Но ключовият въпрос е стратегията им за войната с Украйна.

...
Но ключовият въпрос е стратегията им за войната с Украйна.
Коментари Харесай

Григорий Голосов: Може ли руската опозиция да желае военно поражение на Русия?

Но основният въпрос е тактиката им за войната с Украйна. На пръв взор тук всичко е ясно: в случай че си съпротива на Путин, значи си за успеха на Украйна. Според Голосов обаче от позиция на битката за власт - политическата цел на всяка съпротива - е контрапродуктивно да се желае военното проваляне на Русия. Ето неговите причини.

Политическото развиване на Русия значително ще зависи от ролята на неконтролираната от Кремъл, т.е. същинската политическа съпротива. Очевидно би трябвало да стартираме с опозицията, която работи вътре в Русия, само че за нея няма доста какво да се каже. Не тъй като е изцяло погубен - тази цел на режима към момента не е реализирана - а тъй като е толкоз надълбоко подземен, че оценката на мащабите и вероятностите му през днешния ден е непостижима задача за наблюдаващ.

Поне от 2018 година насам опозиционната активност в Русия се свързва най-вече (макар и не изключително) с активността на структури, свързани с Алексей Навални. След като тези легални структури бяха приети за екстремистки (2021 г.) и техният водач беше включен в листата на екстремистите и терористите (2022 г.), организационната мрежа на Навални, претърпяла обилни загуби, частично реалокира активността си в чужбина и частично, явно, мина към подземно състояние. По формулировка тази наредба е такава, че активността на включените в нея организации освен не може, само че и не би трябвало да бъде транспарантна. Екипът на Навални употребява своите интернет запаси, с цел да осведоми обществеността за работата си в Русия, доколкото сметне за добре. Няма какво да прибавя към по този начин предоставената информация.

Въз основа на тази информация общата ми оценка е, че работата е в ход, само че това е единствено началото на нов път, в случай че под „ остарял път “ имаме поради придържането към извънредно легални форми на активност, което постоянно е било особено за структурите на Навални. Ъндърграундът не беше техен избор. Ъндърграундът е изкуствена действителност, основана от съветските секрети служби в търсене на естествена за тях оперативна среда, укроена по руски мостри, а в този момент и като опрощение да държат надалеч от фронта забележителна маса боеспособни и подготвени хора.. Може би политическата власт, която глоби тъкмо този поврат на събитията, ще би трябвало да заплати цената си в бъдеще. Но това е казусът на властта, за който ще пиша в други публикации от моя цикъл.

Малко по-прозрачна (главно заради правосъдните хроники) е самостоятелната протестна интензивност. Хората, решили да го създадат, са изложени на колосални рискове. Това е самоуверен и доблестен избор, наличен единствено за тези, които просто не могат да създадат друго, а по формулировка не може да има доста такива хора. Човек е изумен от лицемерието на някои непознати наблюдаващи, които, до момента в който са на безвредно разстояние от репресивната машина на режима, чакат (и даже, учудващо, изискват) подвиг от тези, които остават на една ръка разстояние от нея. Тук обаче не би трябвало да приказваме за двуличие, а за липса на обикновена морална непорочност.

Възможностите за легална опозиционна активност в Русия към този момент са сведени на практика до един стеснен и непрестанно свиващ се сегмент – изборите. Режимът резервира електоралния си съставен елемент, въпреки и в извънредно отслабен, карикатурен тип. Той не желае да се откаже от него, защото е убеден в способността си да управлява изцяло тази област. Още тази година Русия е изправена пред десетки предизборни акции на районно равнище и стотици на локално равнище, а през 2024 година ще има и сериозни за режима президентски избори.

Състоянието на съветските избори е такова, че съвсем не остават прозорци за опозиционна активност на тази сцена. В частност, внезапно понижиха опциите за осъществяване на преобладаващата през последните години опозиционна тактика „ Умно гласоподаване “. Смятам, че в случай че по-рано гласуването за претенденти от огромната тройка на систематичната съпротива беше сериозен проблем за опозиционно настроените гласоподаватели, в този момент този проблем стана психически неизпълним.

Сега главният път се обрисува да бъде номинирането на претенденти за общински избори и дейното осъществяване на техните акции досега, в който управляващите ги спрат. Последният опит демонстрира, че малко на брой ще стигнат до гласуването в деня на изборите. Очевидно е също, че всеки, който реши да поеме по този път, ще бъде изправен пред съществени рискове. Пренебрегването на тази тактичност обаче значи да се пропусне рядка и по принцип много значима опция от позиция на дълготрайно влияние върху съветската политика.

Един от потребните аспекти на изборния активизъм е, че той разрешава най-малко известна степен на политизиране на гражданската интензивност на елементарните хора. Тази активност продължава в Русия, въпреки и в доста по-малък мащаб, в сравнение с, да речем, в Китай. Китайските управляващи, за разлика от съветските с техните страхливо-невротични реакции, не са склонни да търсят смъртоносна опасност под всеки шубрак. Макар и насилствено, те позволяват неполитически митинги по разнообразни мотиви и също така от време на време дават отговор на настояванията на деятелите. Пример са последните митинги против анти-COVID рестриктивните мерки. Китайските цивилен деятели като цяло одобряват тези правила на играта и се пробват да стоят надалеч от политиката.

Смятам, че сходно отношение не е непознато на дребното съветски цивилен деятели. Най-ефективните цивилен структури в Русия, съгласно моите субективни наблюдения, от ден на ден припомнят обединения, които в руско време се описваха с понятието „ блат “, само че с по-изразени обществени функционалности. Това са неофициални мрежи, образувани основно на правилото на персоналното другарство, които на локално равнище са в положение да слагат общи цели (например свързани с подобряването на териториите) и по-късно много сполучливо да ги осъществят.

