч са отишли по пътя на материалното. Да си властник и да мислиш за книгите, значи да мислиш за бъдещето. А нашите управници мислят единствено за джобовете си в настоящо време.
- Да чакаме времето да отсее издаваната всеки месец слама от същинското майсторство на едно изкуство като поезията не е ли, меко казано, цялостна безхаберност към възпитанието на новото потомство? Навремето хората четяха подбрани от издателствата поредици “Световна поезия”, “Избрано” от модерни международни създатели.
- Ще ви отговоря с фрагмент от мой роман - “Книгите”: “Тогава пристигна мирисът на книгите. Миришеха на водорасли и скали, на върхове и обич, на човешки ориси и истории, на далечни светове и граници. Миришеха на Майн Рид и Дикенс, на Емилио Салгари и Йовков, на Пушкин и Дебелянов, на Емили Бронте и Каралийчев.
Повечето имена аз, несъмнено, не бях чувал, само че те ме затрупваха. Затрупваха ме със своята копринена тежест, с дъха на прашни корици и лепило и с шумоленето на невидимо прелистване.
Както бях покрит с книги, отворих едното си око. И видях светлинка от стаята. Извадих ръцете си над купчината и от пръста ми потече кръв - бях се порязал на някой от листовете, бях се порязал на книга.”
- Разкажете какви бяха вашите родители? Какво от възпитанието сте харесали у тях като дете и какво не?
- Майка ми беше здравна сестра в туберкулозен диспансер. Отраснах сред туберкулозно заболели и още от дете знам какво е жаждата за живот и какво е грижата за болния. Майка ми - здравната сестра, ме научи на ред, на непорочност и на великодушие. Всяко нещо би трябвало да е на мястото си, да свети от непорочност и да грее от обич. От нея съм запомнил мириса на алкохол, на колосани бели ризи, на вкусни манджи и на напъните на една жена да обича всички и да взе участие във всичко в близост.
Баща ми беше служител на реда полковник и от него ми остана тайнствеността на специалността, мирисът на смазка на оръжие и желанието да помогне на колкото може повече хора. Той беше обичан служител на реда. Сутрин пред вратата на жилището ни чакаха десетки хора, които имаха потребност от помощ, и той им помагаше.
Савка ЧОЛАКОВА
/вестник "Над 55 "/
- Споделете най-важните моменти в живота си?
- Отраснах на брега на река Осъм в Ловеч и на река Вит в село Гложене - Тетевенско. Тетевенският балкан и Гложенският манастир са ми били небето. Имах двама-трима другари и стотици другари риби, жаби, скакалци и птички. Моето първо земно кълбо беше една огромна кошница с книги, които гостите на нашата къща наложително трябваше да ми четат. Обичам и оценявам рода си, само че когато влязох в учебно заведение, видях портретите на писателите по стените и разбрах, че те са моето семейство. Учих гимназия в Ловеч и българска лингвистика във Великотърновския университет.
Сега - години по-късно, си мисля, че всичко, което съм научил в Търново, са били отблясъци - отблясъци на къщите в реката, на книгите в мозъка и в душата ми и отблясъци на хората в очите ми.
После бях държавник, публицист и преподавател. Издадох десетина поетични книги, видях свят и както се оказва, мъчно проумях, че светът желае да му шептиш ласкателства в ушите, а не да му казваш истината в очите.
- Нашумяхте този месец с новата си книга “Ябълковият човек”.
- Това са последните ми разкази. Художник на книгата е прелестната Здравка Брайкова - Николова. Писах книгата заслепен и зашеметен, писах я не с пръстите си, а с кожата и с обонянието си, с кръвта и с потта си. Изкачвах се толкоз дълго към този ябълков човек, че когато стигнах при него, единственото, което направих, е да се търкулна в краката му.
И се умалявам,
и не съм схванал
насън или нескрито
ще пребивавам.
Във детството
животът ми е спрял
и към този момент нищо друго
не умея.
- Неотдавна във фейсбук написахте укорна имитация във връзка рекламата “Искам аз колата”, където няколко мъже се вдетиняват да завоюват кола. Много хора споделиха мнението ви. Толкова ли няма остроумни сюжети, с цел да се популяризира възможната полза за пазаруващите в съответната верига магазини?
- Установих, че в България се популяризират основно две неща - храни и медикаменти. А - Трябва да хапвам, и Б - Трябва да се церя.
