Радикалните малцинства не са суверена
Никоя гражданска група, без значение от числеността си, не е „ народът “
Когато едно държавно управление има парламентарно болшинство, явен дневен ред и воля да го извърши, няма секта – гражданска или партийна - която да го смъкна
Една подправена мантра броди из България. Съчинена, с цел да въоръжава с въздействие политико-икономически кръгове, които не могат да завоюват болшинство посредством избори, тази подправена мантра беше наслагвана настойчиво през последните няколко години. Целта – да работи смразяващо върху политиците, които са получили вота на болшинството. По създание, тя гласи, че митингът бил политическият фактор, който легитимира, смъква или качва държавни управления.
Кои са носителите на „ протестна сила “? Едните са така наречен " демократична общественост “, а другите - антиевропейските и прокремълски среди. По тях трябвало да се ориентира компасът на всяко ръководство, тъй като в случай че излезели на улицата едните или другите, или – о, смут! - и двете, то това означавало оставка и предварителни избори. Време е тази мантра да бъде развенчана, тъй като няма връзка с настоящата политическа действителност.
Това е по този начин, по две аргументи. Първо, тъй като не става дума за някакви колосални електорални сегменти, които имат капацитет за независимо ръководство и им остава единствено да избухнат посредством улична готовност. И двете електорални групи са радикални, вокални, даже нападателни, само че малцинствени. Били са малцинство през вчерашния ден, малцинство са през днешния ден, малцинство ще бъдат на следващия ден, вдругиден, че и по-нататък.
Подобни радикални малцинства имат своята роля и място на политическата сцена, само че не са оня фактор, с който едно отговорно ръководство, учредено на вота на гласоподавателите, би трябвало да се преценява категорично. Никакво значение няма, че била ниска изборната интензивност и затова в безспорни цифри за ръководещите били дали своят вот доста малко. Знаете ли за какво? Защото за въпросните радикални малцинства и за опозицията като цяло, са дали своят вот още по-малко. А негласувалите в политически смисъл нямат значение, тъй като демокрацията се прави от дейните жители, които гласоподават.
Втората причина е, че в нашия случай и двете радикални малцинства понастоящем са геополитически обезсилени и сложени в графата „ неблагонадеждни “. Самозваната " демократична общественост " до неотдавна беше тамагочи на либерал-прогресистката администрация във Вашингтон, която още най-малко четири години, а най-вероятно най-малко два пъти по толкоз, ще бъде отвън Белия дом. Триумфалното завръщане на Доналд Тръмп на власт отстрани политическия чадър, който остарялата администрация при Обама и Байдън демонстративно беше разпънала над това коренно малцинство в България. Заради този толкоз натрапчиво размахван чадър доста хора в България напряко намразиха Съединени американски щати, както и по руско време не са ги ненавиждали. Заради него бяха потискани и алиенирани значими елементи от българската демократична и прозападна интелигенция, експертна общественост и общност, които не се побират в партийните котерии, обединени в ПП-ДБ. Тези вреди занапред ще би трябвало да се преодоляват.
Второто, антиевропейското малцинство („ Възраждане “, „ Величие “, МЕЧ и присламчващият се към тях Румен Радев), е намерено прокремълско – т.е. повече или по-малко е функционалност на дневен ред, който в обозримо бъдеще ще бъде строго табу за Европа и за европейската политика, тъй като е привнесено отвън нашия геополитичекси ареал и е враждебно на нашия метод на живот.
Към това би трябвало да прибавим и безпрекословния неуспех на инженеринговите опити да бъде преподредено политическото пространство през последните четири години. След каскадата от безплодни избори през няколко месеца, подчинени на диктата на радикалните малцинства, се видя, че да се робува на мантрата, че „ митингът ръководи “ е нездравословно не просто за политиците, само че и за България.
