Нобелистът Марио Варгас Льоса: Цивилизация на зрелището! Хорхе Марио Педро Варгас

Нобелистът Марио Варгас Льоса: Цивилизация на зрелището!

Хорхе Марио Педро Варгас Льоса  е нобелов лауреат, перуански публицист, един от водещите латиноамерикански романисти, журналисти и есеисти. Една от тематиките на живота му, които го вълнуват най-вече е човешката природа и уклона й към удоволствието от зрелището.

Уклон, избухнал с особена мощност след настъпването на интернет. Гръмки и прочувствени заглавия, провокативни изказвания, представление, което настървено желае да бъде кликнато, прочетено, забелязано и чуто.

SafeNews  ви показва определени фрагменти от „ Цивилизация на зрелището “:

Целта на скромното ми есе не е единствено да попълни множеството размишления по отношение на актуалната просвета, а да свидетелства за преображенията на това, което към момента се разбираше под понятието „ просвета “, когато връстниците ми и аз тръгнахме на учебно заведение или постъпих  ме в университета, както и за безвкусната пъстрота, която я е изместила – замяна, осъществена като че ли с лекост и със единодушието на всички нас.

Но какво значи цивилизация на зрелището?

Това е цивилизация на един свят, в чиято ценностна система първото място се пада на развлечението, а веселието и бягството от скуката са всеобща пристрастеност. Разбира се, подобен житейски блян има цялостното право на битие.

Само вманиачен пуритан би осъдил представителите на обещано общество, в случай че се стремят да внесат наслада, веселба, смях и забава във всекидневието си, оковано в смазващо, а нерядко и оскотяващо еднообразие. Но провъзгласявайки за висша полезност естествената податливост към прелестно превозване на времето, ние сме провокирали нечакани последствия: културата се обезличава, всички са обзети от фриволно въодушевление, а в региона на всеобщото осведомление процъфтява безотговорната клюкарска скандална публицистика.

Днес голямото болшинство от човечеството не упражнява, не използва и не основава никаква друга форма на просвета отвън това, което по-­рано културните среди с неуважение определяха като простонародно занятие, непознато на мисловните, художествените и литературните действия, които построяват културата. Тази просвета обаче, въпреки да е частично съхранена в някои дребни ниши на обществото, без никакво въздействие върху мейнстрийма, към този момент е мъртва.

Същностната разлика сред културата в предишното и заниманието в наши дни е в това, че по­-рано замисълът на творбите е бил те да надживеят своето време, да пребъдат, да продължат да живеят у идващите генерации, до момента в който през днешния ден творбите се основават, с цел да бъдат неотложно използвани и да изчезнат – като вафлите и пуканките.

Толстой, Томас Ман, а в по-­близко време Джойс и Фокнър са писали книги, предопределени да победят гибелта, да надживеят своите създатели и все по този начин да увличат читателите от бъдещето, да им влияят. А пък бразилските сериали, боливудските филми и концертите на Шакира са основани, с цел да съществуват, до момента в който трае осъществяването им, и след това да изчезнат и да освободят място за идващите също толкоз сполучливи преходни артикули. Културата е веселба и в случай че нещо не е занимателно, то не е просвета.

Когато културата запрати мисленето при вехториите в килера и замести концепциите с облици, литературните и художествените творби биват одобрявани или отхвърляни съгласно рекламните техники и условните рефлекси на публиката, лишена от разсъдъчни и възприятийни защитни механизми против тези форми на пазарен шантаж и изнудване, на които става жертва.

И назад, когато цената на културния артикул се диктува от усета на необятната аудитория, прекомерно постоянно писатели, теоретици и художници с лимитирана или оскъдна заложба, стига да умеят да притеглят вниманието, да са майстори на рекламата и самоизтъкването или на заиграването с най-низките пристрастености на публиката, доближават невероятни висоти на славата, възприемани са от невъзпитаната маса като изключителни създатели, а творбите им са измежду най-търсените и най-масово популяризираните.

Съзнавайки в какво неблаговидно състояние ги е сложило обществото, множеството от тях са избрали да пазят мълчание и да се въздържат от присъединяване в обществения спор. Затворени в своята компетентност или активност, те са изоставили държанието, определяно допреди половин век като граждански и честен ангажимент на писателя и мислителя към обществото. И в този момент има, несъмнено, някои изключения, само че внимание получават – поради достъпа им до медиите само тези, които са подготвени да се саморекламират и самоизтъкват, а не да отстояват правила и полезности. Защото обществото на зрелището се интересува от интелектуалеца единствено в случай че той се включва в стилната игра и се прави на шут.

А в случай че в наши дни рядко някой се впуска в дръзки литературни провокации като тези на Джойс, Вирджиния Улф, Рилке или Борхес, това не се дължи единствено на писателите; повода е, че културата към нас не подготвя, а по-скоро обезсърчава сходни самоотвержени старания, родили в миналото върхови произведения, изискващи от читателя надали не толкоз мисловно напрежение, колкото е вложил създателят им при тяхното основаване. Но днешните читатели упорстват за лесни книги, с цел да се развличат, а това оказва напън върху писателите и непреодолимо ги тласка само в тази посока.