Тук виждам и една доста тъжна връзка и логичност - популяризира се това, което ни разболява. Както е тръгнало, в България скоро ще има единствено супермаркети, а до тях - аптеки. Напоследък доста интензивно се популяризират и очаквания, илюзии - тото, лотарии, коли, да забравиш за малко най-малко за медикаментите и за храната. В този смисъл рекламата “Искам аз колата” може да се прочете и по този начин:
“Искам си колата, която ще ме води надалеч, нанякъде, само че не тука”.
Според мен най-болезненото е, че рекламите от ден на ден заместват действителността. Реалността стопира да е действителност, а се трансформира във нереалност, в небивалица. А особено рекламата “Искам аз колата” съгласно мен унизява индивида и го показва в отблъскваща светлина. И всевъзможни пояснения, че става въпрос за смешка, за вдетиняване, са неуместни.
- Вие сте прочут публицист, не изпаднаха ли родните писатели в омагьосания кръг на меркантилни трудове? Защо съвсем във всички издателства писателят заплаща, с цел да издаде своя труд, откакто сходно отношение принизява и лирика, и белетристика? А и нито един министър до момента не се отнесе съществено към високото Данък добавена стойност за книгите?
- По-голяма част от българските издателства не са издателства, а медиатори сред създател и печатница.
Да бъдеш издател е велика задача - значи да откриваш гении, да им даваш път, да се бориш за одобряване на надарения създател
А какво се получава? Плащаш и след месец ти карат книгата у дома. И нямат никаква грижа за разпространяване, за показване, за министър председатели.
Да бъдеш добър издател значи да си самобитен откривател, странник, да си човек на утрешния ден. А не счетоводител, който си пресмята облагите. Много от българските писатели нямат различен късмет, с изключение на да тръгнат сами да издават и популяризират своите книги. Ще го кажа напряко - в България има няколко издателства монополисти, които стартират единствено няколко имена. И малките екрани и радиата канят и демонстрират единствено тях. И се получава по този начин, че на поляната, на която би трябвало да цъфтят всички цветя на българската литература, има единствено няколко, и то надалеч не най-красивите.
Честно казано, аз нямам вяра, че българските ръководещи мислят за книгите и за понижаване на Данък добавена стойност. Тежко е, само че ще го кажа - на доста от тях книгите им тежат, нервират ги, нервират ги с наличието си, тъй като им припомнят какъв брой доста не знаят. И какъв брой надалеч са отишли по пътя на материалното. Да си властник и да мислиш за книгите, значи да мислиш за бъдещето. А нашите управници мислят единствено за джобовете си в настоящо време.
- Да чакаме времето да отсее издаваната всеки месец слама от същинското майсторство на едно изкуство като поезията не е ли, меко казано, цялостна безхаберност към възпитанието на новото потомство? Навремето хората четяха подбрани от издателствата поредици “Световна поезия”, “Избрано” от модерни международни създатели.
- Ще ви отговоря с фрагмент от мой роман - “Книгите”: “Тогава пристигна мирисът на книгите. Миришеха на водорасли и скали, на върхове и обич, на човешки ориси и истории, на далечни светове и граници. Миришеха на Майн Рид и Дикенс, на Емилио Салгари и Йовков, на Пушкин и Дебелянов, на Емили Бронте и Каралийчев.
Повечето имена аз, несъмнено, не бях чувал, само че те ме затрупваха. Затрупваха ме със своята копринена тежест, с дъха на прашни корици и лепило и с шумоленето на невидимо прелистване.
Както бях покрит с книги, отворих едното си око. И видях светлинка от стаята. Извадих ръцете си над купчината и от пръста ми потече кръв - бях се порязал на някой от листовете, бях се порязал на книга.”
- Разкажете какви бяха вашите родители? Какво от възпитанието сте харесали у тях като дете и какво не?
- Майка ми беше здравна сестра в туберкулозен диспансер. Отраснах сред туберкулозно заболели и още от дете знам какво е жаждата за живот и какво е грижата за болния. Майка ми - здравната сестра, ме научи на ред, на непорочност и на великодушие. Всяко нещо би трябвало да е на мястото си, да свети от непорочност и да грее от обич. От нея съм запомнил мириса на алкохол, на колосани бели ризи, на вкусни манджи и на напъните на една жена да обича всички и да взе участие във всичко в близост.
Баща ми беше служител на реда полковник и от него ми остана тайнствеността на специалността, мирисът на смазка на оръжие и желанието да помогне на колкото може повече хора. Той беше обичан служител на реда. Сутрин пред вратата на жилището ни чакаха десетки хора, които имаха потребност от помощ, и той им помагаше.
Савка ЧОЛАКОВА
/вестник "Над 55 "/
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