Затова е време за нормализация на политическия развой. На първо място това значи връщане на политическия темп на обществото към писмеността на европейската народна власт - власт се взима посредством избори. Протестът е потребен корективен механизъм за изложение на публично неодобрение и напън против всяко ръководство. Но с него не би трябвало да се подменя волята на болшинството. Недопускането на такава замяна е отговорност на партиите, които образуват болшинство и излъчат държавно управление – в тази ситуация това са партиите, които поддържат държавното управление на Росен Желязков, отпред с ГЕРБ. Те са длъжни да раздерат веригите на страха, които въпросната подправена мантра им постанова години наред. Защото посредством нея бяха приучени на безволие, поради което постоянно абдикираха от властта, поради липса на темперамент и отвод да отстояват демократичния мандат, който народът им е дал.
В последните десетилетия стана процедура радикалните малцинства да си присвояват облика на „ народа “ и „ жителите “. Истината е, че те са тъкмо това, което са – радикални малцинства, които при избори не получават доверието на болшинството. И нищо друго! Никоя гражданска група, без значение от числеността си, не е „ народът “ и не е „ суверенът “. Суверенният народ е обединен социално-политически индивид, който посредством свободни избори излъчва политическото посланичество. А не всяка протестираща група, която е заляла площадите или е струпала пет рейса хора пред портите на властта. Пише го в дебелите книги по политическа философия и конституционна доктрина от Просвещението до през днешния ден. И по тази режисура няма „ друга позиция “ в цивилизования свят. Внушенията за всесилност на радикалните малцинства всекидневно катастрофират в изборните урни. Да, сходни малцинства постоянно са доста шумни в техните балони из обществените мрежи. Е, и? Демокрацията не е анкета във Фейсбук или в „ Х ”. Демокрацията е избори и институционална отговорност. Важното е какво демонстрират бюлетините в урните, а не статусите в обществените мрежи, нито моментните настроения на тази или онази общественост, регистрирани от социолозите. Истината е, че голямото болшинство от жителите – изключително разочарованите и негласуващите – не се вълнуват от митинги, изключително след фрапантния волунтаризъм и безплодност на митингите от 2020 година, които хвърлиха България в безвремие и крах. Те желаят ръководство, което осъществя потребни резултати. Прочее, някои от тях стопираха да гласоподават, таман тъй като виждат, че гласът им няма стойност – политиците се предават пред всяко коренно малцинство, което крещи на улицата по-силно от техния глас в урната.
Къде го има това знамение? Никъде! Вижте една Франция – страна с вековна традиция на всеобщи митинги. При президенти като Шарл де Гол, Митеран, Ширак, Саркози, Оланд и Макрон милиони французи са излизали на улицата против пенсионни промени, трудово законодателство или обществени промени. Блокирани са били автомагистрали, летища, университети. Но демокрацията се основава на легитимността на представителната народна власт и поради това държавните управления не падат като зрели круши след всеки митинг. Защото митингът е коректив, а не инструмент за замяна на националния суверенитет, институционализиран в представителната народна власт.
Още по-ярък е образецът със Съединени американски щати при предния мандат на Доналд Тръмп. Още в първия ден от встъпването му в служба започнаха всеобщи митинги. Организации и радикални деятели го оповестиха за „ нелегитимен “, проведоха демонстрации с милиони участници в десетки щати и разпространяваха лозунги „ Not my President “. Какво последва? Нищо, с изключение на удостоверение на демократичния принцип – Тръмп изкара цялостния си мандат, осъществя програмата си, а през днешния ден американският народ още веднъж го върна в Белия дом.
Протестите не са по-силни от изборните бюлетини. Когато с лека ръка се одобри, че всяко държавно управление би трябвало автоматизирано да си върви при по-голяма вълна от митинги, то страната, а оттова - и болшинството от жителите, стават заложници на ехо-камерите на всяко едно коренно малцинство. Прочее, това е и задачата - да бъде парализирано ръководството посредством боязън. Когато политиците повярват в тази мантра, те сами подписват своята абдикация. Истината е, че когато едно държавно управление има парламентарно болшинство, явен дневен ред и воля да го извърши, няма секта – гражданска или партийна - която да го смъкна. Това може да направи единствено суверенният народ, който се произнася като обединен правно-политически индивид на идващите избори. Между избори – хигиеничен кордон за радикалните малцинства.
