Нощта на 18 май, годината е 1993, Босна и Херцеговина

Нощта на 18 май, годината е 1993, Босна и Херцеговина е раздирана от революция, Сараево е под блокада. Из сенките на града се промъкват две фигури, съвсем незабележими под погледа на снайперистите. Придвижват се постепенно, единственият им багаж е по една раница на гърба, а единствената им вяра – мостът Връбаня.

Целият град е под блокада, всички изходи от него са затворени, а двете сенки излизат от тъмнината и пристъпват страхливо по моста. Планът им е задействан, би трябвало да избягат от Сараево и лудостта на войната тази нощ, да се спасят, да спасят себе си и любовта си. Още една крачка и към този момент са на средата на моста, съвсем вкусват свободата, когато тишината се пропуква от изстрели... Двамата по този начин и не доближават до другия завършек на моста, само че остават дружно – вечно във вечността.

Вероятно сте чували историята на двамата влюбени, които през 1993 година се пробват да избягат от войната и обсадата на Сараево, трансформирала се в най-дългата блокада в актуалната история със своите 1395 дни. Те са Адмира Исмич и Бошко Бркич, и двамата родени през 1968 година в Сараево и убити на 18 май 1993 година – преди тъкмо 29 години.

Адмира е бошнячка, а Бошко – сърбин. Завършват дружно гимназия, след което се сгодяват. Следват дружно химия. След началото на гражданската война в Босна и Херцеговина през 1992 година те остават в обсаденото Сараево, където е доста мъчно смесени двойки да оцелеят. Затова 14 месеца след началото на войната, Адмира и Бошко вземат решение да избягат от Сараево и през следените от сърбите територии да заминат за Сърбия.

В началото на войната в Сараево най-силно въздействие има Исмет Байрамович, по прякор Кело, който се съгласява против 18 000 марки да обезпечи на двамата влюбени гладко излизане от Сараево . С тези пари той е трябвало да подкупи снайперистите да си затварят очите, до момента в който Адмира и Бошко претичат през моста Връбаня на река Миляцка, която разделя мюсюлманските от сръбските позиции.

На 18 май 1993 година през нощта Адмира и Бошко потеглят да прекосят река Миляцка по моста Връбаня, само че откакто стигат средата на моста, снайперисти откриват огън по тях. Бошко е погубен на място, а Адмира, която е ранена смъртоносно, съумява да се добере до Бошко и да го прегърне, след което издъхва.

Трагедията на Адмира и Бошко става известна с помощта на голям брой непознати кореспонденти. Пред тях и двете страни си трансферират виновността за убийството им. Родителите им научават за гибелта им със забавяне от два дни. Бащата на Адмира се обръща към ЮНПРОФОР за подпомагане да приберат труповете. Обаче от ЮНПРОФОР отхвърлят с претекста, че бронираните им коли са уязвими от бронебойни снаряди.

Така Адмира и Бошко остават да лежат непогребани цели шест дни – от 18 до 24 май 1993 година и никой не може да се добере до телата им, с цел да ги прибере и погребе. Родителите и на двамата, от двете противникови страни, виждат труповете им и не могат да създадат нищо. На шестата нощ сръбски бойци съумяват да се промъкнат единствено на 25 метра от бошняшките позиции.

По-късно излиза наяве, че сърбите са принудили босненски военнопленници да издърпат двамата мъртви към сръбската страна и да ги погребат на гробището Вранеш в Лукавица, в общ гроб. По-късно, през април 1996 година биват ексхумирани и заровени в Сараево, още веднъж дружно. Завинаги.