Границите сред такива неофициални мрежи, самостоятелни цивилен групи и групи, основани и следени от управляващите, са много тънки. Оттук и колосалната трудност на дилемите, свързани с потреблението на капацитета на гражданското общество за задачите на политическото преустрояване. Надеждите за гражданска ангажираност като ключ към демократизацията, характеризиращи 90-те години, са изчезнали. Трябва също да се означи, че гражданските групи са разнородни по своите идеологически ориентации. По принцип активността в поддръжка на „ СВО ” също е гражданска и не е наложително да се управлява от страната, а (поне засега) има извънредно предан темперамент.

Значителна част от съветската съпротива е основана в чужбина и не прави никаква активност в Русия, с изключение на въздействието върху публичното схващане. Не съм податлив да недооценявам смисъла на тази активност, само че ще отбележа, че тя не постоянно е продуктивна. Понякога наличието му дотам хармонира с главните тематики на съветската държавна агитация, че дружно основават тъкмо онази картина на света, която съветските управляващи биха желали да наложат – и то много сполучливо – на обществото. В тази връзка бих желал да се спра на две неточности, които съгласно мен са изключително пагубни в подтекста на актуалната политическа обстановка.

Първата от тези неточности е цялостното, до степен на неразличимост, отъждествяване на задачите на опозицията за военно проваляне на съветския режим. Строго видяно, в случай че приказваме за съпротива, то нейната съществена цел би трябвало да бъде битката за власт, а не постигането на някакви външнополитически насоки. Фокусирайки вниманието върху военното проваляне на режима, опозицията в действителност признава неналичието на капацитет за реализиране на тази цел и по този метод изпада в логическо несъгласие, което не може да убегне от вниманието на жителите.

Идеята за „ побеждаване на личното държавно управление “ в никакъв случай не е изплащала дивиденти на поддръжниците си. Опитите на Владимир Ленин да наложи подобен девиз за Цимервалдската конференция, събрала най-радикалните фракции на интернационалното социалистическо придвижване по време на Първата международна война, се провалят. Мнозинството от участниците в конференцията утвърдиха антивоенния манифест, който се основава на плана на Леон Троцки. Манифестът съдържа наредба за " мир без анексии и компенсации ", която след Февруарската гражданска война се трансформира в главен болшевишки девиз по въпроса за войната. Вярно, договорът от Брест-Литовск, който в последна сметка беше подписан с Германия, надалеч не съответстваше на този девиз по наличие, само че по това време болшевиките към този момент бяха на власт.

Скорошен исторически образец е ориста на левицата в Иран. Лявото играе забележителна (според някои наблюдаващи решаваща) роля в пика на Ислямската гражданска война. Те бяха доста известни в страната. След революцията аятоласите съумяват да смажат лявото придвижване. Най-силната му секта, Mujahedin-e Khalq, се реалокира в Ирак през 1986 година, който тогава водеше война против Иран. Организацията влиза под егидата на Саддам Хюсеин и прави въоръжени набези от територията на Ирак до територията на Иран. Това докара лявото придвижване до цялостна дискредитация в очите на хората в страната. В актуален Иран има много жизнеспособна съпротива, само че измежду участниците в нея няма левичари (с изключение на някои етнически групи).

Далеч съм от мисълта, че би трябвало да се преразгледат външнополитическите насоки на съветската съпротива. Поставянето им в центъра на политическата стратегия обаче е контрапродуктивно и води до второ, не по-малко съществено подвеждане. Ако опозицията може да завоюва единствено вследствие на военното проваляне на режима, то тя може да пристигна на власт и единствено тъй като я получава от външен победител. Независимо дали ни харесва или не, това се назовава „ окупационна администрация ” и никоя нация няма да одобри такава вероятност с радостни усеща. Чуждестранната съпротива не би могла да направи по-добър подарък на съветската агитация от такова разбиране на личните си вероятности, даже и да се стараеше доста.

Всъщност това е опит да се заобиколи по някакъв метод този проблем, който наподобява като разсъждения за неизбежния колапс на Русия, изискан в логиката на „ тъй че не се хващайте на никого “. Но към този момент писах за това. Сега ще ви опиша за нещо друго. Смятам, че фокусирането на вниманието върху военното проваляне на режима значително се дължи на обстоятелството, че главната публика на съветската съпротива в чужбина станаха имигрантите. Съответно казусът, който се взема решение с тази изразителност, е обвързван с нуждата да се защитят имигрантите от съмнително и враждебно отношение в новите им страни на престояване. Като цяло, това е, до което се свежда концепцията за „ положителните руснаци “.

Сама по себе си сходна концепция може да бъде много продуктивна. Много имигранти евентуално имат проблеми с преместването в страни, където репутацията на Русия е, меко казано, опетнена. Тъй като в чужбина има проведени структури, които могат да оказват помощ за решаването на тези проблеми, тяхната помощ за имигрантите може да бъде потребна от доста гледни точки. Мога също да предположа, че благосклонното отношение на западните държавни управления е значимо и за самите съветски политици в чужбина. Но в случай че приказваме за цели, коства ми се, че задграничната съпротива би трябвало да формулира метод към трансформациите в Русия, който в оптималната степен да бъде похитен от външни фактори. Иначе това не е съпротива, а емигрантски профсъюз.

Григорий Голосов
Сп. Холод - превод Фрог нюз

 
Източник: frognews.bg

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА


Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР