Как едно брачно фиаско доведе до семейно щастие
Никой в никакъв случай не може да планува какво ще е личното му семейство. Убедих се в това от персонален опит - в моята скромна биография на модерна жена малко над междинната възраст попадат в действителност три фамилии, които мога да нарека свои.
Първо беше фамилията на моите родители.
Родих се като плод от артистичната обич на остаряла мома и стар ерген, най-малко съгласно критерия от края на 60-те години. Майка ми - видна столична хубавица - нямала желание скоро да свива гнездо, макар трийсетте си години и непрекъснатите натяквания на родителското тяло, че е време да се задоми. За трийсет и петте си години татко ми, артистът, пък към момента не се приемал като задоволително поживял мъж и в бъдещите му креативен проекти попадали най-различни функции на сцена, но не и действителна роля на брачен партньор и татко. Любовта обаче не обича някой различен да чертае пътищата, та по тази причина срещнала родителите ми тъкмо в разгара на ергенските им купони. Самата аз съм се появила като непредвидена последица от едно осмомартенско празнуване. Когато схванала, че към този момент пребивавам в корема й, майка ми решила първо да ревизира дали татко ми е подготвен да се ожени за нея без безусловно да има насила в мое ембрионално лице. По съвет на другарка взела два кестена, стиснала по един в дланите си и закачливо го подканила с думите: “Избери си едната ръка! Ако в нея има кестен, значи ще се оженим! ”.
Татко, несъмнено, показал ръката и в нея - каква изненада! - имало кестен. Играта му харесала, а и бил толкоз влюбен, че по този начин и не изискал да види има ли нещо в другата ръка. Ето по какъв начин благородната неистина проработила, мама тържествено оповестила и моето наличие и два месеца по-късно родителите ми вдигнали женитба и публично станали семейство.
В годините, в които живях с тях, това беше най-свободолюбивата, забавна и щастлива фамилия на света. Тъй като у нас разпоредбите, редът и фамилните упования постоянно бяха разнообразни от тези на останалите. Нямаше да вземем за пример такова нещо като “мъжка ” и “женска ” работа. А сега, в който потеглих на учебно заведение, ми обясниха, че за обяд ще се постанова да си подготвям храна сама. Няма да не помни по какъв начин първите ми пържени яйца се циментираха за тигана. После ме образоваха да върша кафе в италианска кафеварка и ми обясниха, че би трябвало да ги събуждам за работа, когато чуя откъм котлона… конски тътен. На това прилича бълбукащият тон от излизащо през цедката кафе.
У дома посетители имаше през вечер, съседки непрестанно идваха да пият кафе с майка ми, а следобедната сънливост на баща в хола беше безусловно наложителна. Иначе всеки един от моите двама родители се грижеше за кариерата си, работеше, печелеше и имаше своите другари и занимания. Не помня нито една сцена на ревнивост или обидна дума у дома. Помня един-два трагични абсурда, които с детските си сетива одобрявах като края на света, още повече че майка ми се преместваше да спи в хола, а клетият ми татко - миротворец по природа - правеше какви ли не опити да смекчи маминия яд. Сръдните им обаче въпреки всичко приключваха и живеехме умерено и щастливо.
И по този начин, до момента в който гибелта не раздели родителите ми.
Татко умря, когато бях на шестнайсет години. В последните месеци от заболяването си не можеше да стане от леглото, по тази причина майка ми се трансформира в негови крайници, ръце и очи. Такава беше тя, обичаше го до края и до края му се посвети изцяло. Без да знае, че с тази своя безрезервност ми съобщи най-важния фамилен урок - да се държим един за различен каквото и да става, до последно. Стига да има обич. В това родителско обръщение обаче имаше нещо, което тогава не разбрах. И поради което години по-късно търпях един сложен и безлюбовен брак, смятайки, че задачата да издържам на бурите в него е единствено моя. Не бях схванала, че любовта наложително би трябвало да е взаимна.
Първият ми брак стартира красиво и обещаващо.
Млади, влюбени, възхищаващи се взаимно един на различен индивиди, които не виждат нито един облак на фамилния си небосвод. Две деца, доста работа, нов дом и… трети човек във връзката. Само спонтанното влюбване в положение на фамилен обет не го бях планувала - струваше ми се, че откакто аз мога да обичам един човек вечно, и той може да го направи за мен. Но ето на - ориста предложи услугите си да ме тренира в тежки обстановки по най-баналния метод. Очевидно някъде в грижите за децата, дома, работата и себе си нещо бях изпуснала и мястото в сърцето на индивида до мен се беше овакантило. Сега, от позицията на претърпяното, знам, че сходни сложни обстановки могат да се преодолеят в едно семейство. За това обаче са нужни две неща - да се приказва доста и към момента в сърцата и на двамата да има обич един към различен. В моята обстановка говоренето беше само и единствено мой приоритет. Що се отнася до любовта… и тя се оказа единствено моя. На езика на партньорството това значи едно - разлъка. Благодарение на нея пък научих други значими неща, свързани със фамилията - че на пътя на любовта не се застава, каквато и да е тя, и че когато не можеш да понесеш или промениш една обстановка, би трябвало да я напуснеш.
От своя бракоразвод излязох ранена и кървяща. Мислех, че в никакъв случай няма още веднъж да усети тези пеперуди в корема…
И малко по-късно те се разхвърчаха!
Срещнах втория си брачен партньор на най-необичайното за преди 10 години място за съществени връзки - фейсбук. Събра ни общата орис на фенове на кучетата, ползата към изкуството и кардинално бохемският метод на прекарване на света. Въпреки желанията ми повече да не се бракосъчетавам, три години след запознанството ни сключихме брак. Ще излъжа, в случай че кажа, че не се опасявах. Треперех от шубе, тъй като знаех повече и някъде надълбоко у мен се беше инкрустирало убеждението, че аз не съм от тези, дето някой ги обича цялостен живот.
И в този момент, шест години след второто ДА, което споделих в живота си, още се опасявам.
Но не по този начин, както първоначално, несъмнено. Защото всеки ден имам своите дребни доказателства, че за моето момче тъкмо аз съм мечтаното момиче - дребния обелен и подготвен в чинията ми портокал сутрин; димящото кафе, донесено до бюрото ми, с цел да ме ободри; непредвидената целувка по врата, когато инцидентно минава зад стола ми; откъснатото особено за мен и без мотив диво цвете от поляната пред къщи... В партньорството, което построих след своите четиридесет години, най-важното е, че всеки от нас е независима бойна единица във всеки смисъл на това разбиране. Той знае и аз знам, че взаимно можем един без различен. Имаме финансовата си самостоятелност, околните си и приятелите си. И се обичаме. Незадължаващо и абсолютно, без избрани граници, обещания и упования. Всеки от нас може да продължи да живее без другия. Но нито един от нас не го желае.
Аз съм фамилен вид човек. Вярвам в фамилната институция и не я товаря с непотребни отговорности. Знам, че хората могат да бъдат дружно единствено в случай че го желаят и че никаква насила, още по-малко тази на брачния контракт, не е в положение да ги направи щастливи. Стремя се и давам цялата независимост, която аз желая за себе си. Опитвам се всекидневно да снабдявам наслада. Търся хармонията у себе си и се старая да я предавам на мъжа, който обичам.
“Ти си най-хубавата жена на цветя! ”, ми беше споделил веднъж брачният партньор ми. Слабият му български език беше станал причина вместо като най-хубава жена на цялото земно кълбо (на света), да се окажа най-хубава измежду дамите, направени от цветя… Всъщност тази дребна езикова неточност е най-красивото самопризнание, което съм получавала.
