Ноември 2024 г. е. Американката Киара Аран, предприемач и преподавател

Ноември 2024 година е. Американката Киара Аран, бизнесмен и учител в Медицинския факултет на Калифорнийския университет в Сан Диего, взема решение да се впусне в предизвикателство. Тя ще остане пет денонощия в цялостна мрачевина и по-късно ще опише какво се е случило с тялото ѝ.

Това може и да звучи доста необичайно, само че в тази ситуация с Аран е обикновено. Тя е биоинженер, от дребна се интересува от метода, по който работи човешкият организъм, и е трансформирала това в своя специалност.

Аран се спуска в тъмното, накичена с биосензори. Намерението ѝ е да улови всички промени и да ги опише с концепцията, че това ще помогне на научната ѝ работа, написа Popular Science.

Мястото е село Вроблево, в западната част на Полша. Тук се предлага една много странна услуга – клиентите заплащат, с цел да стоят на мрачно в продължение на няколко денонощия, да медитират, да се отърват от напрежението и да опознаят себе си по-добре. Звучи като същинска полуда, само че от The Ultimate Darkness Retreat настояват, че лечението им е научно обоснована. Тя усъвършенства съня, хормоналния баланс и менталното здраве, както и понижава напрежението. Естествено, удоволствието се заплаща – шестдневна стратегия с три денонощия в мрачевина коства 2100 евро.

Аран е очарована от концепцията. Още повече че има навика да се „ самоизмерва “, както сама споделя, т.е. непрекъснато да следи виталните си индикатори. И по този начин, окичена с всевъзможни датчици, тя потегля към тъмнината.

Всичко това се назовава „ терапия с лимитирана стимулация “. Най-просто казано – концепцията е да се опиташ да решиш някакъв собствен проблем (стрес, тревога и т.н.), като отнемеш на организма нормалните ежедневни тласъци – да вземем за пример светлина и звук. Така се стига до дълбока релаксация и възстановяване на когнитивните функционалности. Тази идея не е нова, само че всекидневно се практикува за по-кратки интервали – часове, а не дни.

„ Помислих си, че би било доста забавно, в случай че можех да установя по какъв начин организмът ми реагира на чисто биологично равнище на такова прекарване “, споделя Аран.

И по този начин, тя взема решение да изследва кръв, урина, слюнка, да следи метаболизма и други индикатори. След това се запътва към пещерата. Всъщност не е пещера, а съвременно, добре оборудвано помещение, в което обаче няма светлина.

„ В началото се ориентирах с помощта на ръцете си. Имах възприятието, че мозъкът ми „ картографира “ стаята. После настройката ми се промени – не беше нужно да виждам, просто усещах пространството “, споделя Аран.

Онова, което ѝ прави усещане, е, че другите сетива се изострят. Тя стартира да усеща усета на храната доста по-ясно. Рецепторите за усет и аромат стават доста по-чувствителни. Т.е. откакто тялото е лишено от светлина, то ускорява останалите сетива в опит да схване околния свят. Освен това, сочи последващият разбор на данните от биосензорите, организмът ѝ дава и имунен отговор на смяната.

„ Усещах като че ли тялото ми споделяше: Нещо не е наред “, споделя Аран.

Но пък равнищата на глюкоза остават постоянни. Метаболизмът по принцип е обвързван с така наречен циркаден темп (т.е. интервалите на сън и бодърстване), и в случай че тялото загуби визия за денонощно, се допуска, че ще промени и метода, по който обработва захарта. Това обаче не се случва. Напротив, регистрира се нараснало асимилиране на глюкоза.

Най-голямо е обаче предизвикването за душeвността. Колкото и тялото да трансформира функционалностите си в една или друга посока, след връщане към естествения темп то ги възвръща. Тревожността, провокирана от смяната, обаче остава по-дълго. Само след два дни Аран стартира да се усеща неспокойна от ситуацията, в която е сложена. Казва, че ѝ е било мъчно да „ изключи мозъка си “. Започва да получава халюцинации.

„ Беше извънредно мъчно. Аз съм хиперактивен човек и да заставам на едно място толкоз дълго време беше същинско предизвикателство “, споделя тя.

В опит да се успокои, тя си повтаря, че всичко е в името на науката и че въпреки всичко ще си тръгне с доста данни, които след това ще проучва. Казва, че е съумяла да се успокои ненапълно, само че не напълно, тъй като мозъкът продължава да „ прави номера “.

„ Осъзнах, че недооценявам смисъла на околните ми. Защото започнах да си мисля, че нито науката, нито кариерата ми имат някакво значение, в случай че хората, които обичам, не са в близост “, споделя изследователката.

Преживяването повдига и някои метафизичен въпроси. Например – по какъв начин дефинираме какво е схващане и какъв смисъл влагаме в този термин.

„ Дали това е нашият организъм, който реагира на обкръжаващата ни среда? Или е нещо настрана, нещо отвън индивида? “, пита се Аран.

Като учител тя учи студентите си, че човешкият организъм е като верига, която реагира на външни тласъци, и счита, че опитът с тъмнината е удостоверил това.

„ Тялото реагира на външната среда. И тази среда може да съдържа всичко, в това число тон и светлина. Дали бихме могли да определим тези дразнители като част от човешкото схващане “, споделя Аран.

Разбира се, отбелязва тя, резултатите от нейния опит са строго самостоятелни, т.е. не трябва да се чака, че всеки човек би реагирал по същия метод. Нейната последна цел е да създаде биосензори, които да улавят всяка смяна в организма ѝ. Да събираш такива данни е „ в действителност красиво “, изяснява изследователката.

„ Това са технологии, които ви оказват помощ да се свържете със самите себе си. По същия метод, по който се свързвате със света посредством интернет. Затова ги назовавам интернет на биологията “, споделя Аран.