Благодаря ви за вниманието по този въпрос.
Когато едно държавно управление има парламентарно болшинство, явен дневен ред и воля да го извърши, няма секта – гражданска или партийна - която да го смъкна
Една подправена мантра броди из България. Съчинена, с цел да въоръжава с въздействие политико-икономически кръгове, които не могат да завоюват болшинство посредством избори, тази подправена мантра беше наслагвана настойчиво през последните няколко години. Целта – да работи смразяващо върху политиците, които са получили вота на болшинството. По създание, тя гласи, че митингът бил политическият фактор, който легитимира, смъква или качва държавни управления.
Кои са носителите на „ протестна сила “? Едните са така наречен " демократична общественост “, а другите - антиевропейските и прокремълски среди. По тях трябвало да се ориентира компасът на всяко ръководство, тъй като в случай че излезели на улицата едните или другите, или – о, смут! - и двете, то това означавало оставка и предварителни избори. Време е тази мантра да бъде развенчана, тъй като няма връзка с настоящата политическа действителност.
Това е по този начин, по две аргументи. Първо, тъй като не става дума за някакви колосални електорални сегменти, които имат капацитет за независимо ръководство и им остава единствено да избухнат посредством улична готовност. И двете електорални групи са радикални, вокални, даже нападателни, само че малцинствени. Били са малцинство през вчерашния ден, малцинство са през днешния ден, малцинство ще бъдат на следващия ден, вдругиден, че и по-нататък.
Подобни радикални малцинства имат своята роля и място на политическата сцена, само че не са оня фактор, с който едно отговорно ръководство, учредено на вота на гласоподавателите, би трябвало да се преценява категорично. Никакво значение няма, че била ниска изборната интензивност и затова в безспорни цифри за ръководещите били дали своят вот доста малко. Знаете ли за какво? Защото за въпросните радикални малцинства и за опозицията като цяло, са дали своят вот още по-малко. А негласувалите в политически смисъл нямат значение, тъй като демокрацията се прави от дейните жители, които гласоподават.
Втората причина е, че в нашия случай и двете радикални малцинства понастоящем са геополитически обезсилени и сложени в графата „ неблагонадеждни “. Самозваната " демократична общественост " до неотдавна беше тамагочи на либерал-прогресистката администрация във Вашингтон, която още най-малко четири години, а най-вероятно най-малко два пъти по толкоз, ще бъде отвън Белия дом. Триумфалното завръщане на Доналд Тръмп на власт отстрани политическия чадър, който остарялата администрация при Обама и Байдън демонстративно беше разпънала над това коренно малцинство в България. Заради този толкоз натрапчиво размахван чадър доста хора в България напряко намразиха Съединени американски щати, както и по руско време не са ги ненавиждали. Заради него бяха потискани и алиенирани значими елементи от българската демократична и прозападна интелигенция, експертна общественост и общност, които не се побират в партийните котерии, обединени в ПП-ДБ. Тези вреди занапред ще би трябвало да се преодоляват.
Второто, антиевропейското малцинство („ Възраждане “, „ Величие “, МЕЧ и присламчващият се към тях Румен Радев), е намерено прокремълско – т.е. повече или по-малко е функционалност на дневен ред, който в обозримо бъдеще ще бъде строго табу за Европа и за европейската политика, тъй като е привнесено отвън нашия геополитичекси ареал и е враждебно на нашия метод на живот.
Към това би трябвало да прибавим и безпрекословния неуспех на инженеринговите опити да бъде преподредено политическото пространство през последните четири години. След каскадата от безплодни избори през няколко месеца, подчинени на диктата на радикалните малцинства, се видя, че да се робува на мантрата, че „ митингът ръководи “ е нездравословно не просто за политиците, само че и за България.