Историята на фамилията на Мария Касимова-Моасе е част от кампанията на " Верея " " За повече здрави фамилии ". Вестник " Марица " е сътрудник на акцията.
Първо беше фамилията на моите родители.
Родих се като плод от артистичната обич на остаряла мома и стар ерген, най-малко съгласно критерия от края на 60-те години. Майка ми - видна столична хубавица - нямала желание скоро да свива гнездо, макар трийсетте си години и непрекъснатите натяквания на родителското тяло, че е време да се задоми. За трийсет и петте си години татко ми, артистът, пък към момента не се приемал като задоволително поживял мъж и в бъдещите му креативен проекти попадали най-различни функции на сцена, но не и действителна роля на брачен партньор и татко. Любовта обаче не обича някой различен да чертае пътищата, та по тази причина срещнала родителите ми тъкмо в разгара на ергенските им купони. Самата аз съм се появила като непредвидена последица от едно осмомартенско празнуване. Когато схванала, че към този момент пребивавам в корема й, майка ми решила първо да ревизира дали татко ми е подготвен да се ожени за нея без безусловно да има насила в мое ембрионално лице. По съвет на другарка взела два кестена, стиснала по един в дланите си и закачливо го подканила с думите: “Избери си едната ръка! Ако в нея има кестен, значи ще се оженим! ”.
Татко, несъмнено, показал ръката и в нея - каква изненада! - имало кестен. Играта му харесала, а и бил толкоз влюбен, че по този начин и не изискал да види има ли нещо в другата ръка. Ето по какъв начин благородната неистина проработила, мама тържествено оповестила и моето наличие и два месеца по-късно родителите ми вдигнали женитба и публично станали семейство.
В годините, в които живях с тях, това беше най-свободолюбивата, забавна и щастлива фамилия на света. Тъй като у нас разпоредбите, редът и фамилните упования постоянно бяха разнообразни от тези на останалите. Нямаше да вземем за пример такова нещо като “мъжка ” и “женска ” работа. А сега, в който потеглих на учебно заведение, ми обясниха, че за обяд ще се постанова да си подготвям храна сама. Няма да не помни по какъв начин първите ми пържени яйца се циментираха за тигана. После ме образоваха да върша кафе в италианска кафеварка и ми обясниха, че би трябвало да ги събуждам за работа, когато чуя откъм котлона… конски тътен. На това прилича бълбукащият тон от излизащо през цедката кафе.
У дома посетители имаше през вечер, съседки непрестанно идваха да пият кафе с майка ми, а следобедната сънливост на баща в хола беше безусловно наложителна. Иначе всеки един от моите двама родители се грижеше за кариерата си, работеше, печелеше и имаше своите другари и занимания. Не помня нито една сцена на ревнивост или обидна дума у дома. Помня един-два трагични абсурда, които с детските си сетива одобрявах като края на света, още повече че майка ми се преместваше да спи в хола, а клетият ми татко - миротворец по природа - правеше какви ли не опити да смекчи маминия яд. Сръдните им обаче въпреки всичко приключваха и живеехме умерено и щастливо.
И по този начин, до момента в който гибелта не раздели родителите ми.
Татко умря, когато бях на шестнайсет години. В последните месеци от заболяването си не можеше да стане от леглото, по тази причина майка ми се трансформира в негови крайници, ръце и очи. Такава беше тя, обичаше го до края и до края му се посвети изцяло. Без да знае, че с тази своя безрезервност ми съобщи най-важния фамилен урок - да се държим един за различен каквото и да става, до последно. Стига да има обич. В това родителско обръщение обаче имаше нещо, което тогава не разбрах. И поради което години по-късно търпях един сложен и безлюбовен брак, смятайки, че задачата да издържам на бурите в него е единствено моя. Не бях схванала, че любовта наложително би трябвало да е взаимна.
Първият ми брак стартира красиво и обещаващо.