Това положение на нещата е осигурило изключителния прогрес на музиката като белег на самоличността на новото потомство по целия свят. Модните сформира и солисти притеглят многочислена аудитория и тези стълпотворения, по сходство на Дионисовите езически празненства в Древна Гърция, са празненство на извънразумното, те са общностни обреди на необузданост и катарзис, на обожествяване на инстинктите, пристрастеностите и безумството.

Същото може да се каже, несъмнено, за тълпите фенове на електронната музика, събрани на своите прословути фестивали rave, чиито участници танцуват в мрака в ритъма на музика „ транс “, до момента в който се понесат в пространството под въздействието на екстази.

Никак не е пресилено сравнението сред тези сборища и огромните всенародни религиозни празненства от древността, доколкото и днешните, въпреки образът им да е по-скоро всемирски, са наситени с набожен дух, само че съответни на тона на нашето време, заменят богослужението и катехизиса на обичайните изповедания с изстъпленията на музикалния мистицизъм.

На такива места измежду музиката на възбудените гласове и принадлежности, препредадени от усилвателите с нечувана до момента мощ, индивидът губи характерността си, трансформира се в маса и на несъзнавано равнище се връща към първичните времена на магията и племето.

Това е актуалният метод – прочее много по-приятен – да реализираме екстаза, издирван от света Тереса Иисусова и свети Йоан от Кръста посредством аскетизма, молитвите и вярата. На всеобщите празненства и концерти младите през днешния ден се причестяват, изповядват се, получават помилван, реализират се и изживяват приятност под мощното и просто влияние на самозабравата.

––––

Ала по-малкият % католици и протестанти в Западния свят не е безусловно симптом, че изкушените от светското начало са изоставили религията си. Така е единствено в статистиките. В реалност паралелно с отхвърли на вярващите от обичайните вероизповедания се множат сектите, култовете и всевъзможни различни форми на набожен живот, от източния спиритуализъм с всичките му школи и подразделения – будизъм, дзенбудизъм, тантризъм, йога – до евангелските църкви, които са се разшетали на всички места, разделят се и се роят до безспир из бедняшките квартали, както и измислени сурогати като Четвъртия път, розенкройцерите, Обединителната черква на Мун, необятно публикуваната в Холивуд сциентология, че и още по-екзотични и повърхностни вероизповедания.

Множенето на църквите и сектите се дължи на обстоятелството, че единствено извънредно стеснен пласт на обществото е в положение напълно да обърне тил на религията, до момента в който голямото болшинство от хората се нуждае от вярата, тъй като само вдъхваната от религията убеденост, че душата ни ще пребъде, ни избавя от лутането, страха и безпътицата, подбудени от съзнанието, че сме смъртни и сме обречени на неизбежното тление.

За множеството хора единственият метод да се обхванат от някаква нравственос и да я ползват е в границите на една или друга вяра. Само малко на брой скъсват до дъно с религията, а празнотата, останала в живота им на мястото на вярата, те запълват с просвета – философия, просвета, литература и изкуства.

Това обаче може да е единствено високата просвета, тъй като тя не бяга от проблемите, а се изправя пред тях в търсене на съществени, а не игрови отговори на огромните загадки, въпроси и разтърсвания, белязали човешкото битие.

Повърхностната варакосана просвета, културата на играта и позата, не е задоволителна, с цел да замести убежденията, митовете, тайнствата и обредите на религиите, устояли на тестването на вековете. В днешното общество упойващите субстанции и алкохолът ни обезпечават моментното утешение на духа, упованието и утехата, които в миналото хората са намирали в молитвите, изповедта, причастието и проповедите на енорийските свещеници.

Но не считам религиозната религия за единствената допустима опорна точка, с помощта на която знанието не се изплъзва от ръцете ни и не се трансформира във фактор за самоизтребление, какъвто са скупчването на атомни оръжия и отравянето на жизненоважните за нас въздух, почва и вода.

За забележителен бранш в Западния свят от ХVІІІ и ХІХ век насам тази роля била поета от всемирски морал и световна философия. Но несъмнено за също толкоз и даже за повече на брой човешки същества да пребъдеш след гибелта е неизменен блян, витална нужда и надали някой може да се лиши от него, без да изпадне в аномия и обезсърчение.

Да се запази секуларизмът, е наложително изискване, с цел да оцелее и да се усъвършенства демокрацията. Ще се уверим в това, в случай че единствено обърнем взор към общества, където секуларизация няма или я има в незначителна степен, да вземем за пример в голямото болшинство мюсюлмански страни.

Несектантско религиозно образование, ориентирано към разясняването на хегемонията на християнството в зараждането и развиването на западната просвета, с деленето и роенето ѝ, с войните, историческите обрати, достиженията, насилията, светците, мистиците, мъчениците и жертвите на мъчения, както и на метода, по който тези прояви са повлияли, за положително или за неприятно, върху историята, философията, архитектурата, изкуството и литературата – всичко това е извънредно належащо, в случай че желаеме да спрем разпада на културата с досегашното движение и в бъдеще хората да не се разделят на функционални неграмотници и на невежи безчувствени експерти.