Затова е време за нормализация на политическия развой. На първо място това значи връщане на политическия темп на обществото към писмеността на европейската народна власт - власт се взима посредством избори. Протестът е потребен корективен механизъм за изложение на публично неодобрение и напън против всяко ръководство. Но с него не би трябвало да се подменя волята на болшинството. Недопускането на такава замяна е отговорност на партиите, които образуват болшинство и излъчат държавно управление – в тази ситуация това са партиите, които поддържат държавното управление на Росен Желязков, отпред с ГЕРБ. Те са длъжни да раздерат веригите на страха, които въпросната подправена мантра им постанова години наред. Защото посредством нея бяха приучени на безволие, поради което постоянно абдикираха от властта, поради липса на темперамент и отвод да отстояват демократичния мандат, който народът им е дал.
В последните десетилетия стана процедура радикалните малцинства да си присвояват облика на „ народа “ и „ жителите “. Истината е, че те са тъкмо това, което са – радикални малцинства, които при избори не получават доверието на болшинството. И нищо друго! Никоя гражданска група, без значение от числеността си, не е „ народът “ и не е „ суверенът “. Суверенният народ е обединен социално-политически индивид, който посредством свободни избори излъчва политическото посланичество. А не всяка протестираща група, която е заляла площадите или е струпала пет рейса хора пред портите на властта. Пише го в дебелите книги по политическа философия и конституционна доктрина от Просвещението до през днешния ден. И по тази режисура няма „ друга позиция “ в цивилизования свят. Внушенията за всесилност на радикалните малцинства всекидневно катастрофират в изборните урни. Да, сходни малцинства постоянно са доста шумни в техните балони из обществените мрежи. Е, и? Демокрацията не е анкета във Фейсбук или в „ Х ”. Демокрацията е избори и институционална отговорност. Важното е какво демонстрират бюлетините в урните, а не статусите в обществените мрежи, нито моментните настроения на тази или онази общественост, регистрирани от социолозите. Истината е, че голямото болшинство от жителите – изключително разочарованите и негласуващите – не се вълнуват от митинги, изключително след фрапантния волунтаризъм и безплодност на митингите от 2020 година, които хвърлиха България в безвремие и крах. Те желаят ръководство, което осъществя потребни резултати. Прочее, някои от тях стопираха да гласоподават, таман тъй като виждат, че гласът им няма стойност – политиците се предават пред всяко коренно малцинство, което крещи на улицата по-силно от техния глас в урната.
Къде го има това знамение? Никъде! Вижте една Франция – страна с вековна традиция на всеобщи митинги. При президенти като Шарл де Гол, Митеран, Ширак, Саркози, Оланд и Макрон милиони французи са излизали на улицата против пенсионни промени, трудово законодателство или обществени промени. Блокирани са били автомагистрали, летища, университети. Но демокрацията се основава на легитимността на представителната народна власт и поради това държавните управления не падат като зрели круши след всеки митинг. Защото митингът е коректив, а не инструмент за замяна на националния суверенитет, институционализиран в представителната народна власт.
Още по-ярък е образецът със Съединени американски щати при предния мандат на Доналд Тръмп. Още в първия ден от встъпването му в служба започнаха всеобщи митинги. Организации и радикални деятели го оповестиха за „ нелегитимен “, проведоха демонстрации с милиони участници в десетки щати и разпространяваха лозунги „ Not my President “. Какво последва? Нищо, с изключение на удостоверение на демократичния принцип – Тръмп изкара цялостния си мандат, осъществя програмата си, а през днешния ден американският народ още веднъж го върна в Белия дом.
Протестите не са по-силни от изборните бюлетини. Когато с лека ръка се одобри, че всяко държавно управление би трябвало автоматизирано да си върви при по-голяма вълна от митинги, то страната, а оттова - и болшинството от жителите, стават заложници на ехо-камерите на всяко едно коренно малцинство. Прочее, това е и задачата - да бъде парализирано ръководството посредством боязън. Когато политиците повярват в тази мантра, те сами подписват своята абдикация. Истината е, че когато едно държавно управление има парламентарно болшинство, явен дневен ред и воля да го извърши, няма секта – гражданска или партийна - която да го смъкна. Това може да направи единствено суверенният народ, който се произнася като обединен правно-политически индивид на идващите избори. Между избори – хигиеничен кордон за радикалните малцинства.
Благодаря ви за вниманието по този въпрос.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