Млади, влюбени, възхищаващи се взаимно един на различен индивиди, които не виждат нито един облак на фамилния си небосвод. Две деца, доста работа, нов дом и… трети човек във връзката. Само спонтанното влюбване в положение на фамилен обет не го бях планувала - струваше ми се, че откакто аз мога да обичам един човек вечно, и той може да го направи за мен. Но ето на - ориста предложи услугите си да ме тренира в тежки обстановки по най-баналния метод. Очевидно някъде в грижите за децата, дома, работата и себе си нещо бях изпуснала и мястото в сърцето на индивида до мен се беше овакантило. Сега, от позицията на претърпяното, знам, че сходни сложни обстановки могат да се преодолеят в едно семейство. За това обаче са нужни две неща - да се приказва доста и към момента в сърцата и на двамата да има обич един към различен. В моята обстановка говоренето беше само и единствено мой приоритет. Що се отнася до любовта… и тя се оказа единствено моя. На езика на партньорството това значи едно - разлъка. Благодарение на нея пък научих други значими неща, свързани със фамилията - че на пътя на любовта не се застава, каквато и да е тя, и че когато не можеш да понесеш или промениш една обстановка, би трябвало да я напуснеш.
От своя бракоразвод излязох ранена и кървяща. Мислех, че в никакъв случай няма още веднъж да усети тези пеперуди в корема…
И малко по-късно те се разхвърчаха!
Срещнах втория си брачен партньор на най-необичайното за преди 10 години място за съществени връзки - фейсбук. Събра ни общата орис на фенове на кучетата, ползата към изкуството и кардинално бохемският метод на прекарване на света. Въпреки желанията ми повече да не се бракосъчетавам, три години след запознанството ни сключихме брак. Ще излъжа, в случай че кажа, че не се опасявах. Треперех от шубе, тъй като знаех повече и някъде надълбоко у мен се беше инкрустирало убеждението, че аз не съм от тези, дето някой ги обича цялостен живот.
И в този момент, шест години след второто ДА, което споделих в живота си, още се опасявам.
Но не по този начин, както първоначално, несъмнено. Защото всеки ден имам своите дребни доказателства, че за моето момче тъкмо аз съм мечтаното момиче - дребния обелен и подготвен в чинията ми портокал сутрин; димящото кафе, донесено до бюрото ми, с цел да ме ободри; непредвидената целувка по врата, когато инцидентно минава зад стола ми; откъснатото особено за мен и без мотив диво цвете от поляната пред къщи... В партньорството, което построих след своите четиридесет години, най-важното е, че всеки от нас е независима бойна единица във всеки смисъл на това разбиране. Той знае и аз знам, че взаимно можем един без различен. Имаме финансовата си самостоятелност, околните си и приятелите си. И се обичаме. Незадължаващо и абсолютно, без избрани граници, обещания и упования. Всеки от нас може да продължи да живее без другия. Но нито един от нас не го желае.
Аз съм фамилен вид човек. Вярвам в фамилната институция и не я товаря с непотребни отговорности. Знам, че хората могат да бъдат дружно единствено в случай че го желаят и че никаква насила, още по-малко тази на брачния контракт, не е в положение да ги направи щастливи. Стремя се и давам цялата независимост, която аз желая за себе си. Опитвам се всекидневно да снабдявам наслада. Търся хармонията у себе си и се старая да я предавам на мъжа, който обичам.
“Ти си най-хубавата жена на цветя! ”, ми беше споделил веднъж брачният партньор ми. Слабият му български език беше станал причина вместо като най-хубава жена на цялото земно кълбо (на света), да се окажа най-хубава измежду дамите, направени от цветя… Всъщност тази дребна езикова неточност е най-красивото самопризнание, което съм получавала.
Историята на фамилията на Мария Касимова-Моасе е част от кампанията на " Верея " " За повече здрави фамилии ". Вестник " Марица " е сътрудник на акцията.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